Пощенската картичка

52

- Какво ми става? - Мел се караше на глас сама на себе си в колата. - Откакто напуснах Лондон, съм вкисната...

„Просто съм уморена“, тросна си се тя мислено, защото не беше в настроение за вътрешни спорове.

„Значи заряза Марк, както зарязваше всички други преди. Той се задържа по-дълго, отколкото повечето, но къде все пак сбърка?“

„Не, никъде. И това е проблемът. Той упорито искаше да участва в живота ми и в издирването, а аз просто трябваше да направя нещата по моя си начин.“

„И сега ти се иска да не го беше правила. Позвъни му, каза сърцето й. Извини му се, преди някоя друга хубавица да го е грабнала.“

„О, млъкни, извика тя в главата си. Марк е свободен да поеме по пътя си, а аз съм свободна да тръгна по своя.“

Погледна на задната седалка с надеждата, че не е забравила някой от документите на адвокатите. Мел им беше изпратила адреса на Каролайн. Техният отговор й беше дал много храна за размисъл, но тя не искаше да разстройва баба си, поне засега.

Специалният рецитал за Нова година изискваше някои приготовления в последната минута. Щеше да представлява галавечеря в абатството с вино и храна. Претъпканата църква щеше да помогне на фонда към фермата. Музикантите и певците, все нейни приятели, идваха само срещу поемане на разходите. Мел бе уредила и уникален квартет. Анджи щеше да изнесе соло на флейта и щеше да й акомпанира за нейното изпълнение.

Мел все още се чудеше дали бе намерила Каролайн случайно, или някоя съдбовна ръка й бе помагала през цялото време. Как бе възможно баба й и дядо й, Джеси и Джим, умишлено да са държали Лю в неведение за рождената му майка? Накарали са го да избира. Никой не го бе принудил да се върне в Англия и това бе разбило сърцето на майка му, бе предизвикало разрив между Кали и Фийби, който бе продължил до края на живота на възрастната жена. Колко тъжно.

Дали баща й дълбоко в себе си е знаел какво е направил? Със сигурност е бил твърде малък, за да разбира тези силни чувства. Мел винаги бе усещала, че в сърцето му има тъга - още преди да загуби Сандра. Може би това бе причината да се превърне в алкохолик, а смъртта на майка й е била последната капка. Междувременно Кали бе продължила да се надява и да пие. Дали той помнеше повече, отколкото разкриваше в последното си писмо? Пишеше за дамата, която бе дошла да го посети и така и не се бе върнала. Може би се бе досетил коя е тя в действителност.

Мел се загледа в пътя право пред себе си и въздъхна. Никога нямаше да разбере. Толкова много неща искаше да узнае за брата на отец Карел, Луи-Феран. Трябваше да пише на свещеника и да му съобщи новините. „Сдобих се с цяло ново семейство, което трябва да преоткрия, благодарение на усилията на Марк...“

Мел усети, че се усмихва. Може би беше време да мисли по-малко за миналото и повече за

бъдещето. Беше свършила работата на баща си. Може би сега бе неин ред да се поучи от грешките на миналото, но дали Марк Пенроуз бе отминала история, или част от бъдещето й? Дали и той заслужаваше втори шанс?

Караше мълчаливо сред спускащия се мрак на декемврийската тъмнина, без да откъсва очи от пътните знаци за Литъл Брайърли.