Пощенската картичка

49

Мел напусна Лондон в петък следобед и се отправи на запад, като пълзеше през трафика от коли, бягащи от града за уикенда, и се чудеше дали да се върне още преди да е тръгнала. Беше си взела дисковете с музика за упражнение, за да може да репетира и пътуването до Херефордшър да не е пълна загуба на време. Прогнозата беше за хладни, но слънчеви дни, а и Мел беше проучила пътната карта, за да намери най-бързия път до абатство Брайърли.

Това беше единственият й свободен уикенд и трябваше да го направи или сега, или никога. Дали се разкарваше напразно, или инстинктът й бе верен и тя бе права, че това не е просто съвпадение на имената? Вътрешното й чувство бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Гузна беше, че не е споделила новината с Марк, но той не бе спазил последната им уговорка да се видят за малко като приятели, а само й бе оставил съобщение по телефона, че има много работа. Подобно нещо не би трябвало да я засегне, но по неясна причина тя се бе ядосала и за отмъщение реши да скрие от него невероятната новина.

Спомни си ваканцията им в Париж и Белгия, всички онези опияняващи нощи, когато се бяха любили. „Той е доста атлетичен“, въздъхна с усмивка, но моментът не беше подходящ и Мел предпочиташе да направи тази последна част от издирването си сама.

И все пак трябваше да признае, че още един шофьор щеше да бъде полезен за това пътуване. Защо продължаваше да се дърпа, щом наистина го харесваше? Всичките й връзки завършваха по този начин - тя не се доверяваше напълно на мъжа до себе си. По-добре да бъде сама, отколкото да се разочарова. Нямаше нужда от терапевт, много добре знаеше, че причината за това бе Лю, който непрекъснато бе разочаровал майка й с неспазените си обещания. Защо тогава се отклоняваше от пътя си, за да върви по неговата следа? Защо си бе направила труда да проследи миналото му в Шотландия и Белгия, а сега и до границите на Уелс? Защо той не го бе направил сам?

„Хайде, татко, какво става тук? Защо вися в този ужасен трафик в чужда страна и върша твоята проклета работа, а не своята? Това няма нищо общо с мен. Каролайн, или каквото там й е името сега, може и да е част от моя генофонд, но това е минала история.“

Спори на ум с баща си, докато градът премина в предградия, а после отстъпи място на магистралата. Тя се раздели в две платна, след това премина във виещи се пътища и второстепенни шосета. Това не бе най-добрият начин за прекарване на уикенда - търсене на евтин мотел и опит да заспи на силния звук от телевизора в съседната стая. Отмъсти си на следващата сутрин, когато стана рано, за да упражни гласа си, и стресна малоумния си съсед. После бързо се изниза за закуска и си тръгна, преди той да се е оплакал. Оперният глас можеше да бъде полезен за много неща.

Когато пристигна в Литъл Брайърли, бе доволна, че си е взела купища пуловери и шалове. Беше малко селце - една главна улица, пощенска служба, улици без имена, кръчма и красива златиста каменна църква, обозначена като абатство Брайърли.

После видя табела, която сочеше към приюта за коне „Мадж Котслоу“, и започна криволичещото си пътуване с колата по ветровитото платно. Над него надвисваха дървета, вече напълно оголени, и протягаха костеливите си пръсти към покрива на колата, а на места я драскаха. Имаше порта и трябваше да слезе, за да я отвори, след това - пътека, но в далечината се виждаше конски вагон и паркиран автомобил.

Откри, че трепери от вълнение. Пред нея се издигаше красива златиста каменна къща с прозорци, разделени с мулиони¹⁴, и сламен покрив. Изглеждаше поне на няколко века. „Мисията е изпълнена“, въздъхна Мел и се облегна назад, облекчена, че е намерила това отдалечено място. Видя една жена в бричове и зелени галоши да излиза от голяма, подобна на навес сграда. Мел изскочи от колата с усмивка. „Падна ли ми“, помисли си.

- Каролайн Рослин, предполагам... - опита се да направи остроумно представяне, въпреки че вътрешно цялата се тресеше. Докато крачеше напред, се изненада колко млада изглежда ездачката за своите осемдесет години.

- Мога ли да ти помогна, мила? Мис Рослин не е тук. Аз съм Вера Хейс. Ако става дума за настаняване на кон, трябва да ти откажем. Съжаляваме, но не можем да приемем повече животни в момента. Навярно скоро ще се наложи да се местим.

Мел се разочарова.

- Не, не, исках да се видя с мис Рослин. Изминах целия път до тук от Лондон. Аз съм Мелиса Бойд. Къде мога да я намеря?

- Страхувам се, че си закъсняла...

- О, не, тя не е... О, по дяволите. Надявах се да говоря с нея. Съжалявам.

- Тя е в болница, положението е сериозно. Открихме я вчера паднала... От доста време ужасно пренебрегва здравето си. Сърцето й е болно, така че обикновено ние упражняваме животните. Някога работата вървеше много добре, двамата с мъжа ми я вършехме с удоволствие. От доста време обаче на мис Рослин й е трудно да поддържа фермата. Да не би да искаш да пишеш статия за фонда?

Мел тъжно поклати глава. Беше дошла твърде късно, както Марк я бе предупредил, че ще стане.

- Съжалявам, но... Просто съм още в шок. Толкова се надявах да се запозная с нея. Става дума за семеен въпрос. Искаше ми се да я попитам за доста неща.

- Влез тогава, ще сложа кафе. Донесох бутилка, че водата е замръзнала. Вътре е голяма бъркотия, но Кали никога не си е падала по домакинската работа.

Ето го доказателството, от което Мел се нуждаеше. Кали - това беше името, с което Либи Стюард я наричаше.

Вера не се шегуваше. Голямата кухня бе отрупана с купчини дрехи, списания за коне, празни опаковки и неизмити съдове. Миришеше на сено и конски тор. Жените се настаниха предпазливо на столовете. Стаята бе студена и влажна, определено не беше място за една стара дама.

- Тя не може да продължава да си причинява това, но е ужасно упорита. А теб какво те води сред пустошта, защо я търсиш?

Мел виждаше, че жената е любопитна, но не искаше да споделя твърде много.

- Баща ми поръча да я намеря, когато дойда в Англия. Не беше лесно да я открия. Той я познаваше като мисис Лойд-Джоунс. Търсих я на доста неподходящи места.

- Кали е много затворена. Тя пази личния си живот. Посвети се на спасяването на коне и магарета. Всичко, което знам за нея, е, че живееше тук с Мадж Котслоу и нейната партньорка, дълго преди ние да се преместим в градчето. Предположих, че винаги е била самотница... - Вера млъкна и се огледа из стаята. - Както вече казах, тя никога не говори за миналото си, но съм сигурна, че ще иска да се запознаете, особено след като си дошла чак от Австралия.

- Всъщност аз уча в Лондон. - Мел разказа на Вера за Кралската академия и за кариерата си.

- Ще останеш ли? Ще попитам дали може да приема посетители. Опасявам се, че къщата не е много уютна, но съм убедена, че Кали би ти предложила гостоприемството си... Или можеш да пренощуваш у нас, ако тук не ти се струва подходящо.

- Ако нямаш нищо против, Вера, ще остана тук. Мога да ти помогна. Като дете обичах да яздя. Майка ми беше запалена по конете.

- Ще ти донеса няколко бутилки с вода и ще запаля огън в другата стая. Старите тръби, които доставят вода от кладенеца, са твърде близо до повърхността и трябва да бъдат разкопани и поставени по-надълбоко. А електрическата инсталация... Това е прекрасна къща за пощенска картичка, но не и за живеене в двадесет и първи век. Не знам как Кали свързва двата края през цялото това време само с пенсията си, а сега се тревожи и за друго - изтича срокът за наема на мястото. Не може да спре да мисли за това - добави Вера.

Поведе Мел към горния етаж и й показа стаите от двете страни на коридора. Само една се използваше, но и в нея цареше пълен хаос и неразбория. Имаше и още една стая в дъното, под стряхата - беше влажна, със застоял въздух, но поне се нуждаеше само от проветряване и забърсване на праха с парцал. За една вечер щеше да свърши работа.

Двете жени приведоха кухнята в известен ред, след това Вера показа на Мел конете и магаретата. Отскочи до своята къща и се върна с тенджера гъста супа, хляб и малко мляко.

- Тази вечер ще хапнеш с нас и това е заповед. Ще ни разкажеш повече за баща си и за музикалната си кариера.

По време на вечерята в къщата им на главната улица Вера съобщи на Мел важните новини.

- Звъннах в болницата и ги поизлъгах малко. Те мислят, че ти си роднина на Кали от Австралия, така че можеш да я посетиш за петнадесет минути утре следобед, ако всичко е наред. В противен случай аз или жената на викария ще отидем да я видим, а съм сигурна, че тя би предпочела да се срещне с теб.

- Явно много държиш на нея - каза Мел.

- Не е трудно да я харесваш. Кали има толкова щедро сърце. В своите добри дни тя помогна на мнозина, вкара ги в правия път - особено някои от младите нехранимайковци от нашия град. Някак си умееше да им печели доверието, като им даваше втори шанс в живота. Всеки заслужава втори шанс, не мислиш ли?

Разговаряха до късно през нощта за фонда и историята му, за Мадж и Алфи, странната двойка, която бе основала убежището, и за слуховете, че Кали се е занимавала с тайна дейност през войната.

- Тя никога не е казала и дума за подвизите си. Никой не може да я накара да говори за миналото си, но Мадж веднъж се изпусна, че е била в концентрационен лагер. Мисля, че е прекрасна жена.

Мел се чувстваше странно в старинната къща - дъските по пода скърцаха, когато стъпваше по тях, прозорците тракаха от вятъра и дълбоката тишина нарушаваха само звуците на нощта отвън. Нямаше шумни сирени и движение по улиците. Разгледа гостната с ниския таван с открити греди, с къта край камината и снимките по стените. Беше й трудно да открие следи за тази нова Каролайн. Тя явно не беше такава, за каквато я бе мислила. Очевидно обичаше да чете, ако се съдеше по многото книги на лавиците. Вкусът й за музика бе старомоден: няколко класики, но основно оркестри от четиридесетте. Имаше снимки на коне, магарета и хора, които Мел нямаше откъде да познава. Камината беше затрупана с прашни награди от конни състезания и сертификати отпреди години. Имаше снимка в сребриста рамка на две жени, които говореха с младата принцеса Ан¹⁵. Това беше стая, която не се използваше. Кали сякаш живееше само в кухнята и конюшните. Това натъжи Мел. Виждаше следи от живота на една жена, която вдъхваше надежда на другите хора, но не си позволяваше да се отпусне и да намери утеха за себе си. „Как ли ще реагира на посещението ми утре? Дали ще ме отпрати, или ще ми се зарадва?“ Изведнъж Мел осъзна, че за нея е особено важно, когато се срещне с Кали, двете да усетят, че са свързани.

¹⁴ Мулион - вертикален разделител на прозорец, който е неразделна част от касата му. Изработван е най-често от дърво, камък или метал в зависимост от основния материал на прозореца. - б. р.

¹⁵ Принцеса Ан (Ан Елизабет Алис Луис, 1950 г) - единствената дъщеря и второ дете (след принц Чарлз) на кралица Елизабет II и принц Филип. - б. пр.