Пощенската картичка

40

„Има нещо магическо в неделните сутрини в Лондон“, мислеше си Мелиса Бойд, докато подритваше падналите листа по тихите улички на път за Блумсбъри. Чуваше църковните камбани сред влажния въздух, трафикът бе лек, хора седяха отпуснати пред кафенетата, свели глави към неделните вестници. Песента „Леко, като в неделя сутринта“¹ звучеше в главата й. Докато се спускаше по просторните улици, които вече познаваше толкова добре, сърцето й се разведри. Първата вълна на носталгия по Аделаида бе отминала.

И как можеше да не е така, когато бе погълната от натовареното студентско ежедневие в Кралската музикална академия - консерваторията, оставила такава следа в историята на музиката? Човек няма време за депресии, когато трябва да научи толкова мащабен репертоар, да посещава курсове не само за вокално изпълнение, но и за сценично поведение, италианско произношение... Свикваше да се движи из града с автобус и метро, да посещава обществени събития в колежа, организирани за чуждестранните студенти. С каква смесица от талантливи творци работеше...

Мелиса се хвърли в дълбокото, когато един студент не дойде на първия им майсторски клас с гостуващ преподавател - певица, която помоли тя да пее вместо отсъстващия й колега. Нямаше шанс да откаже. Това бе смисълът на обучението й тук: да забрави притеснението, което би могло да парализира дишането и думите й пред публиката, и да се учи от една от най-великите сопрано певици в света, докато внимателно й предлагат съвети и я насърчават. Толкова много имаше да учи.

Жилището, което си бе взела под наем, бе близо до Мерилбон хай стрийт, недалеч от колежа и Риджънтс парк. Разходката там в есенните сутрини й напомняше за всички паркове в родния град. Само ако родителите й можеха да разберат колко се вълнува, че е тук, в града, който никога не спеше. Но вече й бе останала само Пати, най-добрата й приятелка в Австралия. Пишеха си имейли и тя бе обещала да й дойде на гости.

Не бе забравила странното писмо на баща си, нито молбата му да разбере повече за ранните му години, но през първия семестър бе толкова заета, че това бе отишло на заден план. Сега, стиснала картичката, за пръв път отиваше на сбирка на колекционерите на пощенски картички в един хотел в Блумсбъри, където й бяха казали, че редовно се провеждат панаири за такива ентусиасти. Това щеше да бъде началната точка на издирването й, ако Мелиса изобщо стигнеше дотам. Всичко в Лондон бе по-далеч, отколкото изглеждаше на картата й, но в прекрасната утрин това изобщо не я притесняваше.

Не очакваше такова множество от щандове и посетители в изложбената зала, където се продаваше само едно нещо: пощенски картички. След освежаващата разходка Мелиса се гмурна в тълпата и започна да се оглежда за евентуални източници на информация.

Имаше всякакви видове пощенски картички: дръзки морски картички, снимки на стари улици и кораби в пристанища, чужди градове, снимки от войните, ръчно оцветени снимки, бродирани сувенири и траурни картички, картички на кралски особи, картички на кораби... Всички бяха странни и прекрасни, прилежно подредени в кутии с цени и етикети. Но откъде да започне? Сигурно някъде имаше специалист по театралните картички, но в тази суматоха бе трудно да намери необходимия щанд. Скоро застина на място, зашеметена от врявата.

- Мога ли да ви помогна? - попита я една продавачка. Тя седеше и плетеше, като оглеждаше небрежно лутащите се между редиците хора.

- Търся информация за това. - Мелиса й показа картичката с жената с шапката.

- Аха, нужен ви е Марк. Той е специалист по филмите и театрите от началото на двадесети век. - Посочи й един мъж по риза, който подреждаше стоката си. - Елате с мен.

Мелиса я последва, за да я представят.

- Марк, тази млада дама се нуждае от помощ - засмя се приятелски жената. - Не мисля, че е виждала нещо подобно преди там, откъдето е... Нова Зеландия?

- Австралия - поправи я с усмивка Мелиса. Британците никога не можеха да направят разликата. - Благодаря, но не искам да купувам. Аз съм просто бедна студентка. Исках някой да погледне тази картичка и да ме насочи. - Подаде картичката на високия млад мъж, който я погледна внимателно и отпред, и отзад.

- Началото на ХХ век, това е едно от „веселите момичета“ - момичетата от театър „Гейети“. Според подписа й... мисля, че е Фийби Фей? Не е от висшата лига, но определено е била красавица за времето си. - Погледна към Мелиса и след това снимката. - Имате ли роднинска връзка?

- Ласкателството ще ви помогне навсякъде, но не съм тук, за да купувам. Нямам представа коя е тя, но баща ми я е намерил преди години и имаше чувството, че може да е важна за него. Бих искала да разбера повече за нея.

- Няма да е истинското й име, разбира се. Сценичните им имена са били внимателно подбирани. Имам една кутия с „весели момичета“ някъде, но не мисля, че разполагам с нещо друго за Фийби Фей. Правели са стотици от тези картички за своите фенове. Мисля, че не е много ценна.

- Това няма значение - каза Мелиса. - Просто обещах, че ще разбера защо е изпратена, както и една друга, с някакъв кораб. Името на гърба дори не е името на баща ми, или поне не е това, което той използваше. Дезмънд звучи малко старомодно сега, нали? Всичко е голяма мистерия, но ви благодаря за отделеното време. - Тя се обърна, за да си тръгне.

- Чакайте - повика я мъжът. - Сещам се за човек, който знае повече за това време. Аз се занимавам основно с театър и филми от тридесетте и четиридесетте години. Искате ли кафе...? Има един мъж, когото никога няма да намерите, ако не ви запозная лично с него. Аз съм Марк Пенроуз, между другото.

- Мелиса Бойд.

Ръкуваха се сърдечно. Той имаше добри очи и характерно лице.

- Прегледай тази кутия под щанда, докато аз помоля Бен да се погрижи за масата ми - каза й вече по-фамилиарно. - Възможно е да има и нещо друго. Забравям какво съм натрупал.

- Това ли работиш? - полюбопитства Мелиса.

- Мили боже, не! Това е хобито ми - по-скоро манията ми, откакто ми дадоха албума с пощенски картички на моята прабаба. Аз съм адвокат, признавам си без бой, а ти?

- Уча в Кралската музикална академия, следдипломна специализация със стипендия от Аделаида.

- Еха, музикант. Сигурно си добра. Какъв инструмент?

- Вокално пеене... - Изчерви се от неговия интерес.

- Оперно?

Мелиса кимна.

- Обичаш ли опера?

- Как може да не ми харесва... Любимата ми е „Тоска“. Тогава защо не репетираш ариите си, а бродиш из тази лудница?

- Имам задача от покойния си баща. Обещах му да разбера кой е той... кой е бил. Тази картичка е част от една кутия с улики. Имам чувството, че е важна. Трябва да открия тази жена.

- Бен, ще наглеждаш ли масата ми... Трябва да заведа моята приятелка до Хъмф... Петнадесет минути? - провикна се Марк на мъжа до себе си. - О, и внимавай за онзи там в синия анорак... само да мигнеш и отмъква нещо.

Марк я прекара през тълпата до най-отдалечения ъгъл на залата, до щанд, покрит с театрални програми, плакати, пощенски картички и автографи. Една двойка седеше зад него.

- Хъмф, това е Мелиса. Знаеш ли нещо за Фийби Фей, едно от „веселите момичета“?

- Може и да се сетя нещо срещу една бира - засмя се той.

Съпругата му го избута да стане.

- Отърви ме от него за малко, докато оправя тази бъркотия. Той не може да се раздели с нищо... Отидете и поговорете петнадесетина минути, докато аз, за разнообразие, се опитам да продам нещо.

Тримата си намериха едно ъгълче в кафенето. Мелиса слушаше, докато Хъмф разказваше всичко, което знаеше, за тази музикална звезда.

- Била е една от хубавите пеперудки на своето време, едно от момичетата по пощенските картички, но е дала своя принос за страната в Първата световна война - участвала е в концертните турнета, които са разведрявали войските ни във Франция. След това не се е изявявала много, направила е филм или два. Участвала е в един с Айвър Новело. Или май беше с Лили Елси? Виж, тя е голяма звезда. Подписана нейна картичка ще струва някой шилинг, даже повече. - Той отпи от кафето си и се усмихна на Мелиса. - Имах снимка на Фийби в армейска униформа, но я продадох на колекционер на предмети, свързани със суфражетките. Никой не ме беше питал за нея от години, а сега двама души за един месец.

Имената не говореха нищо на Мелиса. Това бяха истории отпреди близо сто години.

- Омъжвала ли се е?

- Не мога да ви кажа. Трябва да намерите некролога й някъде в архивите. Била е дребен играч, но сигурно е била добра актриса. Джордж Едуардс, импресариото, е подбирал внимателно момичетата за театъра си. Много от тях са били от скромно потекло, но са имали потенциал - добър външен вид и добри гласове. Доста са се омъжили за аристократи. Помогнах ли ви?

- Благодаря, някакво начало е. - Мелиса стисна ръката на Хъмф, докато той се изправяше, за да се върне на щанда си. - Къде да намеря некролози? - попита тя Марк. Докато отпиваше от кафето си, усети, че потъва все по-надълбоко в живота на Фийби Фей.

- Можеш да започнеш с Британската библиотека - предложи Марк. - Там има архив на всички вестници, но трябва да знаем кога е починала. Това ще означава първо разходка до Центъра за семейна документация, за да погледнем регистъра на раждания и смърт. Трябва да е някъде там - освен ако е още жива - добави той.

Мелиса се почувства обезсърчена и все пак някак развълнувана. Фийби се превръщаше в реална личност, вече не беше само красиво лице от една снимка.

- Не мисля, че ще имам време да обикалям Лондон. Имаме репетиции скоро, но все пак благодаря.

- Ако се нуждаеш от помощ... - предложи любезно Марк. - Разпали любопитството ми -защо едно момиче идва чак от другия край на света, стиснало в ръка картичка със снимка на отдавна изгубена родственица.

- Не сме сигурни, че е така - каза Мелиса и се вгледа по-внимателно във Фийби.

- Имам своите подозрения - засмя се Марк и я изгледа. - Тя е била певица, ти си певица. Тя е била хубавица, ти също...

- Благодаря... - Мелиса го стрелна с очи и забеляза интереса в погледа му.

- Виж, сериозен съм. Ето визитката и имейла ми. Наистина съм заинтригуван и ако ти не я потърсиш, аз ще го направя. А сега отивам да прегледам колекцията си, в случай че съм пропуснал нещо.

Тя го последва обратно до щанда му. Не знаеше какъв трябва да бъде следващият ход от нейното издирване, но бе сигурна в едно: искаше да разбере малко повече за Марк Пенроуз, любител на операта, адвокат и маниак на тема картички.

Мелиса беше толкова погълната от репетициите си през следващата седмица, че се изненада, когато получи картичка с надпис: „Да се срещнем в сладкарница „Валери“ следващата събота, около единадесет. Имам новина. Марк Пенроуз.“

Тя не се нуждаеше от убеждаване, за да посети френската сладкарница с кафене на Хай стрийт, тъй като вече бе установила пристрастеността си към техните tarte aux framboises² Беше впечатляващо, че Марк бе спазил обещанието си да издири още пощенски картички, но се надяваше, че той не очаква нищо друго освен чаша кафе.

„Не се интересувам от емоционални връзки. Ще имам достатъчно време за това, когато си спечеля име в музикалния свят. Тук съм, за да развия кариерата си, а не да се разсейвам, помисли си тя. Но ще бъде приятно да го видя отново.“

Нищо от обичайните й дънки и пуловери не й стоеше добре тази съботна сутрин. Трупаше всичко на купчини на пода, докато обмисляше кое съчетание ще създаде правилното впечатление: не прекалено раздърпано, но и да не изглежда, че е положила специални усилия за него. Външният вид, който търсеше, бе това, което приятелките й наричаха „небрежно елегантно“, а нейните обеци - образци на аборигенското изкуство, й придаваха екзотична нотка.

Беше толкова заета да се гласи, че за малко да закъснее. В събота Хай стрийт винаги бе оживена от купувачите, дошли за уикенда, и от просто мотаещи се хора. Махна за поздрав на някои колежки, докато бързаше към срещата си. Беше един от онези лениви дни в края на есента, в които във въздуха се усеща мирис на пушек. Първият й семестър в академията вървеше добре и тя се чувстваше чудесно, вече като част от това място.

Марк седеше на една от външните маси на тротоара. Изправи се, определено изглеждаше стилно в сакото си от туид и дънките. Беше по-висок и по-впечатляващ, отколкото тя помнеше.

- Здравей - усмихна й се той и я въведе вътре. Носеше папка, която изглеждаше обнадеждаващо. Намериха място в задната част на кафенето и се настаниха. Той се наведе и тя усети полъх на скъп афтършейв. Явно и Марк бе положил усилия за срещата им.

- Много мило от твоя страна. Не очаквах толкова бърз напредък, след като аз самата нямах никакво време да направя каквото и да било - каза тя.

- Няма проблем, ще ми се реваншираш... Имам мач по ръгби по-късно.

- Талантите ти нямат ли край? Картички и ръгби - какво съчетание - разсмя се Мел.

- Не се подигравай. Това е само странично занимание, но ме поддържа във форма. Тайната на живота е балансът, обичаше да казва баба ми - и беше права.

- Това същата баба ли е, която те е запалила по пощенските картички? Познавах само една от бабите си и тя почина, когато бях на десет, а малко след това и майка ми... Семействата са загадка за мен.

Внезапната смърт на майка й все още бе болезнена тема за нея

- Съжалявам. Може би това ще те развесели. Ето... какво ще кажеш за този некролог? -Марк й подаде копие на страница от „Дейли телеграф“.

- Как го откри?

- О, ние, адвокатите, си имаме начини - усмихна се той. Зад очилата очите му бяха сиво-зелени, изпъстрени с кехлибарени точици. - Това съобщение ни казва всичко, което трябва да знаем за Фийби. Истинското й име е Фийби Ани Бордман, родена в Лийдс, починала през 1948 година след дълго боледуване. Не се е омъжвала, но е била сгодена през Първата световна война. Има малко информация за участията й в концертиращата трупа на Лена Ашуел... за филмовата й кариера... но тази кратка част в края може да те заинтересува. Имала е племенница, Каролайн.

Мелиса прегледа бързо текста, докато той говореше. Над некролога имаше снимка на елегантна жена на около тридесет години с къдрава коса, прибрана на нисък кок.

- В онези дни „племенница“ е било кодово име за дъщеря - продължи Марк. - Било е като начин да се избегне срамът заради дете, родено без брак. Пише, че Фийби е починала в село близо до Глазгоу. Това може да ни даде още информация. Какво мислиш?

Мелиса изведнъж си спомни разказите на майка си, че баба Бойд е била шотландка...

- О, чудесно. Много ти благодаря. Искаш да кажеш, че тази Каролайн може да е жената, изпратила картичката? Не се ли изхвърляме прекалено с това предположение?

- Удостоверението й за раждане би ни било полезно. Ще се изненадаш колко може да се научи от него. Място на раждане, трите имена, родители, освен ако не е кратко удостоверение. - Той замълча и поклати глава. - Ако е така, какво е трябвало да се прикрие?

- Но ние не знаем рождената й дата.

- Трябва просто да вземем за начална точка военния период от 1914 до 1918 година и да търсим Каролайн Бордман. Ако е законородена, трябва да е дете на един от двамата братя на мис Фей. Тя не е имала сестри. Всичко е само догадка, знам, но след това, с пълното й име, можем да потърсим брачното й свидетелство или смъртния й акт. Ако няма такъв, има шанс все още да е жива... Дъщерята на Фийби Фей. Тя е ключът към всичко това... нашата единствена следа.

Отпиха от кафето си в мълчание, докато Мел осмисляше пороя от факти. Беше й приятно, че той каза „нашата единствена следа“, сякаш бе част от това.

Чудеше се дали е наистина свързана с тези две жени. Можеше ли да има друго семейство тук, за което никога не бе подозирала? Намирането на Фийби беше просто нещо, за което бе дала обещание на Лю, но Марк бе възприел всичко много сериозно. Дали не й помагаше, защото се интересуваше от нея? Как би могла да му се отблагодари, без да го насърчава прекалено?

- Виж, искам да ти благодаря за това. Мога ли да ти дам билети за коледния ни концерт? Можеш да вземеш някого със себе си - усмихна се тя, с надеждата, че той ще схване намека.

- Много ще се радвам. С удоволствие ще аплодирам изявата ти, но трябва да продължиш издирването. Тези стари дами имат навика да ни напускат внезапно и тогава кой ще отговори на въпросите ти? Следващата задача е Центърът за семейна документация. Какво ще кажеш да дойда с теб? Два чифта ръце ще се справят по-бързо от един.

- Не съм сигурна. Не мога да отнемам повече от времето ти, а и в момента съм затънала до уши в репетиции. Не дойдох в Лондон, за да си играя на Шерлок Холмс.

Поколеба се, усетила колко грубо са прозвучали думите й.

- Съжалявам. Наистина оценявам помощта ти, но това търсене трябва да мине на заден план... Разбирам намека ти, че Каролайн сигурно е много възрастна вече, но сега разполагаме с тази информация, а и с другите снимки от кутията на баща ми...

- Разкажи ми повече за тях.

- Всъщност е само една снимка на две ученички, на гърба й има написано нещо, но не съм я разглеждала по-внимателно.

- Почеркът същият ли е като на картичката?

- Трябва да проверя...

- Наблизо ли живееш? Нека да ги сравним. - Марк скочи на крака, като погледна часовника си. - Имам достатъчно време.

Мелиса си представи апартамента си, всички дрехи, разпръснати по пода. И все пак, ако той имаше някакви идеи за съблазняване, един поглед към състоянието на стаята й щеше да угаси устрема му

- Точно до Уелс стрийт.

Марк отиде до бара, за да плати и да поръча куп лакомства за вкъщи.

- Сара ще ги хареса - каза той, докато сервитьорката пълнеше кутия с това, което бе избрал.

Значи си имаше приятелка. Мел бе в безопасност, но защо това я накара внезапно да се

почувства глупаво? Защо бе предположила, че е свободен? Толкова добре изглеждащ мъж нямаше начин да е свободен, освен ако не е гей, а тя бе усетила още от самото начало, че не е. Имаше Сара в живота си, може би също адвокат.

Искаше й се да го попита, но не можа да се накара да го направи, докато вървяха към апартамента й.

- Извинявам се за бъркотията - предупреди тя, докато пъхаше ключа в ключалката. - Успах се - излъга. - Сега, къде, по дяволите, сложих кутията на татко? Може още да е в куфара.

Дърдореше ненужно, знаеше, че я е пъхнала под леглото, където събираше прах.

Почистването още не й бе станало навик.

- Ето. - Разчисти място за кутията на масата за хранене. Остави писмото настрани - то не беше за споделяне - и започна да рови из снимките, за да открие онази с ученичките. - Ето я...

Марк взе некролога със снимката на Фий и го постави до снимката на високото момиче с дълги руси плитки.

- Тези двете определено са роднини. Има прилика във веждите и формата на носа. Малката има страхотна коса.

На гърба на снимката пишеше: „Прими и аз.“

И двете момичета бяха облечени в типичните за тридесетте години спортни костюми, а на заден фон имаше подобна на замък сграда, вероятно училище.

- Може да е навсякъде. Предполагам, че Прими е съкратено от Примула или Примроуз. Какво име само... - усмихна се Мелиса. - Приличат на малки хулиганки.

- Можеш ли да видиш какво пише на значките на туниките им? - Марк се загледа през очилата си. - Ако го разчетем, можем да разберем кое е училището.

Мелиса се засмя.

- Естествено, зоркото око на правосъдието ще забележи това. Прическите им са от двадесетте или тридесетте години. Девическото училище може да е навсякъде.

- Значките биха могли да са от полза. Удобно ли е да взема снимката?

- Не мога да ти позволя да се занимаваш повече с тези неща. Трябва да го направя сама -отвърна Мелиса, защото не желаеше да го ангажира още, но той като че ли имаше повече свободно време от нея.

- Не се притеснявай, ти ще свършиш цялата работа, свързана с личните посещения, сама, по-късно, през ваканцията си. Нека ти дам някакъв старт. - Марк прегледа кутията и вдигна медала. - Прилича на Croix de guerre. Става все по-любопитно. Какво ти е разказвал баща ти за това?

Мелиса се поколеба за миг. О, по дяволите, Марк можеше да прочете писмото. Нямаше смисъл да крие от него вече.

- Прочети това - каза тя, като го бутна в ръката му, и седна мълчаливо, докато той четеше бавно. От време на време спираше, за да я погледне със загрижено изражение.

- Съжалявам. Това е лично - заяви той и й го подаде обратно. - Благодаря ти, че ми се довери. Сигурно си прочела между редовете. Баща ти те е обичал. Подарил ти е нещо много важно.

- По странен начин показва любовта си - тросна се тя, усетила как чувствата отново я завладяват. - Защо трябваше да изчака почти до края, малко преди да умре, за да ми го каже? Не е честно.

Марк посегна да я прегърне.

- Знам, че не е честно, но виж какво постигна само за няколко седмици. Откри името на жената от снимката и разбра за семейството й. Всичко това е свързано по някакъв начин с баща ти и ако искаш да разбереш как и защо... удостоверенията за раждане и училищните значки, и цялото това проучване на снимките ще те приближат до целта ти.

Марк погледна часовника си.

- Трябва да тръгвам, за да търча подир една топка. - Запъти се към вратата. - Ще се чуем. Не се натъжавай, ще получиш отговори на въпросите си.

И си тръгна.

- Не забравяй сладкишите за Сара - извика Мелиса след него и се спусна по стълбището с кутията.

- Благодаря. Приятен уикенд - усмихна й се той.

Мелиса затвори вратата. Чувстваше се самотна след неговото тръгване и изпитваше странна завист към Сара и нейната кутия със сладкиши.

Минаха три седмици, преди да се чуе отново с него. Марк се свърза с нея чрез една от картичките си с тайнствено послание: „Провери в интернет девическо училище „Сейнт Маргарет“ в Арброат, Шотландия. Може да е полезно да се свържеш с тях. Марк.“

Мел познаваше добре близкото интернет кафене, защото често пишеше на приятелите си у дома и им разказваше за живота си в Лондон, така че веднага отскочи дотам и издири името на училището. Марк бе прав. Пред очите й беше подобната на замък сграда от снимката, както и изображение на герба на училището с девиза „Напред и нагоре“, плюс хвалебствена история. Но как да отдели време, за да посети дивата пустош на Шотландия, когато репетициите й бяха в разгара си?

Имаше адрес в Челтнъм³ на секретаря на Асоциацията на алумните⁴ на училище „Сейнт Маргарет“. Мрежата за връзки на старите момичета би трябвало да знае кой къде е, надяваше се Мелиса. Струваше си да пробва. Най-малкото така можеше да каже на Марк, че е положила усилие.

Между пробите за костюмите успя да състави кратко писмо с молба за информация за местонахождението на две бивши ученички на училището: Каролайн и Примроуз, като даде и приблизителните дати, когато би трябвало да са го посещавали, и го прати на секретаря на асоциацията. Не очакваше да получи отговор преди Нова година, но той дойде мълниеносно бързо.

Уважаема мис Бойд,

Благодаря ви за вашето запитване. Следващата седмица ще идвам в Лондон. Може ли

да се срещнем за обяд в четвъртък? Вашето писмо ме заинтригува твърде много и имам

информация, която може да ви бъде полезна. Да кажем, един часа в „Джон Люис“ на

Оксфорд стрийт?

С уважение, мисис Елизабет Стюард.

П.П. Аз ще бъда с кариран шал.

Мелиса избра една от остроумните картички на Джаки Флеминг⁵ , за да съобщи на Марк за успеха си. Малко по малко може би се доближаваше до истината за мис Фей и племенницата й. Какво ли бе това, което искаше да й каже мисис Стюард? Какво бе толкова важно, че бе отговорила незабавно и бе пожелала специално да се срещне с нея?

¹ Easy Like Sunday Morning - песен на Commodores от 1977 г Популярен е и кавърът на Faith No More. - б. пр.

² Плодов сладкиш с малини (фр.). - б. пр.

³ Град в графство Глостършър, Югозападна Англия. - б. пр.

⁴ Абсолвент от висше училище или подобна образователна организация, както и стипендиант на спонсорираща организация. Понятието идва от латински език и означава „възпитаник“. - б. р.

⁵ Джаки Флеминг (1955 г) - известна британска карикатуристка, феминистка. - б. пр.