Пощенската картичка

38

Дезмънд не яде много, след като се настаниха край кръглата маса в трапезарията. Продължи да се взира в дамата срещу себе си. Беше хубава, но не като Джеси. Имаше сини очи и прави зъби и миришеше на цветя. Джеси никога не си слагаше парфюм. Дамата също го гледаше, когато си мислеше, че той не я вижда. После ги оставиха сами и тя извади един пакет от чантата си.

- Ходих до пощата в града до „Руби Крийк“ и ми дадоха обратно коледния ми подарък за теб. Съжалявам, че не е стигнал навреме.

- Няма нищо - каза той, взрян в пакета с интерес. Вътре имаше голяма червена кола играчка и няколко снимки на къща и на хора, които не познаваше. Имаше и книга за Орландо, Мармаладената котка⁵, както и сладкиши в опаковки.

- Благодаря - каза той, спомнил си добрите обноски.

- Не си ли спомняш това? Ето те с мен, нося те на конче... в градината на Далраднор. Баба ти Фий ни направи тази снимка.

Тя пъхна снимката в ръката му Имаше едно малко момче с къдрава коса, яхнало смееща се жена. Той не ги познаваше.

- Вече съм твърде голям за конче. Сега играя крикет и чичо Джим ми помага.

Тя бутна още една снимка в ръката му - на модна дама с пера в косите си.

- Това е баба ти Фийби. Тя беше известна актриса. Не я ли помниш? Тя беше болна и затова Джеси те взе от нас и те доведе тук.

- Тя не ме е взела, аз я помолих.

- Значи си го спомняш?

- Не. Помня само големия кораб, чичо Джим и „Руби Крийк“.

- Съжалявам, че мина толкова много време, но сега имаме възможност да започнем всичко отначало, Дезмънд.

- Аз съм Луи - поправи я той. Не харесваше името Дезмънд.

- Да, баща ти беше Луи-Феран, много смел човек. Нося неговия медал - за теб е, за да го помниш. Той загина по време на войната.

- Няма страшно. Чичо Джим се грижи за нас.

- Големия Джим не е твоето семейство. Аз съм твоето семейство сега.

Защо продължаваше да повтаря това?

- Какво семейство? - попита той. Не искаше нейното семейство. Имаше си Джим и Джеси.

- Ние сме хората, които Бог ти е дал, за да се грижат за теб и да те обичат.

- Бог ми е дал Джим и Джеси.

- Да, засега, но аз съм истинското ти семейство... Луи. - Тя се наведе към него, сякаш искаше да го прегърне.

- Не си, не... аз не те познавам. Махай се!

Кали хлипа цяла нощ, след като Дез я отхвърли. Той не прояви интерес към медала за храброст, просто го предаде на Джеси да го пази заедно със снимките. Беше вежлив и помоли да го извинят от масата, като побърза да избяга в градината, далеч от погледа й. Тя му се разсърди, но не смееше да го покаже. Джеси се суетеше наоколо, извиняваше се от негово име, а семейство Бойд мълчаха, но не пропускаха нищо.

Каролайн остана в продължение на четири дни, но после реши да се върне в хотел „Куинс хед“, за да подготви стратегията си. Да живееш с Бойд, не беше лесно. Те бяха прекалено много, разговаряха помежду си, смееха се, наблюдаваха я, но не й обръщаха внимание. Имаше нужда да бъде сама и да обмисли какво да прави. Първо купи билети за мач по крикет и за кино. Разхождаше Дезмънд из парковете след училище, но той не идваше без Джеси. Да го чака на излизане от училище, бе нейна отдавнашна мечта - да го вижда как се хвърля в прегръдките й с усмивка на лице. Но това беше глупава фантазия. Едно момче на осем години не върши такива неща. Той не й обръщаше внимание. Сякаш не искаше да се занимава с нея. Срещите им бяха тест за издръжливост, а не приятна наслада. Кали упорства още седмица, като се опитваше да го прикотка; прояви интерес към всичко, което правеше, и му обеща пътуване до Лондон със самолет. Колкото повече се стараеше, толкова по-малко той се интересуваше от нея. Това беше някаква съпротива, която Кали не разбираше.

Джим бе този, който наруши мълчанието един следобед, когато бяха сами.

- Знам, че според вас не е минало много време, но от моята позиция ми се струва, че продължи повече от достатъчно. Горката Джеси страда, вие страдате, а детето не знае кое е. Не можете да накарате едно момче да прави това, което не иска. Той мина през ада с Боб Кейн - достатъчно му е за цял живот. Джеси се развежда на основание жестокост. Бог знае как му се е отразило всичко това. Мисля, че е време да оставите момчето само да реши.

Кали се втренчи ужасена в него.

- Искате да кажете, сам да избере бъдещето си? Със сигурност не предлагате това, нали?

- Защо не? Луи не е обикновено момче. Той е зрял за възрастта си. Наложило му се е да бъде. Той блокира това, за което не иска да мисли, и е блокирал и вас. Съжалявам, но е така. За него Джеси е майка му.

Кали скочи от мястото си.

- Но аз съм майка му. Родих го, кърмих го. И искам сина си - възмути се тя.

- Но дали той ви иска? Това е истинският въпрос. Сега е важно кое е най-доброто за Луи. Да бъдеш майка, е повече от просто да родиш едно дете, както и да си баща не означава просто да хвърлиш семето си. Става въпрос за това да си до детето, да си имате взаимно доверие. Трябва да го оставите сам да избере съдбата си.

- Не е честно. Той е твърде малък, за да знае какво е най-добре за него - настоя Кали. - Не съм отговорна за това, което се случи по време на войната.

- Не е нужно да ми обяснявате. Бях там... цялата тази смърт, разрушение и раздяла. Съжалявам, но Луи също е бил на губещата страна. Бил е лишен от вас заради войната.

- И искате от мен да го оставя? - Тя закрачи из стаята и се загледа през прозореца в агония.

- Предлагам да попитате Луи какво иска.

- И после какво?

- Не знам. Ще го мислим тогава.

- Но той е моето дете. Трябва да направи това, което искам аз. Аз съм майка му. Нямам ли право над собствената си плът и кръв? Как може едно дете да знае кое е най-добро за него? Мисля, че казахте достатъчно.

Как се осмеляваше да й предложи такова решение? Време бе да се прибере в хотела и да си купи бутилка вино, за да заспи по-лесно.

Събуди се, обляна в пот, в ранните часове на сутринта, изтощена от съня си. Гонеше Дезмънд през лабиринт от храсти, опитваше се да го хване, но колкото и завои да направи, не успя дори да го зърне. Чуваше го да се смее, да вика, но колкото повече търсеше, толкова повече храстите се затваряха около нея, докато образуваха голяма стена, същинска джунгла, и препречиха пътя й към смеха му

Откакто дамата дойде да го посети, всичко беше различно. Хората постоянно изчезваха в гостната и затваряха вратата, шепнеха си, когато си мислеха, че не може да ги чуе. Джеси плачеше нощем, но се прикриваше, а това го тревожеше. Дез беше палав, биеше се на детската площадка и го наказваха. Той риташе и удряше момчетата, които го дразнеха за префърцунения му акцент, въпреки че толкова упорито се опитваше да говори като тях.

Защо тази дама трябваше да идва до входа на училището в хубавите си рокли, заради които другите майки постоянно ги оглеждаха? Защо го наричаше свой син? Дезмънд бе синът й, момчето от снимката, не той. И все пак вътре в себе си познаваше звука на името и снимката на къщата с каменните стъпала. Дамата продължаваше да говори за Шотландия и как е носил килт. Това беше една пола, а само момичетата носят поли. Искаше му се да си запуши ушите. Тя бе мила и му купуваше бонбони и играчки, играеше на „Не се сърди човече“ и на „Змии и стълби“ с него, но когато се опиташе да протегне ръка и да го докосне, той се отдръпваше и се криеше в градината.

Една неделя след църква пасторът дойде за обяд. Масата бе претрупана с хора, които тракаха с приборите и се хранеха, дамата също бе тук, но не погледна нито веднъж към него. После всички отидоха в салона и седнаха, всички освен пастора.

- Благодаря ви още веднъж за вашето прекрасно гостоприемство, но съм наясно, че трябва да платя за обяда си, така да се каже - изкашля се той. - Семейство Бойд са мои енориаши от години и в добри, и в лоши дни, но това е най-необичайното събиране, на което съм присъствал. Помолиха ме да отсъдя в много странна ситуация. Говорих и с двете страни насаме и чух някои тъжни истории. Видях свидетелството за раждане, което доказва, че това е Луи Лойд-Джоунс. Наясно съм и какви ужасни лишения е претърпяла майка му в резултат на дейността си през войната. Говорих с мисис Кейн и разбрах защо е била принудена да избяга от брачния си обет. При нормални обстоятелства би трябвало да има само един изход, но след разговора ми с Джим и всичко, което научих, смятам, че момчето също трябва да каже мнението си.

- Той е твърде малък, за да има собствено мнение - каза рязко дамата.

- Разбирам загрижеността ви, мисис Лойд-Джоунс, но въпреки това ще задам някои въпроси на младия Луи насаме, ако нямате нищо против.

После пасторът го отведе през вратата в градината и двамата седнаха на пейката до розовия храст. Разпита го за всичко, което помнеше от „Руби Крийк“, и защо са напуснали фермата. Луи му показа белезите по краката си. Пасторът поклати глава.

- Шокиращо!

Попита го какво си спомня за Шотландия и какво иска да прави по-нататък. Нима все още не знаеха какво иска той?

- Искам тя да си отиде - каза момчето.

- Защо? С какво те е обидила?

- Тя иска да се върна и аз няма да... - Той обърна гръб на стареца, докато говореше.

- Но тя е истинската ти майка. Тя те е родила на този свят.

Луи не му обърна внимание.

- Леля Джеси ми е майка сега. Искам да остана с нея и Джим.

- Знаеш, че това ще разстрои силно Каролайн Джоунс. Тя е изминала дълъг път, за да те намери. И те обича много.

- Все ми е едно, накарайте я да си отиде.

Луи остана на пейката, тръскайки глава, докато гледаше как старецът се връща обратно в салона, където всички го очакваха.

Веднага след като преподобният мистър Мичъл се върна в стаята, атмосферата вътре се зареди с напрежение и другите напуснаха бързо. Останаха само Кали и Джеси да седят там в мълчание. Пасторът стоеше с гръб към камината и местеше поглед между тях двете.

- Каквото и да кажа сега, ще нараня едната от вас. Може би трябва да се обърнете към адвокат, за да се провери правното положение, преди да продължите нататък... преди Луи да каже мнението си. Той е корав дребосък и има ясно мнение.

- Какво каза? - Кали не можеше да чака нито миг повече.

- Той би предпочел да остане тук, където си е, така мисля. Беше много категоричен.

- Това е абсурдно. Той е мой син. Трябва да дойде с мен. Само мисълта за него ми помогна да запазя разума си и да оцелея в лагера. Не мога просто да го оставя само защото той мисли, че мястото му е с нея.

Почти не можеше да понесе да погледне Джеси.

- Моите уважения, мисис Джоунс, но за чии нужди мислите вие, за неговите или за своите? - Думите на пастора я удариха като камшик. - Искате го при себе си, за да сте добре вие, или ще помислите за доброто на едно момче, което е имало една-единствена опора през живота си - мисис Кейн?

- Можем да си го поделим... Ще дойда да живея тук и той може да прекарва известно време с всяка една от нас - предложи отчаяно Кали, вкопчена във всяка възможност. - Това вече е правено и преди, сигурна съм.

- В дългосрочен план няма да се получи, в един момент ще поискате да го вземете със себе си в Шотландия - заяви Джеси.

- Трябва да се получи. Не съм ти позволявала да го вземаш Той е бил с теб достатъчно дълго. Сега е мой ред. - Кали воюваше за всеки шанс, опитваше се да не се паникьоса.

- Не става така... няма решение „или тя, или аз“ - намеси се пасторът. - И двете обичате детето, така че то е на първо място и най-важно е това, което то иска.

- Нима ни карате да изберем помежду си коя от нас ще се откаже от него? - попита Джеси. - Не съм избирала да го вземам или да го обичам като свое собствено. Той беше моя отговорност. Беше моя работа, бях негова бавачка, но с времето го обикнах и той ме обикна. -Тя се обърна към Кали и я погледна натъжено. - Вие познавате много добре това чувство...

Съжалявам, че не бяхте тук и се наложи аз да поема тази роля. Не съм искала да открадна детето ви - проплака.

- Но го направи. Открадна сърцето му и аз сега съм непозната за него и винаги ще бъда такава...

- Не е задължително. Сигурен съм, че има начини да участвате в бъдещето му. Бъдете негова леля - предложи пасторът.

Това бе най-погрешното нещо, което можеше да каже. Кали усети как косъмчетата по врата и ръцете й настръхват.

- Също като майка ми, която прикриваше факта, че ми е майка, и се преструваше на моя леля? Никога! Ако си тръгна, ще бъде завинаги. Няма да забърквам същата каша. Дезмънд се нуждае от стабилност, а аз мога да му предложа единствено любовта си. Дори аз разбирам, че това няма да му е достатъчно, но няма да си тръгна, без да го попитам лично.

Никой не проговори. Никой не се обади. Кали тръгна към вратата, която водеше към градината, докато оправяше измачканата си рокля.

- Къде е той сега?

Пасторът посочи към градината. Тя бавно слезе по стъпалата на верандата. Думите на пастора я бяха наранили дълбоко. Да, беше дошла от любов, но и от чувство за вина, отчаяно нуждаеща се да си върне Дезмънд, за да си върне и нормалния живот. Завръщането му щеше да осмисли и оправдае всички жертви, които бе направила. Щеше да бъде изцелена в мига, в който той отново й каже „мамо“.

Мъжът бе прав - тя се нуждаеше от него повече, отколкото той от нея. В съзнанието на детето то вече си имаше майка и баща, които чакаха да го прегърнат и да започнат живота си в тази дръзка и красива млада страна.

„Трябва ли да жертвам желанието му да остане тук, за да имам с него живота, за който винаги съм мечтала? Да жертвам своето собствено щастие, за да има той живота, който заслужава и който познава вече тук? Как може някой да ме моли да направя това? Да се откажа от него - това ли е цената, която трябва да платя, задето го оставих? Как мога да живея, ако той отново ме отхвърли?“

- Луи - повика го тя. Той риташе топка по тревата, без да й обръща внимание, преструваше се, че не я вижда. - Чуй ме, моля те. Знам, че си говорил с пастора, но трябва да се уверя сама. Ще дойдеш ли с мен на големия кораб, за да се върнем в нашата голяма къща, където има коне и кокошки?

- Не. Мразя кокошки - отвърна той, без да поглежда към нея.

- Тогава какво искаш?

- Искам да живея с леля Джеси и чичо Джим завинаги.

- Защо?

- Не знам... Сега те са моето семейство. - Той се втренчи в нея с големите си сини очи.

- Предполагам, че е така - въздъхна Кали, приведе се, за да се изравни с него, и протегна ръка. - Но аз никога няма да спра да бъда твоя майка. Мога ли да ти пиша? А ти да пишеш на мен?

Той сви рамене.

- Ако искаш, но аз мразя да пиша. - Продължи да рита топка, сякаш тя не беше там, без да обръща внимание на протегнатите й ръце.

- По-добре да се сбогуваме тогава. - Кали преглътна сълзите си, изпиваше с поглед лицето му. Искаше й се да падне на колене и да го умолява да я обича. После момчето протегна ръка за сбогом, но тя не можа да я приеме, обърна се и избяга от ужасяващия ад на отхвърлянето му, като хлипаше от мъка.

Когато Луи се върна в салона, дамата бе изчезнала. Той знаеше, че тя няма да се върне, и се почувства важен, задето бе успял да я отпрати. Сега още веднъж щеше да има Джеси само за себе си и повече никой никога нямаше да говори за станалото. Той просто знаеше, че това е тайна, която не бива да се споделя с други хора. Когато Луи си легна тази вечер, продължи да чува плача на дамата, докато тя си тръгваше, и да вижда сълзите в очите й, когато коленичи пред него.

Спомни си как се бе разплакал, когато Боб уби малката кокошка, която го бе накарал да избере. Усещаше парфюма на дамата и изведнъж видя градината от снимката, пътечката, където розите гъделичкаха лицето му, и я чу да пее в съня му Пееше песента, която винаги го натъжаваше. Когато се събуди, бе подмокрил леглото, а Джеси бе нацупена, но Луи не разбираше защо. Знаеше само, че никога няма да говорят за това посещение. И колкото по-скоро забрави за дамата в розовата градина, толкова по-добре щеше да бъде. Никой никога не го нарече отново Дезмънд. От сега нататък името му бе Лу

⁵ Orlando (The Marmalade Cat) - поредица детски книжки от Катлийн Хейл, публикувани между 1938 и 1972 г. - б. пр.