Пощенската картичка

25

Дезмънд духна шестте свещички на тортата. Мима беше направила блат във формата на локомотив, покрит с истински шоколад на прах и различни цветни бонбони. Джеси му подари магическа книжка за оцветяване и му изплете нов пуловер от разплетена вълна от стари пуловери на майка му, които пазеха в куфар, докато тя се прибере у дома. Баба Фий му даде една лира - да я похарчи за каквото си иска, и купони за сладкиши. Дезмънд покани на чай три момчета от училище, играха футбол и тичаха из градината, докато зазвъня гонгът за прибиране.

Харесваше му да е на шест, но искаше Жак и момичетата все още да бяха тук, за да си играят с него. Те се бяха върнали в Гърнзи и къщата не беше същата. Джеси щеше да го остави скоро, защото сега бе твърде голям за бавачка. Когато майка му се върне, щяха да го изпратят на училище, така бе казала баба му, но той обичаше малкото училище в селото, а и сега беше в класа на мистър Пиърсън. Вече можеше да прочете всички надписи в магазина и на таблото на църковното настоятелство. Не искаше да заминава.

Когато порасне, искаше да бъде в Кралските военновъздушни сили като сержант Кейн, специалния приятел на Джеси. Той беше висок и носеше боцкаща униформа с нашивки на ръката. Донесе му части от германски самолет, които Дезмънд размени за топчета на детската площадка. Сержантът го дразнеше за къдриците му и заплашваше, че ще ги отреже. Казваше му „Шийла“, но Шийла Прентис от класа му изобщо не приличаше на него.

Джеси щеше да замине за Австралия, след като се омъжи, а той щеше да е шафер на сватбата. Боб Кейн каза, че момчетата не трябва да се обличат в рокли, но Джеси му обясни, че Дезмънд ще носи своя килт и сако, както и че шотландските полички са били облеклото само на най-смелите воини. Тя каза, че няма да се омъжи за Боб, ако Дезмънд не бъде облечен в килта си и не носи пръстените на сватбата.

Баба Фий си дойде от театъра за сватбата, която се проведе по Великден в енорийската църква. Вълнуваше се да види всички останали пилоти, подредени в дъга по пътя и облечени в униформите си, и селяните, които стояха на вратата, за да гледат минаването на булката. Джеси изглеждаше красива в розовата рокля и с букета цветя в ръцете, а на главата си имаше розова шапка, покрита с мрежичка. Всичките й сестри носеха рокли и букети. Църквата беше пълна с цветя, от които Дезмънд се разкиха. Той имаше само стръкче пирен на сакото си за късмет.

В градината бе издигната специална шатра за гостите, за да пийнат чай и да си направят снимки. Как можеше Джеси да го изостави и да замине толкова далеч? Не помнеше да е имало време, когато тя не е била до него през нощта, за да го завие или да го утеши, ако е сънувал кошмар. Баба Фий каза, че когато войната свърши, Джеси ще се качи на голям кораб, за да преплува целия свят, да си създаде нов дом със сержант Кейн и да се запознае със семейството му, което имаше ферма - също като родителите на Джеси. Но Дезмънд не искаше да мисли за това в момента.

- Защо не мога да отида с нея? - попита той.

Баба му изглеждаше шокирана.

- Ти не си нейно дете. Когато майка ти се прибере вкъщи, тя ще се грижи за теб - отвърна и му посочи снимката в сребърна рамка.

Той не знаеше коя е майка му и не искаше тя да се връща. Искаше да отиде с Джеси на големия кораб, да бъде морски пират и да заживее завинаги с нея. Беше достатъчно лошо, че след сватбата замина на почивка със съпруга си в Единбург за няколко дни на хотел. Толкова се зарадва, като я видя отново в къщата. Тя му донесе камъни от Единбург и вратовръзка, която подхождаше на шарката на килта му. Втурна се към нея и я гушна с все сила.

Баба му бе мила и му показваше снимки от албума си с изрезки, както и училищни снимки на майка му с плитки и ученическа униформа. Някога те живеели в Лондон, но къщата им била бомбардирана и сега баба трябваше да живее тук, когато не обикаляше с актьорската трупа. Само че тя не тичаше и не си играеше с него така, както правеше Джеси. Обичаше тихи игри и слушаше радио, докато той играеше на „Не се сърди човече“ и „Змии и стълби“ с Джеси преди лягане. Баба му постоянно се обаждаше по телефона и говореше за майка му с разни хора, които той не познаваше.

Дезмънд имаше известни неприятности в училище, когато някой каза, че баща му бил дезертьор. Това означаваше, че не е воювал във войната. Той им каза да млъкнат и че няма баща - не се нуждаеше от такъв - и големите момчета му се присмяха и го нарекоха „пикливото момченце на Джеси“. „Не можеш да имаш бебе без баща!“ Той не разбираше какво означава това, така че се нахвърли срещу тях и стана бой. Мистър Пиърсън дойде на площадката и ги строи в редица. Всички получиха по шест удара с пръчка по дланите, задето се бяха сбили.

Въпреки че го болеше, Дезмънд не се разплака, докато не се прибра у дома. Нямаше на кого да разкаже какво се е случило. Джеси беше отишла да изпрати съпруга си до влака на доковете и се върна с насълзени очи, така че не можеше да й каже. Всички бяха тъжни. Баба Фий бе тъжна, защото от месеци нямаше пощенски картички от майка му Всички шепнеха по ъглите при затворени врати.

Един ден баба му влезе в стаята и каза, че майка му няма да се прибере у дома още дълго време, така че той трябва да е смел и да не плаче. Опитваха се да разберат къде се намира, но той нямаше нищо против тя да не си дойде. Мислеше само какво ще стане с него, когато Джеси си замине и се качи на онзи кораб. После изведнъж ги пуснаха в почивка от училище и навсякъде забиха камбани - войната бе свършила и те бяха спечелили. От върха на училището се вееха знамена и по улиците на селото бе организирано чаено парти с кифли и сандвичи, желе и газирани напитки, въпреки че валеше. След това отидоха в енорийската зала за танци и Джими Беърд свири на акордеон. Мис Армър седна на пианото и хората пяха, и всички се смееха, макар някъде далече все още да се водеха боеве.

Джеси каза, че сержант Боб трябва да замине, докато войната приключи съвсем, но след това ще я включат в списъка на булките за корабите и тя ще замине, за да е с него. Дезмънд започна да плаче.

- Искам да дойда и аз. Не ме оставяй тук. Искам да бъда с теб.

Тя го прегърна.

- Знам, пиленце, но това няма да е редно. Ти си момчето на мисис Каролайн. Тя ще се върне скоро и ще бъде твоя майка.

Той поклати глава. Това изобщо не го утешаваше.