Пощенската картичка

31

Дезмънд погледна към сивата метална грамада - „Стърлинг касъл“. Как такъв голям кораб успяваше да плава над водата, след като бе толкова тежък? Той се извисяваше високо над него в небето и момчето стисна ръката на Джеси много здраво, докато се качваха на борда.

- Помни, че трябва да ме наричаш „лельо Джеси“, а аз ще те наричам „Лу“ Нали не си забравил? Много е важно.

Дезмънд кимна, беше му по-интересно да оглежда палубата и войниците, застанали един зад друг на пристанището с обърнати шапки. „Те чакат да се качат на борда, за да се приберат у дома след войната“, каза му Джеси. Шотландия вече изглеждаше толкова далечна и Дезмънд се зачуди дали липсва на баба Фий.

Трябваше да спят в голяма каюта заедно с една дама и нейното малко бебе, което се наричаше Дулси. Джеси го разведе по палубите и Дез спря до парапета, загледан как товарят кораба със сандъци и автомобили, а моряците подтичват наоколо и раздават нареждания за крановете. Имаше много дами, които плачеха и махаха на семействата си. Майката на Дулси ридаеше в кърпичката си. Дезмънд никога преди не беше виждал възрастен човек да плаче така, а Джеси направи всичко възможно, за да я успокои.

Мисис Джексън бе тръгнала на път, за да се събере със съпруга си, също като Джеси.

- Никога вече няма да видя майка си - плачеше тя. - Пуснете ме да сляза от кораба. Не мога да отида.

Джеси я потупа по ръката, както правеше с него, когато той паднеше и се наранеше.

- Виж, Елси, ти водиш момиченцето си при неговия татко, за да започнете нов живот на място, където има слънце и портокали, прекрасни плажове, където тя ще тича и ще си играе. Там всички са щастливи. Можеш да пишеш писма до дома или да се обаждаш по телефона. Твоят съпруг брои седмиците до пристигането ви. Помисли си само как ще се почувства, ако ви чака, а вие не дойдете и той никога не види малкото си момиченце. Помисли за всички тези бедни души, чиито съпрузи никога няма да се завърнат, за да играят с децата си?

Това подейства и след като Джеси я потупа за последен път по ръката, Елси отиде в голямата трапезария, за да пийне чаша чай.

- Ти ще се разплачеш ли, лельо Джеси? - попита Дез, взрян внимателно в нея.

- Защо да плача? Нямам търпение да се измъкнем от тази мрачна, сива и нещастна зима. Боб ми обеща прекрасен живот там - и за теб също, разбира се. Той ще бъде доволен, че и ти идваш.

В голямата стая за игри, предназначена за малките деца, имаше карта на света. Дезмънд реши, че от Саутхемптън до Австралия не е твърде далеч. Почти можеше да обхване разстоянието с ръка - пътуването нямаше да отнеме много време. Но докато дните се превръщаха в седмици, започна да му се струва, че живеят на този плаващ дворец в свой собствен свят. Само неделната служба бележеше началото на още една седмица.

Всеки ден имаше нещо вълнуващо за проучване: ученията за спускането на спасителните лодки (за всеки случай), игри като тенис на маса, както и тренировките, които инструкторът им - войник, провеждаше с майките и по-големите деца. Надбягваха се в чували, подскачаха и се завиваха с тях. Имаха сбирки и спортни дни. Джеси беше добра в тениса на палубата и Елси се присъединяваше към нея, а Дезмънд люлееше Дулси нагоре-надолу, за да й помогне да заспи в зеленото люлеещо се столче.

По-късно имаше и кино за деца и възрастни. Той гледа „Доналд Дък“ и Чарли Чаплин, Плуто и Мики Маус, както и филма „Снежанка и седемте джуджета“. Медицинските сестри помагаха в грижите за бебетата, за да могат майките да си починат малко, но Дезмънд бе твърде голям за това и учеше встрани на една маса. Той посещаваше заедно с Джеси чаените партита с танци. Отначало, когато музиката започваше, дамите трябваше да танцуват една с друга, но след това позволиха на инструктора, мистър Бойд, и на някои от войниците да танцуват с тях. На Дезмънд му харесваше да танцува танца Гей Гордънс¹, да пее песничката „Хоки-коки“ и да се пързаля по дървения под, но една треска му влезе в коляното и той спря да го прави.

Най-хубава от всичко бе храната. Джеси каза, че никога не е виждала толкова много храна в живота си. Сутрин имаше каша и зърнена закуска, препечен хляб и сланина. За обяд -студено говеждо, салата и пай, а после идваше вечерята - супа, топло ястие, сладолед и газирани напитки.

- Така ще надебелея, че Боб няма да ме познае - оплака се веднъж Джеси, докато потупваше стомаха си и се смееше.

- Не си дебела, а имаш красиви извивки - каза мистър Бойд и тя се изчерви. Джеси бе много красива, червената й коса бе навита и когато танцуваше, къдриците й подскачаха нагоре-надолу.

- Имаш толкова много вълни в косата си, че получавам морска болест - казваше мистър Бойд. Той бе военен полицай и се прибираше в място, наречено с момичешко име: Аделаида. Приличаше на голяма кафява мечка, а ръцете му бяха като на Попай.

- Корав отвън и мек като масло отвътре - прошепна Джеси на мисис Джексън, когато си тръгнаха от танците. Винаги имаше групичка войници, които чакаха да танцуват с тях и да ги съпроводят обратно до каютата им, но Джеси никога не се съгласяваше.

- Аз съм уважавана омъжена жена - казваше тя и махаше с ръка за довиждане. - Луи е моят млад мъж. Той може да ме заведе безопасно до стаята ми.

Дезмънд бе горд, че тя го е избрала за тази важна задача, но той обичаше Големия Джим Бойд, който седеше с тях по време на хранене и винаги намираше още някоя кифличка за него, когато Джеси им обърнеше гръб.

- Накъде ще тръгнеш, синко, след като стигнем сушата? - попита той, но Дезмънд не знаеше. - А как изглежда чичо ти Боб? - добави той. Явно бе много заинтересуван от семейството на Джеси.

Дезмънд му каза, че тя е неговата бавачка.

- Значи не е твоя истинска леля, така ли?

Дезмънд се изчерви, осъзнал, че е издал тяхната тайна.

- О, да, тя винаги е била с мен и аз бях шафер на сватбата й - добави той гордо. Да говориш лъжи, не беше толкова лесно, колкото мислеха възрастните.

Скоро зимният студ отстъпи пред топлото слънце и сивите облаци бяха заменени от яркосиньо небе.

Те прекарваха все повече време с Големия Джим. Той им разказваше за красивия си град и за това как семейството му строи къщи. Сега, след като бе пътувал по света, искаше да се върне, за да види близките си и да се установи.

- С някой като твоята леля Джеси - намигна той. - Тя дали има сестра близначка някъде, Луи?

Дезмънд го погледна сериозно.

- Не мисля. Имаш ли, лельо Джеси?

Лицето на Джеси пламна.

- О, престани с тези глупости. Сигурна съм, че купища австралийски момичета ще чакат на пристанището и направо ще те лапнат като топъл хляб. Той просто ме дразни, Луи, не го насърчавай.

Дез не разбираше възрастните. Казваха едно и вършеха друго. Леля Джеси обличаше новата си рокля за танци, събираше косата си на куп къдрици и отиваше в балната зала. Дезмънд се чудеше дали сержант Боб би имал нещо против това, но не можеше да си спомни как изглежда той. Големия Джим изглеждаше добре и никога не разрошваше къдриците му и не го наричаше „момиченце“. Отделяше време, за да му показва кораба и да разговаря с него за кенгура и коали от неговата книжка с картинки.

- Не трябва да забравяш да покриваш ръцете и раменете си и да си слагаш слънцезащитен крем на лицето, иначе кожата ти ще започне да се бели. Слънцето може да ни разболее, ако сме изложени прекалено дълго на лъчите му През лятото често има и пожари. - Изглеждаше притеснен, че може би отиват на място със суров климат. - Не всичко е само портокали и слънце. В пустошта животът е труден, с малко вода и лоши пътища. На някои места нямат училища.

Дезмънд реши, че това звучи страхотно, но не каза нищо на глас.

- Знаеш ли къде отивате, Джеси? - постоянно я питаше той, но и тя не знаеше.

- Семейството на Боб има ферма някъде в Южна Австралия. Надявах се, че ще бъде като в Шотландия - въздъхна тя. - Но предполагам, че няма да е така. Ако трябва да съм честна, никога не сме говорили много за това.

- Нашата страна е огромна, твоята е малка. Желая ти много късмет в новия ти живот - каза й той една нощ. - Просто ми се иска...

Джеси се усмихна и го потупа по ръката.

- Много мило от твоя страна, че се тревожиш за нас, но ние ще се оправим, нали, Луи?

През последната нощ Дезмънд ги гледаше как танцуват валс и знаеше, че Големия Джим и

Джеси танцуват като влюбени. Разбра, че искат да бъдат сами, затова се отдалечи от погледа им, докато те се сбогуваха. Ако щеше да има нещо с целуване, не искаше да го вижда. Притесни се обаче какво би си помислил Боб, ако знаеше, че тя се целува с друг войник.

Елси Джексън бе в каютата и се опитваше да приспи Дулси.

- Малката разбойничка не иска да заспива.

- Може да й изпеете приспивна песен. Джеси някога ми пееше.

- Давай, маестро, покажи ми. - Мисис Джексън се усмихна и го зачака да запее.

- Лети, хубава лодке, като птица с криле. Напред, викаха моряците... - започна той, а после спря. Спомни си, че не Джеси му бе пяла тази песен, а някой друг - преди много, много време. Една дама, чието лице не виждаше ясно в съзнанието си.

- Прекрасно е, Луи, продължавай. На нея й харесва.

Но той не можеше, защото се бе натъжил.

- Забравил съм как беше по-нататък - каза и се покатери в леглото си, защото изведнъж се почувства странно.

Джеси влезе в каютата много късно и не светна лампата, докато се събличаше. Стори му се, че я чу да плаче в съня си, но може би бе сънувал.

На следващата сутрин чуха голямата суматоха и виковете, идващи от сушата, а след това влязоха в пристанището на Сидни и видяха голям мост пред себе си. Разнесе се мълва, че тъй като това е първият кораб с английски булки, ще има камери и журналисти от вестниците, които искат да вземат интервю с тях и да ги поздравят.

- Трябва да се пременим тогава - каза Елси. - Нашите приятели у дома може да ни видят как пристигаме със стил. Трябва да направим добро шоу Представете си само - ние, филмовите звезди на Pathe News² , циментираме основите на Империята!

Последваха приготовления - гримове, шапки и чорапи. Облякоха Дулси с памучна дантелена рокля и боне, а него го накараха да си сложи килта и вратовръзката.

- Трябва да развеем знамето на Шотландия - нареди Джеси, докато обличаше сивия си костюм с карирани ревери.

Големия Джим стоеше до изхода, за да се сбогуват. Той дръпна Дезмънд настрана.

- Сега ти трябва да се грижиш за леля си, обещай ми. Тя е страхотна жена и аз й пожелавам късмет, но в случай че ви е необходима приятелска ръка и помощ, ето адреса ми в Аделаида. Ако някога минеш през вратата ми, бъди сигурен, че те очаква топло посрещане. - Той стисна ръката му здраво. - Беше ми приятно да се запознаем, млади момко, и на добър час!

Когато пусна ръката му, Дезмънд откри една лира и лист хартия с адрес на него. Смутен от тези богатства, той ги пъхна в джоба на сакото си и тръгна навън към греещото слънце. Тълпата бе радостна и махаше въодушевено, докато посрещаше новодошлите в този светъл нов свят, който наричаха „Прекрасната Австралия“.

Леля Джеси не гореше от желание да я снимат, затова изчакаха отзад, докато цялата врява свърши, а след това преминаха през дългата процедура с попълване на формуляри и проверка на документи. Дезмънд забеляза, че неговото име е записано в паспорта й. Той нямаше собствени документи.

После си проправиха път през мъжете, които целуваха жените и бебетата си.

- О, вижте този малък сладур с килта и къдриците! - Някой искаше да се снима с Дез, но Джеси го дръпна бързо. Щеше да е трудно да намерят посрещача си в тази блъсканица, а и беше много топло.

- Къде ли се е скрил Боб? - разсмя се тя, но Дезмънд видя, че е притеснена.

Той я дръпна за ръкава.

- Можем да намерим Големия Джим. Той ще се погрижи за нас - предложи момчето. Големия Джим беше техен приятел.

- Не ставай глупав. И за теб е мистър Бойд... Боб е тук някъде. - Двамата се въртяха в кръг известно време. - Трябва да е получил телеграмата ми.

Джеси спря, когато видя една жена, която държеше парче картон с надпис „Добре дошла, Джеси Кейн“

- Погледни! Това сме ние, ето там - втурна се тя. - Аз съм Джеси... къде е Боб?

Една жена с оръфана сламена шапка и провиснала памучна рокля й махна с ръка.

- Най-сетне. Добре дошла, Джеси. Крайно време беше. Аз съм сестрата на Боб, Ади Малоун. Той изпраща извиненията си. Бедничкият, отново е болен. А кой е този умник? -Изгледа изненадано Дезмънд от главата до петите.

- Това е Луи, племенника ми. Майка му е... тя вече не е с нас. Нуждаеше се от дом, така че го взех със себе си. Боб го познава. Беше ни шафер. Няма да ни притеснява.

Дезмънд видя, че Джеси преглътна сухо и нервно, когато го побутна напред, за да го огледат по-добре. Той се усмихна и протегна ръка. Дланта на Ади бе корава като шкурка.

- Не знам какво ще каже Боб за това. Няма достатъчно място дори за една пършива котка. Както и да е, вече е тук. Не можем да го върнем, нали? - Тя разроши косата му. - И тези къдрици... каква загуба са на главата на момче. Боб скоро ще ги оправи с ножиците за стригане на овце. Хайде, паркирала съм камиона по-нагоре.

- Наблизо ли е? - попита Джеси.

- Камионът е зад ъгъла - изръмжа Ади Малоун. - Фермата е на четири дни доста тежък път оттук, така че се пригответе за яко друсане. Ще намерим място, където да свалиш тези хубавички дрешки. Докато стигнем, ще са станали на парцали. Надявам се, че не си донесла много подобни глезотии със себе си.

Джеси погледна Дезмънд, опита се да се усмихне, но очите й бяха широко отворени и притеснени.

- Не се тревожи, никой няма да използва ножици за овце за косата ти. Нека да изчакаме малко и да видим какво става. Луи, всичко ще бъде наред, след като стигнем до новия ни дом.

Дезмънд не беше убеден. Как му се искаше никой да не беше идвал и те да се бяха прибрали в другия си нов дом с Големия Джим Бойд.

¹ Популярен шотландски танц, при който всяка двойка повтаря едни и същи стъпки, обикновено движейки се в кръг из стаята. - б. пр.

² Филмова компания, произвеждала документални и информационни филми от 1910 до 1970 г във Великобритания. Основателят й, Чарлз Пате, е бил пионер в областта на киното през епохата на немите филми. - б. пр.