Пощенската картичка

5

Морето бе искрящо, пейзажът красив - палмови дървета се привеждаха и олюляваха като ветрила. На хълмовете, разположени срещу залива, бяха накацали вили със скосени червени керемидени покриви във всички цветове, които човек можеше да види в буркан със захаросани бадеми: розово, тюркоазено, златисто и кайсиево. Тяхната вила имаше градина с люлка и малко басейнче. Леля Мейси водеше приятели, които оставаха за известно време, разхождаха се с Кали по плажа и й купуваха сладолед. Всички се качваха в една кола до лавандуловите полета над Грас, където ароматът бе толкова силен, че Кали кихаше. Обикаляха из пазарите в Кан, докосваха странни плодове, зеленчуци и стръкове с подправки във всички цветове на дъгата. Кали купи дантелено шалче за Марта и поръсени с шоколад орехи за мисис Айбел.

Понякога й беше ужасно мъчно за Далраднор, но потискаше копнежа си, защото знаеше, че скоро ще се върне и ще има толкова много неща за разказване. Всичко бе различно във Франция: миризмите по улиците, къщите, храната, езикът. Момичетата вървяха със слънчобрани, за да прикриват лицата си, децата носеха хубави рокли и шапки в тон. Тя плуваше в морето с нов памучен бански костюм на точки, не с плетения тъмносин костюм, който бе донесла от къщи и който се отпусна след първото намокряне и простиране. Леля Фий й купи ветрило с дантела по краищата и сламена шапка и я караше да си поспива следобед, когато на нея й се искаше да играе навън. Имаше официална рокля с красива ниска талия и шарф и трябваше да ги носи, когато вечеряха в ресторанти със сервитьори, които се отнасяха с нея като с възрастен човек и й сервираха вода в чаша за вино.

Чичо Били Демейн дойде с Лайл, който бе филмов актьор, и Кали получи автограф. Язди магарета, вози се във файтон с уморени понита по крайбрежната улица. Всичко беше забавно, но се зарадва, когато дойде време да си съберат багажа и да се запътят на север. Тя изпращаше картички на близнаците и на Марта в Брюж. Щяха да я вземат по пътя на връщане и Кали се надяваше, че тя също е изкарала чудесна ваканция.

Пътуването с влак на север отне цяла вечност и те се отбиха от Париж, за да посетят място, наречено Албер. Не можеше да е по-различно от Ница или Париж. След като излязоха от гарата, Кали с изненада видя, че всички сгради наоколо са разрушени, а дърветата -изпочупени, покрай пътищата имаше изровени канавки. В полето бе издигната ограда и зад нея се виждаха редици малки бели кръстове, стотици. Това са гробовете на войниците, паднали в Голямата световна война, обясни й леля Фий, и Кали се натъжи, че тези мъже бяха останали тук, толкова далеч от дома. Но поне не бяха сами.

После, след като леля Фий се оглежда известно време, взеха такси до малко селце, където на площада тя извади снимка на паметник и я показа на събралите се там старци. Попита ги на своята смесица от английски и френски дали знаят къде се намира това място. Старците дръпнаха от лулите си и поклатиха глави, без да разбират думите й, така че Кали също помогна, доколкото можеше. Някой посочи къщата на свещеника и, за щастие, той говореше достатъчно английски, за да им покаже къде да намерят паметника - близо до място, наречено Жинши. И така, те отново потеглиха с таксито по междуселските пътища.

- Спри! - извика леля Фий на шофьора не след дълго. - Погледни там... Arretez ici!¹⁸

С Кали скочиха от колата, за да намерят пътеката, но нямаше такава. Без да се колебае, леля Фий тръгна с най-хубавите си обувки през бодливите стърнища към издигнато хълмче, на което имаше висок каменен стълб, ограден с верига. Остана мълчаливо там няколко минути, като ударена от гръм, после го обиколи.

- Това е мястото, където е загинал Артър. Сър Лайънел купи това парче земя, за да е сигурен, че той винаги ще има достоен гроб.

- Той там, долу, ли е? - попита Кали с любопитство.

- Не - въздъхна леля й. - Погребаха го тук, но... имало е изстрели, експлозии. Изгубили са тялото му, но приятелите му показаха на семейството точното място. Исках да го видиш лично, с очите си.

Кали стоеше, но не знаеше какво да прави. Дали да сведе глава и да каже една молитва? Но ако той не беше там? Прочете името му:

- Майор Артър Б. Сетън-Рос, носител на Военен кръст, 14 септември 1916 година.

- Загина няколко дни преди деня на сватбата ни - каза леля Фий, свела поглед в земята. -Ако само знаеше...

- Какво да е знаел?

- Нещо, което още не можеш да разбереш.

Понякога леля Фий млъкваше и се отнасяше и Кали не знаеше как да се държи с нея. През тази ваканция се беше научила просто да се обръща и да се заема с нещо друго. Това беше един от онези моменти, когато тя не беше желана.

Фийби се взираше смаяно в каменния обелиск. Толкова бе копняла да направи това посещение, за да види сама мястото, но не беше очаквала тази гледка. Паметникът се издигаше самотно, символ на скръбта на родителите на Артър, скъп, безсмислен жест, сякаш в света не бе останало нищо, с което да бъде запомнен. Но тя стоеше тук с детето му, което бе копие на баща си в толкова много отношения. Това бе моментът, в който да й каже: „Тук лежи баща ти, който спечели медал за своята смелост“, но не можеше да наруши мълчанието, което беше пазила през всичките тези години. А дори да се осмелеше да го стори, това тъжно кално разорано поле не беше подходящото място.

Защо се изисква много повече смелост да се живее в мирно време, отколкото в онези опияняващи и пълни с опасност военни дни? Замисли се за концертите, които бяха изнасяли под обстрел, за разходките в мрака под звездите, осветени единствено от трепкащите пламъчета на кибритени клечки, които войниците палеха от двете страни на пътя, за да насочват изпълнителите към колите им след представление. Това беше най-хубавото време в живота й. Живееха в опасност и тя бе обичана от смел човек. Този грозен камък беше студен, празен и й напомняше, че мъртвият си бе отишъл отдавна и никога нямаше да се върне. Артър принадлежеше на друго, забравено време. Никой не искаше да си спомня за онези дни. Беше й останал единствено споменът за това, което бяха преживели заедно.

Костите му може би бяха разпръснати някъде из това поле. Той не се намираше реално никъде, но детето му бе живо и при тази мисъл Фийби с ужас осъзна, че би дала всичко, за да върне Артър на мястото на Каролайн. Тя потръпна и се отърси от яростта, която бе изпитала. „Как можа да си помислиш такова ужасно нещо?“ Но го направи.

- Хайде, видяхме достатъчно кръстове за един ден.

Кали последва леля си, докато изминаваха пътя обратно до чакащата ги кола. Ако тук нямаше нищо, защо сър Лайънел бе сложил този камък? Тя разбираше защо леля Фий бе поискала да дойде и да го види - бяха забавили пътуването си само за да го направят, но личеше, че това я натъжава. Мястото обаче не приличаше на бойно поле. Бе просто разорана нива със стърчащи пънове на дървета и самотен паметник, насочен към небето.

Кали нямаше търпение да продължат. Беше време да отидат да приберат Марта. Знаеше толкова много за братята й Ян и Пийт, за сестра й Мари. Сега щеше да се срещне с тях.

След като напуснаха селото, леля Фий се умълча. Пътуваха по дълги пътища, прави и скучни, с разрушени сгради и стоящи край пътя деца, които зяпаха така, сякаш никога не бяха виждали автомобил. Спряха за една нощ в Лил. После взеха влака към брега на изток и стигнаха в Брюж. Беше точно като на пощенските картички на Марта, с високи сгради със стъпаловидни покриви - като в Далраднор. Тя знаеше, че адресът е някъде на „Предикеренщрат“, но не можеше да се сети кой номер, толкова бе развълнувана. Седнаха на Маркт скуеър да пийнат горещ шоколад, докато чакаха часовника на високата кула да звънне.

- Трябва да си купим дантела и шоколадови бонбони, за да си ги занесем вкъщи с нас -усмихна се леля Фий, докато гледаха купувачите, които минаваха покрай тях. - После може да вземем файтон и да обиколим канала и хубавите тухлени улици.

- Може ли първо да отидем при Марта? Тя ще знае най-добрите места и ще ни разведе наоколо.

- Тя е на работа.

Кали беше озадачена. Как би могла да е на работа, когато се връщаше у дома? По-добре да не казва нищо, защото леля Фий бе много раздразнителна след посещението на паметника и винаги бързаше за някъде.

Откриха дългата улица, пълна с магазини и високи къщи. Попитаха в един малък цветарски магазин за семейство Ван Хуг и жената посочи нагоре по улицата. Почукаха на вратата, но не им отвориха, така че се разходиха из града, възхищавайки се на катедралата и Бърг скуеър, на старомодните магазини, пълни със сложни дантелени покривки и якички, после стояха на мостовете на канала и гледаха минаващите отдолу шлепове. Избраха подаръци и намериха чист хотел. Време беше да намерят място, където да хапнат, а и Кали бе уморена.

- Не можем ли да проверим отново в къщата на Марта?

- Не се разстройвай, ако не намерим сега Марта. Късно е. Ще се отбием при тях на сутринта, преди да тръгнем.

Кали отново се изненада. Леля Фий не беше ли изпратила картичка на Ван Хуг, за да ги предупреди кога ще дойдат?

На сутринта след закуска отново отидоха до къщата и една жена им отвори вратата. Не се усмихваше.

- Значи дойдохте. Чух, че са ни търсили чужденци. Марта е на работа. Тя остава в къщата на доктора. Препоръките, които й дадохте, бяха отлични.

В гласа имаше студенина, когато говореше на леля Фий, но после видя, че Кали изглежда унила.

- По-добре влезте.

Английският й беше добър. Кали беше объркана. Препоръки се дават, когато прислужниците напускат работата си. Защо Марта бе имала нужда от препоръки?

- Мога ли да отида и да я видя? - попита тя на фламандски. Мадам Ван Хуг изглеждаше изненадана.

- Не, скъпа, не и когато е на работа, но тя ми даде писмо, в случай че се отбиеш. Говориш много добре, Кали - усмихна й се тя, подавайки й бележка в плик.

Кали се втренчи в леля си.

- Марта няма ли да се върне с нас?

За един дълъг миг никой не каза нищо. Двете жени се спогледаха, след това погледнаха Кали.

- Тя не знае ли? - попита мадам Ван Хуг и скръсти неодобрително ръце на гърдите си.

- Не, не исках да й развалям ваканцията. Ще й обясня по-късно. Тя е толкова привързана...

- Мога да ви предложа чаша чай - каза много учтиво майката на Марта, но очите й бяха гневни. Обърна се към Кали и се усмихна. - Винаги си добре дошла тук, Кали. Марта много съжалява, че не е успяла да се сбогува с теб. Ти много й липсваш

Говореше на фламандски, знаейки, че леля Фий няма да я разбере.

- Мисля, че е по-добре да си вървим. Благодаря, че ни приехте. Надявам се, ще се съгласите, че беше време Марта да се върне у дома, при семейството си.

- Тя би трябвало сама да реши кога е настъпил точният момент за това, мис Фей. Изборът на време е от значение.

Атмосферата беше неловка, докато леля Фий избутваше Кали през вратата. Лицето й пламна, когато Кали започна да плаче.

- Стига, не прави сцени на улицата.

Кали бе твърде шокирана, за да направи каквото и да било, но вървеше по улицата като замаяна и преглъщаше сълзите си. Марта я бе напуснала, бе отишла на друга работа, без да й каже, без да се сбогува с нея. Паникьоса се. Кой щеше да се грижи сега за нея?

- Не бъди тъжна. Ще отидем за сладолед.

- Не искам сладолед. Повръща ми се - изскимтя Кали. Знаеше, че не е учтиво да вие на улицата, но не можеше да сдържи разочарованието си.

По-късно седяха във влака, който тракаше по обратния път към Франция. Кали гледаше към равните полета и дигите, втренчена в ширналото се синьо небе, напълно смазана и объркана. Защо Фий си бе направила труда да я заведе в Брюж, когато знаеше, че Марта няма да се върне? По-лошото бе, че Марта също го бе знаела. Бяха пазили всичко в тайна от нея и това я караше да се чувства малка и глупава. Изобщо не разбираше възрастните. Ядосано извърна тялото си настрани от леля Фий. Личеше, че леля й се чувства неудобно, насилваше се да се усмихне и й предлагаше бонбони.

- Трябва да разбереш, че си твърде голяма за бавачка. Марта искаше да се върне при семейството си...

- Никога не ми е казвала...

- Възрастните не са длъжни да разказват всичките си планове на децата. Освен това ще имаш ново училище, в което ще живееш, ще си играеш с много нови приятели.

Ето как Каролайн откри, че е записана в училището „Сейнт Маргаретс гърлс“ на шотландското Източно крайбрежие. Вече нямаше да живее в Далраднор, освен по празниците. Този втори удар я остави за миг безмълвна.

- Но какво ще стане с Кълен и Хектор, понито ми? - попита тя накрая с треперещ глас.

- Ще се грижат добре за тях. Мисис Айбел ще държи нещата под око, а Там ще разхожда кучето.

Явно всичко бе планирано зад гърба й. Всички знаеха какво ще се случи и тя трябваше да остане в Лондон. Прилоша й.

- Искам да се прибера вкъщи, за да видя Кълен. Той ще си помисли, че повече не го искам -каза Кали и усети, че сълзите се стичат по бузите й

- Вече си голямо момиче. Ще обикнеш новото си училище. То е едно от най-добрите в Шотландия, с много игри и всевъзможни други неща.

Леля Фий се опита да я разведри, но Кали не искаше да чува нищо повече, дори думичка, от нея. Седя в салона на ферибота, докато корабът се клатушкаше на една страна, после на друга и на леля Фий й прилоша от морската болест. Кали се усмихна, доволна, че тя не се чувства добре и няма да й пречи поне за малко. Извади писмото на Марта. Не искаше да го споделя с никого. Бележката бе написана на фламандски.

Скъпа моя Кали,

Съжалявам, че не можах да се сбогувам с теб така, както ми се искаше. Обичах всеки миг от живота ни заедно, обожавах да те гледам как растеш. Сега си готова за големи приключения и мис Фей иска да тръгнеш на училище. Тя ме помоли да не говоря с теб, преди всички да се отправим на своето пътуване. Беше ми тъжно, че трябва да крия всичко това от теб. Ще ми липсваш, но аз винаги ще бъда твоя приятелка и ако искаш да ми пишеш, аз ще ти отговоря. Не бих взела доброволно това решение, но мис Фей каза, че е време да поемем по различни пътища.

Твоя любяща приятелка, Марта ван Хуг

Значи леля Фий бе накарала Марта да си тръгне. Защо, защо, защо? За пръв път в живота си Кали не вярваше на леля си. В действителност я мразеше и никога нямаше да й проговори отново. Отпусна се на стола, опитвайки се да не плаче. Не беше честно леля Фий да е единственият роднина, който й бе останал на света, и точно тя да се грижи за нея. Знаеше дълбоко в себе си, че ще трябва да направи това, което леля й иска, но мисълта, че ще живее месеци наред с купища момичета, които не познава, далеч от любимите си домашни питомци, я изпълваше с ужас.

Фийби повърна в тоалетната, имаше чувството, че ще умре. Дъщеря й седеше в салона и се цупеше сърдито в мрачно мълчание. „Тя ще ми благодари за това един ден“, опита се да се самоубеди Фийби. Отиването в Брюж беше грешка и може би трябваше да подготви момичето по-рано за промените, които предстояха, но стореното бе сторено, а и в края на краищата тя нямаше опит с млади момичета на тази възраст. Колкото по-скоро Каролайн научеше, че животът поднася изненади, толкова по-добре. А и не я изпращаше в „Дотбойс хол“¹⁹. „Сейнт Маргарет“ беше престижно, прогресивно и скъпо училище. Каролайн щеше да получи първокласно образование сред чист въздух и красива природа.

Училището бе алма матер на някои прочути жени лекари и учители, пионери в областта си. Каролайн бе късметлийка, че я бяха приели - Кити и нейната приятелка Кристъл Макмилан бяха позвънили тук-там и бяха казали по някоя добра дума. Самият сър Лайънел й бе написал, че не би могъл да избере по-добро място за толкова умно дете. Но когато се отправиха на север, Фий осъзна, че ваканцията е приключила зле, и то по нейна вина. Мадам Ван Хуг беше права. Да избереш правилното време, бе най-важно.

Пристигнаха в Далраднор уморени и изтощени. Каролайн се изстреля, за да види домашните си любимци, без да й благодари или да погледне назад. Дори да изпитваше притеснение за решенията си, Фийби не искаше да го показва пред персонала и се зае да организира всичко, за да се увери, че детето има нещата от дългия списък с униформи и екипировка. Снабди я с дебело зимно палто, с обичайния костюм от туид за църквата в неделя, с бельо и спортни облекла за всякакво време. След това мисис Айбел трябваше да постави инициалите й на всички дрехи. Старата дама се суетеше постоянно, но не каза нищо, докато не приготвиха багажа и куфара на Кали и го изпратиха към интерната по влака.

Фийби не виждаше Каролайн от сутрин до здрач през тези последни ароматни дни в края на лятото, когато градината бе пълна с бръмчащи из цветните лехи пчели, с миризмата на узрели ябълки и на къпинови храсти. Каменната къща се къпеше в златиста светлина, а водата в езерото образуваше малки вълнички, искрящи като диаманти. За пръв път бе видяла къщата в този вид, когато бе донесла новороденото бебе сред спокойствието на градината, тъгувайки, че Артър никога няма да го види. Сега бебето бе стройно момиче, цялото само крака и енергия. Как би могла да не възприема тази къща за свой дом?

След това, в деня на заминаването, Каролайн облече новата си тъмносиня униформа. Бе бледа и с изражение на жертва, готова да бъде изпратена на бесилката.

- Междусрочната ваканция ще дойде, преди да се усетиш. Винаги можеш да се върнеш тук и да си доведеш приятелка - каза мисис Айбел в опит да я утеши.

- Ще трябва да отида в Лондон при нея - тросна се Каролайн, взряна във Фийби.

- Това не е начинът да се говори за по-възрастните, млада госпожице. Нека да не си разменяме лоши думи преди заминаването ти. Ще си прекараш чудесно в твоето училище и ще пораснеш с петнадесет сантиметра.

Кали се втурна да прегърне икономката, като правеше храбри опити да не плаче.

- Ще ти пиша.

През целия път с автомобила до Арброат тя бе самото въплъщение на вежливостта с Фийби. Оставиха Там с колата пред портата и докато вървяха по алеята към високите сивокаменни сгради на построеното като замък училище, Кали бе впечатлена от красивата околност. Имаше родители, автомобили, шофьори, момичета с калъфи за цигулка и тълпи приятелки, които се поздравяваха развълнувано. Префекти със съвършени маниери и в мантии отбелязваха новопристигналите в списък.

- Разделете се тук с близките си, момичета - каза един учител, също с мантия и с академична шапка на главата.

Фийби спря, като се надяваше, че ще получи поне една прегръдка или някакъв знак, че й е било простено, задето е постъпила така с Кали в името на нейното добро.

Каролайн се обърна рязко.

- Можеш да си вървиш вече. Ще се оправя. Довиждане и ти благодаря, че дойде дотук с мен. За пръв път сините като на Артър очи бяха студени като лед, стиснала бе челюст, присвила бе устни - отпращаше я.

„Това ли е цялата благодарност, която ще получа“, въздъхна Фийби, докато вървеше бавно към портата.

„А какво друго си очаквала, чу обвинителния глас на Кити в ухото си. Отне й всичко, което е познавала досега, дори и малкото й куче, и очакваш да ти бъде благодарна? Просто й дай време.“

„Дали изобщо някога ще ми благодари за това“, зачуди се Фий. Стомахът й се сви, краката й бяха натежали. Почувства се зле. Спря на входа, искаше да се обърне и да се втурне обратно по алеята, за да дръпне дъщеря си от редицата на новопристигналите, но когато мина обратно по стъпките си, отвън не бе останал никой. „Какво направих“, проплака, а вятърът отнесе вика й. Изведнъж усети полъх на паника, сякаш току-що бе изхвърлила нещо скъпоценно, без да знае дали ще успее да го намери отново някога...

¹⁸ Спрете тук! (фр.). - б. пр.

¹⁹ Училището интернат от „Никълъс Никълби“ на Чарлз Дикенс, в което има ужасяващи условия и се държат зле с децата. -б. пр.