Пощенската картичка

47

- Ето това се нарича живот - усмихнато промърмори Мел на Марк, докато се отпускаше в масивната спалня на хотел „Шато Грутен“, загледана в украсения таван. - Лесно бих могла да свикна с тези неща.

- Мечтай си, кукло. По-добре започни да пееш, за да си изкарваш прехраната като Катрин Дженкинс - подигра й се той, като намекна за една от съвременните оперни певици, която бе подписала мегадоговор със звукозаписна компания. Целуна я и тя се сгуши в обятията му

Пътуването с Марк се оказа забавно. Отидоха в Париж, обикаляха антикварните сергии, за да може той да се попазари за френски пощенски картички с Жозефин Бейкър и Едит Пиаф, ровиха из кутиите под масите в търсене на скрити съкровища.

Париж в края на лятото беше всичко, което пишеше в туристическите справочници: уютни кафенета по тротоарите в Монмартър, художествени галерии, улични музиканти пред

Операта. Именно тук, в хотел „Крийон“¹⁰, бяха повлияни от страстната атмосфера на града и станаха любовници.

Обиколиха Версай, както и историческите бойни полета от Първата световна война, търсеха годеника на Фийби Фей, Артър Сетън-Рос, и един от прачичовците на Марк. След това тръгнаха към Белгия, където питаха за Грутен и откриха замъка на фамилията, възстановен в целия му блясък. Изглеждаше добра идея да прекарат няколко четиризвездни нощи там, за да могат да проучат по-добре района.

Това може и да беше някогашният дом на Луи-Феран, но от оригиналния замък бе останало много малко. Хотелът се извисяваше на брега на красиво езеро. Сега с величествената си трапезария беше прочут конферентен център и предпочитано място за сватби. Мелиса изпрати картичка на приятелката си Пати, за да й покаже къде се е настанила. Посетиха Брюж, пробваха различни видове шоколад и разгледаха музея в Брюксел, където попитаха за героите от войните и показаха на уредника медала. Това, което чуха за онова време, ги шокира: предателства на нелегалните мрежи, арестувани агенти, изтезания и след това екзекуции. Посещението бе отрезвяващо и след него те се върнаха сред спокойствието и тишината на „Грутен“, зачудени как това би могло да бъде свързано с Лу

- Ако открием гробището, може би ще научим повече за семейство Ван Грутен - реши Мел.

Една от камериерките в хотела им предложи да говорят със стария свещеник, а не с младия, който ръководел сега енорията.

- Отец Карел е в старчески дом в момента. Някога това е бил неговият дом. Той може да ви разкаже историята на мястото. Загубил е цялото си семейство през войната.

Мел сграбчи ръката на Марк.

- Трябва да говоря с него, но не знам френски.

- Не ме гледай, четири пъти ме късаха на изпита.

Както винаги ставаше в малките населени места, оказа се, че някой познава някого, който може да помогне, и скоро ги упътиха към maison de retraite - старческия дом, където в момента живееше отец Карел. Мястото представляваше комплекс от малки къщички, построени около вътрешен двор, а в центъра му се намираше административната сграда, където Мел и Марк помолиха да се срещнат със свещеника. Управителката говореше добър английски и предложи да им превежда, ако се налага.

- Отец Карел има и добри, и не толкова добри дни. Умът му често блуждае из миналото, но той обича посетители.

Поведе ги по коридора и Мел си припомни последните дни на баща си в болницата и миризмата на болест, която ароматизаторите за въздух не можеха да прикрият.

Старецът лежеше в леглото си и се взираше през прозореца в окосената морава. Движеше пръсти, сякаш свиреше мелодия на въображаеми клавиши. Управителката му обясни накратко защо са тук и за интереса им към Луи-Феран, неговия брат.

- Клетият ми брат - каза той на добър английски. - Какво мога да кажа за него? Най-достойният мъж, живял някога.

Марк побутна Мел.

- Покажи му медала - прошепна й той.

Тя го извади от малкото си портмоне.

- Имам ето това.

Лицето на Карел се промени, щом видя медала, погледна ги внимателно и предпазливо.

- Откъде имаш това? То не е твое! - Впери в нея очи изненадано и гневно.

- Беше на баща ми, Лю... Луи, от Австралия. Даде ми го, когато почина. Не знаеше защо е у него.

- Но аз го дадох на Каролин да го предаде на сина на Луи-Феран преди години, когато тя дойде тук да го търси... Казваш, че е на твоя баща. Имаш ли снимка на този Луи?

Слава богу, все по-пълната папка със снимки и документи, които трупаха през изминалата година, бе на сигурно място в чантата й. Сред всички пощенски картички, писма и снимки имаше и семейна снимка на баща й със Сандра, майка й, малко преди да загине в катастрофата.

Карел ги грабна всичките.

- Да, да, това е той, такъв го помня. Той беше най-големият хубавец от трима ни, приличаше на маман. - Лицето му светна от изненада.

- Не, това е баща ми заедно с майка ми, преди тя да почине в автомобилна катастрофа. Тук е на около четиридесет години.

Старецът се загледа в снимката, сякаш бе от друг свят, отминал свят на по-щастливи времена, ако се съдеше по усмивката на лицето му.

- Тогава изобщо не подозирахме как всичко може да бъде унищожено за един кратък миг. Как е Каролин? Тя също страда много през войната в онези ужасни лагери, изгубена и забравена, надяваща се, че Феран е все още жив и я чака. Аз й казах, че е загинал, и видях как светлината изчезва от очите й. Тогава тя ми даде надежда, като ми разказа за сина си, който е в безопасност в Англия, сина, който се бе надявала да покаже на баща му. Писахме си известно време и след това вече нямах никаква вест от нея. Толкова прилича на баща си. Бих искал да се срещна с него.

Мел усети как очите й се насълзяват, докато преглъщаше тежко.

- Баща ми почина миналата година. Той искаше да открия повече за детството му. Всичко, което знам, е, че е дошъл в Австралия с бавачката си, а майка му е дошла по-късно след него,

но той е останал там. Не знам нищо друго.

- Mais oui, точно това ми писа Каролин в последното си писмо. Каза ми, че са й взели детето. Тя никога нямаше да изостави момчето си. Мисълта за него я бе крепила жива в лагера. Всичко, което искаше, беше да се върне при него, за да бъдат заедно. Сега ти дойде и спази обещанието й да се върне някой ден при мен. Благодаря ти, дете... А дори не знам името ти.

- Мелиса Александра Бойд. Луи бе мой баща, но никога не съм познавала Каролайн, нито пък той нея.

Мел почти не можеше да говори, завладяна от емоциите си, когато Карел протегна ръка към нейната.

- Понякога цикълът се затваря от тези, които идват след нас. Мислех, че родът Ван Грутен е изчезнал, но след това разбрах, че Каролайн има син, а сега - че блудният син има дъщеря. Ето как колелото се завърта, мила моя. Моят цикъл е стигнал до своя край, а ти си в самото начало.

Старецът спря, за да си поеме дъх, изтощен от усилието да говори.

- Благодаря ти, благодаря ти. Ти ме дари с покой. Каролин също ще бъде много горда да разбере всичко това.

Мел се обърна към Марк. Как би могла да обясни на стария свещеник, че Каролайн не е играла никаква роля в живота й и че дори не си е направила труда да я потърси?

- Изморихме ви с всички тези въпроси - каза вместо това.

Карел се обърна към Марк с блясък в очите.

- Грижи се за моята праплеменница. Виждам мама в красивото й лице: инатлива, но силна, нали?

Марк кимна.

- Mais oui, exactement, monsieur.¹¹

- Ще ми пратиш снимка на Каролайн и ще й предадеш моите най-добри пожелания, нали? Никога не забравих тъжното й лице и колко бе смела. Тя сигурно е колкото мен на години, а ние, възрастните, имаме нужда младите да ни помогнат да завъртим докрай колелото, да завършим цикъла си. Бъди благословена, Мелиса, и твоето пътуване. Нека Бог те пази.

Оставиха го усмихнат да реди мълчаливо своята благословия.

- Трябва да я намериш сега дори само за да й кажеш, че си открила чичото на Луи. Ще проверим в архивите дали е все още жива. Може би и тя е в старчески дом, но ще я има в избирателните списъци. Пенсии, данъчни декларации, всичко може да се проследи днес, а и интернет сигурно ще ускори търсенето. - Марк обмисляше на глас вариантите им. - Ние сме толкова близо и все още толкова далеч.

- Защо използваш това „ние“? Издирването е мое, не твое - изтърси недоволно Мелиса.

- Защо винаги ме отблъскваш, когато ти предлагам помощта си?

- Свикнала съм да правя всичко сама.

- Но не е ли по-забавно, когато обичаш някого, да споделяте преживяванията си? - Марк се опита да хване ръката й, но тя я отдръпна.

Двамата вървяха замислено през моравата към хотела.

- Вече не е забавно, а сериозно, и предпочитам да продължа сама. Това е моето семейство.

О, не гледай така... Много съм ти благодарна за всичко, което направи, но когато се върнем, трябва да взема важни решения. Дали да се заема с преподаване, или да си намеря агент и да се опитам да си изградя кариера - тук или у дома...

- Какво общо има това с намирането на Каролайн? Току-що научи най-добрата новина за нея, а сега искаш да се втурнеш обратно и да мислиш за други неща. Канех се да те питам дали искаш да се преместиш при мен, след като Сара напусна Лондон...

- За да си делим разходите? Надявам се, че не очакваш от мен да гладя дрехите ти - засмя се Мел, но на Марк явно не му бе до смях.

- Какво ти става? Просто ми хрумна. Имахме такава чудесна ваканция... - Той спря на място, за да я накара да поговорят сериозно.

- Не съм готова да се преместя и да живея с някого. Трябва да остана близо до колежа, да си намеря добър корепетитор. Няма да ти се слуша денонощното ми разпяване. Нека да оставим нещата такива, каквито са.

- Да не чувам уговорката „Не ме търси, аз ще ти се обадя“. Добре, без условия, без ангажименти, схванах намека ти. В Лондон е скъпо да се живее сам. Просто си мислех...

- О, не се цупи така. Нека да забравим този разговор...

Мел не искаше да приключва така този важен ден. Защо винаги правеше това, защо винаги държеше приятелите си на разстояние? Отец Карел й бе дал толкова много неща, върху които да разсъждава. Може би Каролайн не беше ужасна майка, както си бе мислила. Той бе говорил за нея с толкова нежност и любов, за смелостта й и за нейната загуба. Сега мислите на Мел се щураха в различни посоки, тя осмисляше цялата информация и точно тогава Марк се появи с това нелепо предложение...

Знаеше, че трябва да му е признателна за всичко, за помощта и подкрепата, но чувстваше единствено страх. Беше твърде млада за сериозно обвързване. Защо не можеха да оставят нещата така, по-свободни, без ангажименти?

Докато седяха на терасата с аперитивите си преди вечеря, тя видя разочарованието в очите му По-добре, че всичко стана сега, дори това да означаваше, че пътищата им ще се разделят.

Мел се загледа в здрача към езерото и въздъхна. Дали Каролайн е седяла тук с любимия си? Дали баща й е бил заченат на това място? Знаеше, че трябва да намери баба си - и да го стори сама, но какво щеше да прави, ако се окаже, че тази жена вече не е жива?

Вечеряха в мълчание и си легнаха по-рано. Мел не можеше да заспи, чувстваше първите признаци на студенина между тях и знаеше, че ваканцията им е свършила. Нямаше представа какво ще стане в Лондон. Понякога това, което човек не казва и не прави, говори повече от всичко друго. Тя имаше нужда да бъде сама, да обмисли бъдещето си и да направи един последен опит да намери баба си, преди да е станало твърде късно.

Търсенето на Каролайн отново стигна до задънена улица, когато Мел се опита да открие нещо от агенцията за недвижими имоти, която отдаваше под наем Далраднор Лодж. Оттам й дадоха името на някаква адвокатска кантора в Лондон, с която да се свърже - тези адвокати били единствените представители на фонда на Далраднор. Мел се чувстваше като Шерлок Холмс, докато се опитваше да се ориентира сред многото фалшиви следи, а времето й изтичаше. Наистина й се искаше Марк да е с нея, за да й помага, но след ваканцията си се бяха видели само веднъж, когато отидоха заедно на театрална пиеса, за която отдавна си бяха купили билети. Беше обещал да дойде на първия й рецитал извън града, но тя не му напомни и той не се появи.

Имаше нови студенти на етажа й, точно срещу нейния апартамент, но тя не се занимаваше с тях. Анджи си бе намерила място в един оркестър, а Сила бе заета да кандидатства за хора на Националната опера в Лийдс. Скоро всички щяха да се разпръснат. Постепенно Мел бе осъзнала, че не желае да става оперна дива. Откри, че предпочита соловата работа с хорове, но хонорарите бяха скромни и бе важно да намира време и да преподава.

Аделаида изглеждаше толкова далече - твърде далече, за да се върне за Коледа, - а и искаше да изживее поне още една зима с коледни концерти, разходки в парка, пантомима и разбира се, сняг. Другите австралийски студенти от колежа щяха да организират новогодишно парти за повдигане на настроението, но не беше същото като да си у дома.

Уреди си среща с адвокатите „Бенсън, Харлоу и Форд“ след учебните занимания. Единственото, с което разполагаше, бяха устни разкази, снимки и копие от кръщелното на баща си, както и акта му за раждане от Главната регистрационна служба на Шотландия. От него за пръв път намери потвърждение за истинската му рождена дата. Джеси се бе погрижила той да празнува рождения си ден на вярната дата. Луи-Феран не беше посочен като негов баща, а както бе и в кръщелното, което бе видяла в Шотландия - баща бе съпругът на Каролайн, Тобайъс, отбелязан като починал.

Когато обясни мисията си на намръщената секретарка, тя я въведе в един кабинет и й каза да изчака.

- Мис Бордман - каза едно младо момиче (приличаше на ученичка), което се появи след пет минути с папка в ръка, - или мисис Лойд-Джоунс, доколкото ни е известно, е единственият наследник на имота според последната воля на мис Фей. Двете са били отчуждени и според правилата на bona vacantia¹² , ако не успеем да намерим законен наследник на имота, Далраднор Лодж ще бъде прехвърлен в собственост на държавата. Не разполагаме с удостоверение за законен брак между Каролайн Рослин Бордман и Тобайъс Лойд-Джоунс, но вие ни предоставихте достатъчно доказателства, че сте законен наследник.

- Наследник е Дезмънд Луи, баща ми.

- Да, знаем това, но казвате, че той е починал, което прави вас наследник... освен ако Каролайн е още жива...

- Не съм дошла тук за наследство. Просто искам да я намеря.

- Както и всички ние, но се оказва, че е много трудно да бъде открита, дори и с това необичайно второ име. Според проучването ни обаче няма доказателства, че е починала.

Ако тези специалисти не можеха да я намерят, как щеше да го направи Мел? Имаше само още един шанс - военният архив. Карел й бе казал, че тя е от оцелелите в концлагерите. Сигурно в армията имаха сведения, но как можеше да заобиколи бюрокрацията? Марк щеше да й помогне, ако му бе разрешила, но тя нямаше намерение да го използва само за да получи информация по заобиколните канали. Трябваше да има и друг начин.

Сила я посъветва да провери в интернет и тя се опита да открие нещо полезно.

Беше изумително колко много хора отговориха на запитването й - имаше някои много странни идеи и предложения за услуги, които нямаха нищо общо с издирването й. Някои от смислените идеи бяха да потърси в архивите на военните армейски подразделения, но това беше мащабна задача.

Никой не се сещаше за Каролайн Бордман или Лойд-Джоунс дори когато споменеше училище „Сейнт Маргарет“. Задачата й ставаше все по-трудна, но тя чувстваше някаква вътрешна нужда да продължи. Баща й се появяваше в сънищата й, усмихнат и къдрокос, махаше й с ръка, но Мел никога не можеше да чуе какво й казва.

Следващото й хорово изпълнение бе „Месия“¹³ и тя удвои репетициите с вокалния си учител, за да бъде готова навреме, така че бе твърде заета, за да довърши издирването си. По едно време обмисляше да наеме частен детектив, но не можеше да си го позволи. Освен това й се появи абсцес на един зъб и болката бързо стана толкова нетърпима, че нямаше избор и си записа час при зъболекар.

Докато седеше в чакалнята и гледаше мрачните лица на другите пациенти, Мел се опита да се отпусне. Взря се в аквариума със златни рибки, после започна да прелиства списанията на масичката - всички бяха много стари, с измачкани краища и попълнени кръстословици. Имаше обичайните жълти списания за знаменитости, „Филд“, „Кон и хрътка“ и опърпан екземпляр на „Лейди“. Разгърна страниците му просто за да прави нещо, но една статия за убежище за стари коне привлече погледа й. Имаше сърцераздирателни снимки на понита и магарета преди и след възстановяването им, информация за благотворителни организации, работещи за хуманно отношение към животните, както и специална статия за фонда „Мадж Котслоу“ в Херфордшир.

Мелиса не можа да си обясни какво я накара да погледне към края на страницата, където се намираха адресът и името на автора на трогателния материал: Каролайн Рослин.

- Не може да бъде! - ахна тя толкова високо, че всички се втренчиха в нея тъкмо в момента, в който извикаха името й по уредбата. - Намерих те! - прошепна Мел, притиснала списанието към гърдите си със задоволство. - Трябва да си ти.

¹⁰ Исторически луксозен хотел, отворен през 1909 г. в дворец от 1758 г. - б. пр.

¹¹ Да, точно така, господине (фр.). - б. пр.

¹² Bona vacantia „имущество без собственик“ (лат.) - юридически принцип в британското право, според който имоти без явен собственик преминават в собственост на държавата. - б. пр.

¹³ Творба от Хендел. - б. пр.