Пощенската картичка

18

Фийби се върна на юг и откри много различна атмосфера в града. Беше пълно с военни; заради спуснатите щори и загасените улични лампи улиците тънеха в пълен мрак, а стъклата на прозорците бяха облепени с тиксо.

Работата по филмите бе намаляла, защото много актьори и техници бяха призовани в армията, но агентът й намери малка роля в нов филм, в който се разказваше какво може да се случи, ако едно село бъде нападнато от парашутисти. Беше мъчителна история и много близка до тайните страхове на всички, но със силен актьорски състав и красив пейзаж щеше да стане поносима.

Новият филм на Чарли Чаплин, „Великият диктатор“, в който се осмиваше възхода на Хитлер, обещаваше да има главозамайващ успех, но големият хит беше, разбира се, „Отнесени от вихъра“ със звездното участие на Кларк Гейбъл, Лесли Хауърд и Вивиан Лий. Тази епична история от дълбокия Юг на Америка, заснета с най-новите цветни технологии, напълни отново празните киносалони - даваха по три прожекции на ден. Фийби го гледа три пъти, омагьосана от историята, героите и романтиката. Знаеше, че с неговия успех щеше да има повече работа в историческите драми и трилъри. Тя не беше първа младост, но все още можеха да се намерят чудесни роли за нея.

Спокойствието на Далраднор й се струваше безкрайно далече, а бебето й липсваше ужасно много. Апартаментът й бе празен и тих. Кити поемаше дълги работни смени, а Били чакаше театрите да отворят отново. Лондон бе напрегнат в очакване войната да започне наистина, а дотогава хората се подготвяха и подсигуряваха слабите си места. Фийби не се поколеба да се върне на север за Коледа и Хогманай⁴⁷, като се възползва от превоза на някои хора от филмовата компания. Те бяха официално ангажирани да правят информационни филми и затова имаха купони за бензин.

Малкият Дезмънд беше станал пухкаво дете, сграбчи хищно играчките си и се зарадва, че вижда баба си. Примроуз се отби за кратко. Тя работеше като чиновник в Министерството на външните работи, така им каза. Косата й беше отрязана и оформена по последна мода и Каролайн бе искрено щастлива да види старата си приятелка и да й покаже бебето. Не знаеше почти нищо за приятелите си в Белгия. Техните писма бяха нередовни, по Коледа получи само една картичка от Марта, от Феран нямаше новини.

Каролайн нае дъщерята на един земеделец - Джеси Диксън, за бавачка на Дезмънд. Тя се оказа трудолюбиво момиче, майчински тип, и това даде възможност на Кали да се посвети на местната военна подготовка. „Клетото момче ще бъде заобиколено от предани жени, които ще побърка с капризите си, ако не внимават“, помисли си Фийби.

Женската доброволческа служба запълни част от времето на Кали. Досега никой не бе разквартируван у тях, но беше само въпрос на време. Организираха се клиники за бедстващи, правеха се разпределения на купони за дажбите и на газови маски, на различни принадлежности, които можеха да потрябват по време на война. Каролайн отказа да премести бебето си близо до ужасяващите палатки против газови нападения, предназначени за деца.

- Ще получи кошмари, ако го затворят в подобно нещо - обясни тя.

„Борис Морис“ вече се използваше като временна линейка и с него доставяха различни продукти - даваха й малко количество бензин и умението й да шофира се оказа безценно.

Първият рожден ден на Дезмънд дойде изненадващо бързо. Фийби успя да намери старото конче люлка на Каролайн и го поправи така, че стана като ново. Каролайн го обичаше безумно. То беше голямо, пъстросиво, все още твърде високо за Дезмънд, но го оставиха до прозореца в детската стая, готово за ползване някой ден.

Гледката на красивото конче люлка върна Фийби обратно към нейното детство, когато имаше много по-скромни играчки. И още веднъж се замисли за брат си Тед. Знаеше, че е време да възстанови връзката помежду им. Беше го избутвала на дъното на съзнанието си в продължение на години, но с тази война животът на всички бе крайно несигурен и бе глупаво да отлага повече. Намери адреса му и за да не му даде възможност да й откаже, отиде без предупреждение. Застана на прага му, пренебрегнала правителствените съвети да не се пътува.

Стресна се, като видя колко възрастен и изтощен изглежда Тед. Заболя я при мисълта как той и съпругата му мизерстват в тези задни улички, докато тя живее в такъв лукс.

Той я посрещна с презрение, а не с изненада.

- О, я виж кой дойде, Майската кралица благоволи да посети бедните. - Изгледа я и поклати глава. - Надявам се, че си горда от това, което направи, да изпратиш онова хлапе до вратата ми и да ме караш да ти върша мръсната работа. Дъщеря на Джо, сериозно? Всякакви измислици си дрънкала, но това беше върхът.

- Стига, Тед, не се вълнувай, лошо е за гърдите ти - предупреди го жена му. - Ела и седни тук, настани се. Тя е твойта плът и кръв, мъжо, тъй че се дръж добре! Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Хилда.

- Да, знам. Каролайн каза, че си била много мила с нея. Съжалявам, че не поддържах връзка с вас толкова дълго време.

- Съжалявам! Ти не знаеш значението на таз дума! Да почерниш името на Джо, когато той нямаше как да се защити - закашля се Тед. - Не беше отгледана да мамиш. Майка ни и баща ни, бог да ги прости, имаха добри сърца, но всичкото туй подскачане по сцената ти завъртя и обърка главата, стана прекалено велика, за да се появиш в дома ни. Ти не си нищо друго освен една глупава хористка, която се забърка с войник, или греша, а? Не идвай сега да ми се мазниш и да ми играеш игричките си. Не ща да имам нищо общо с теб! - И той обърна лицето си към огъня.

Фийби наведе глава.

- Съжалявам, искам само да се реванширам. Трябваше да направя това, което бе най-добро за детето и мен. Намеренията ми бяха добри, но тайните обикновено излизат наяве по най-неподходящ начин.

- Може да го кажеш отново, та току-виж си го разбрала. И какво стана, момичето те заразя и си замина без следа?

- Не, тя е добре, има прекрасно малко момченце... Знам, че не бях най-добрата сестра на света, но сега съм в състояние да помогна и на двама ви.

- Не искам нищо от теб - сопна се Тед.

- Не си чул какво ви предлагам. Има някои хубави вили във Фар Хедингли и мога да наема една от тях за вас. Там, в северната част на града, влагата и димът са по-малко.

- Малко късно е вече за тез неща. И тук сме си добре.

- Значи си прекалено горд, за да дадеш на жена си шанс за по-добър живот? Ти си също толкова лош, колкото съм и аз, Тед Бордман - ти и твоята гордост.

- Я да спирате да се препирате и двамата - намеси се Хилда. - Благодаря ти за предложението. Бих искала да се преместя, даже много, а ако той не ще, идвам и сама -намигна тя на Фийби. - Прането ми ще съхне по-бяло там. Сега нека да пийнем малко чай, да похапнем кифлички и да прекратим това дърдорене. Заболя ме главата от вас. И искам да чуя всичко за внука ти.

С помощта на родителите на Примроуз в Харогейт намериха подходяща вила във Фар Хедингли, близо до месарница и магазин за хранителни стоки, с кино в съседство и добър автобусен транспорт до града. Ако само се бе решила да направи това по-рано, помисли си Фийби, но поне с брат й вече си говореха.

Войната напомня на хората колко крехък е животът и колко несигурно е бъдещето на всички. Фийби бе щастлива, че разполага с финанси, с които да даде на брат си възможност за избор, какъвто той иначе никога не би имал. Но се притесняваше, че този закъснял жест едва ли ще излекува раните от дългогодишното пренебрегване. Отговорът дойде под формата на писмо от Хилда, в което тя благодареше на Каролайн за изпратените снимки на Дезмънд и хвалеше новия им дом.

През пролетта на 1940 година всичко се промени след новините за светкавично нахлуване в Холандия и Белгия. После отстъплението от Дюнкерк хвърли страната в мрачно очакване на лятна инвазия. И все пак Лондон продължаваше да води своя летен живот, хората пълнеха танцовите зали и киносалоните, докато бомбите не започнаха да падат върху тях всяка вечер.

Фийби живееше в апартамента си и се снимаше във филми. Вече бе свикнала с редовното монотонно бръмчене на самолетите, с воя на сирените, с изстрелите на противовъздушните оръдия от парковете и с прожекторите, насочени към нощното небе, но липсата на сън бе друго нещо. Откри, че й е невъзможно да задрямва в претъпканите тухлени убежища. Земята се тресеше от бомбените взривове и от пронизителните звуци на приближаващи самолети, които пускаха запалителни вещества. Стремежът й да бъде истинска британка и да не се паникьосва, изискваше цялата сила на духа й. Когато чуеше сигнала „Чисто е“, тя се спускаше навън в нощта към миризмата на барут, разбитите газопроводи, сирените на линейките и пожарните коли и сърцето й бе изпълнено с болка за всички онези хора, хванати в капана на огнения ад, който осветяваше небето със зловещо оранжево сияние.

След всяко нападение по улиците имаше ужасни гледки; мъгливите септемврийски сутрини бяха обвити с дебел слой дим и с болнавия мирис на смърт. Фийби имаше късмет, че апартаментът й досега бе останал невредим, но един следобед Били се появи на вратата й, облян в сълзи, с ужасната новина, че болницата на Кити е понесла пряк удар, докато тя е отвеждала пациентите на безопасно място. Не бе останало нищо, нямаше дори тела, над които да скърбят.

Фийби се вцепени от шока, отначало не успя нито да заплаче, нито да почувства каквото и да било. Двете й най-добри приятелки си бяха отишли. Нещо умря у нея този следобед.

Кити винаги бе там, за да я подкрепя - силна, когато тя беше слаба. Добрите й съвети бяха спасявали многократно Фийби. Към кого щеше да се обръща сега за помощ, кой щеше да я напътства? Когато Били си тръгна, без да крие сълзите си, тя седна в тихата си стая, напълно смазана от загубата. Какъв беше смисълът на живота сред всичкото това унищожение? Не беше ли видяла достатъчно? Това ли означаваше да си човек - да видиш смъртта на хората, които си обичал? Гневът пламна у нея, Фийби гореше цялата от безпомощност. Изведнъж се почувства стара и съвсем сама.

Седмица след опелото на Кити и нейните колежки нападенията се подновиха. Бомбите падаха още по-близо до Оксфорд стрийт и околните райони. В бомбоубежището никой не можеше да спи и Фийби седеше, стиснала чантата и одеялото си, заслушана в оглушителните взривове, а неин възрастен съсед свиреше на хармоника стари военни мелодии, които тя бе пяла толкова много пъти.

Когато сирената за чисто небе прозвуча и излязоха на бледата светлина, целият пейзаж наоколо се бе променил и Фийби разбра, че положението е лошо. Сградата, в която бе нейният апартамент, бе уцелена. Там, където преди се издигаше четириетажна постройка, сега имаше само зееща дупка, пълна с метал, овъглени мебели, димящи камъни и частици от домовете на хората, превърнати в странни обезобразени скулптури.

- Назад, назад! Газ! - развикаха се отговорниците по противовъздушната отбрана, докато отцепваха улицата.

Не бе останало нищо, което да се спаси. Слава богу, че Каролайн бе настояла Фий да занесе за всеки случай в Шотландия фотоалбумите, дневниците с изрезки и безценната кутия за документи, в която пазеше писмата на Артър. Сега беше бездомна, само с дрехите на гърба и ръчната чанта, пълна с документи. Не можеше да плаче. Това бяха само вещи. Този месец бе загубила нещо много по-ценно, приятел.

- Хайде, скъпа, ела да пийнеш чаша чай - каза една жена в униформа. - В шок си.

Наметна одеяло на раменете й и бутна чаша сладък чай в ръката й. Фийби се местеше като зашеметена от опашка на опашка, за да се регистрира.

- Има ли къде да се настаниш, съкровище? - попита я служителката.

Отначало Фийби поклати глава. После си спомни.

- Ще отида при дъщеря ми.

- Къде точно е? Трябва ни адрес, за да препращаме документите и писмата ти.

- Далраднор Лодж, Стърлингшър. Там поне ще има легло, в което да се настаня.

- Не и тази вечер - бе отговорът. - Можем да ти намерим хотел.

- „Кавендиш“, Джермин стрийт... Ще отида там, ако все още го има.

Фийби въздъхна: това бе мястото, където някога бе толкова щастлива. Артър щеше да я чака там.

⁴⁷ Шотландската дума за последния ден на годината и синоним на тържеството за Нова година. - б. пр.