Пощенската картичка

24

Затворът „Сен Жил“ се издигаше като крепост в покрайнините на Брюксел, сиво отблъскващо място. Малко звуци отвън проникваха през дебелите му стени: приглушеното бучене на нощните бомбардировачи от време на време и сирените за режима в затвора. Кали усещаше как мракът я поглъща, убиваше я безкрайната монотонност на ежедневната рутина, докато гледаше как силният лъч светлина на сияйното лято проникваше през високия прозорец на стената в килията и постепенно се превръщаше в тънък проблясък, докато дните ставаха все по-кратки през зимата.

Мереше дните на седмицата с драскотини по каменния под. Оставиха я да гние тук девет месеца и след тези първи дни на ожесточени разпити, когато тя остана непоклатима в историята си и не каза нищо повече, я затвориха в единична килия. Имаше кратка интерлюдия, когато вкараха при нея затворничка, която беше символ на самото съчувствие -била хвърлена в затвора за черноборсаджийство, или поне така каза. С много усмивки и израз на искрена симпатия тя се опита да измъкне някаква информация - номер, стар като света - и когато Кали отказа да сподели каквото и да е с нея, затворничката изчезна толкова бързо, колкото бе дошла. Компанията й имаше своите предимства - друг глас, друга история, но сега Кали отново остана сама да оплаква бъдещата си съдба.

Всички звуци й бяха познати: смяната на стражата, сутрешното изнасяне на кофите, отварянето на шпионката на вратата, докато фенерчето се насочва към лицето й на смрачаване. Храната беше оскъдна: корав хляб, рядка супа - направо помия, и вода, която никога не стигаше да утоли постоянната й жажда. Усещаше, че тялото й отслабва.

Поне да имаше снимка на някого, който й бе мил, за да се взира в нея вместо в голите стени. Измисляше си истории за старата двойка, стояща под едно ябълково дърво, на снимката, която бе част от прикритието.

Със сигурност, ако Гестапо искаше да се отърве от нея, биха го направили отдавна. Това някаква игра на котка и мишка ли беше? Тя вече нямаше полезна информация, която да им даде. Опита се да прати съобщения с Морзовата азбука по тръбата, която минаваше по стената, но досега не бе получила никакъв отговор. Имаше слухове, че Съюзниците са наблизо и няма да мине много време до освобождението им, но тя не им вярваше. Надеждата бе опасно нещо. Кали трябваше да се подготви за най-лошото. В двора за разходки се опитваше да разбере колкото се може повече за другите политически затворници, докато крачеха една зад друга, наблюдавани от охраната, за да не се доближават твърде много. Всичко, което чу, бе, че много от мъжете са били изпратени на Националното стрелбище, за да ги разстрелят. Сети се за Едит Кавъл⁵⁹, героиня, позната на всяка ученичка. Последните си дни бе прекарала именно в този затвор и Кали се ободри от историята за нейната смелост в последните й мигове.

Да оцелее ден след ден, без да пропадне в зейналата яма на отчаянието, бе най-важното. Беше трудно да се живее, когато страхът и гладът разяждаха вътрешностите й. Нощем чуваше ридания и писъци, но досега никой не я бе измъчвал, въпреки че заплахата за това висеше безмълвно и неизменно над нея, както и страхът от полудяване в тази изолация.

Имаше и някои милосърдни прояви на доброта. Една фламандска надзирателка й донесе Библия, както и притъпени ножици, за да изреже ноктите на краката си, а също така и някои опърпани книги. Тя се вглеждаше в лицето й, като че ли Кали е човешко същество, достойно за уважение. Понякога в супата й плаваха допълнителни парченца месо, достатъчно, за да има какво да сдъвче и да усети, че силите й се възвръщат. За да оцелее, трябваше да открие някакво убежище в това тъмно място. Да съхрани духа си, беше нейната форма на съпротива. По време на подготовката й бяха обсъждали съвсем малко темата как да се държи човек в затвора. Тя продължаваше да използва морзовата азбука, но никой не отговаряше. Дали беше сама на този горен етаж? Имаше молив, с който да си води бележки по полетата на Библията. Дори помоли за свещеник, но никой не дойде. Всяка вечер се бореше с буболечките, които щяха да се нахранят с нея, ако не ги изтребеше. Имаше цяла армия такива в сламения дюшек и тя не успяваше да я победи.

Всеки ден се оттегляше от този свят с едно умствено упражнение - вземаше част от предишния си живот, оголваше го до най-малките подробности и си припомняше всеки приятен момент, който успееше. Как езерото блести на слънцето в Далраднор, как снегът в планината хвърля искри на слънцето. Посещаваше всяка стая на къщата, конюшните, градините, където розите бяха разцъфтели напълно. Отново се мяташе на Хектор и изживяваше детството си, докато седеше в клоните на дърветата с близнаците от фермата -Нивън и Неърн. Вземаше влака от Милнгейви до Глазгоу и посещаваше всички известни универсални магазини, спираше и се възхищаваше на бижутерските магазини по Аргил аркейд. Усещаше мириса на тебешира и мастилото в класната стая на мис Камерън. Така успяваше да напусне четирите стени на килията и да броди на воля из шотландската провинция.

Преди да се отдаде на това удоволствие, трябваше да се занимава един час с упражнения, с разпъване и разтягане, за да стегне отпуснатите мускули и да успокои дишането си. Как бе проклинала личния си треньор за постоянните усилия, за това, че я караше да лее пот, но сега упражненията я спасяваха. Притискаше ръце към стената, за да засили горната част на тялото си, тичаше на място, но с толкова малко прилична храна внимаваше да не се изтощава. От време на време ги водеха да се къпят и тя се наслаждаваше на ледената вода, която очистваше тялото й, и на възможността да се отърве от наядените от бълхите дрехи. Цикълът й бе спрял, което бе истинска благословия, но така бе загубила напълно представа за времето на това място.

Имаше добри дни, но също така и лоши, когато разполагаше с прекалено много време и оплакваше всичко, което бе изгубила. Какво бе постигнала? Само провали и предателство и винаги я изпълваше ужасът, че никога вече няма да види сина си. Нощем й бе нужна цялата воля и хладнокръвие, за да не полудее от тези тъмни мисли. Трябваше да се надява, че някой ден Съюзниците ще дойдат.

Бомбардировките зачестяваха. След едно такова нощно нападение вратата се отвори и една надзирателка й извика да се облече.

- Schnell. Alles einpacken!⁶⁰

Каква шега! Всичко, което притежаваше, бе парцалива калъфка с един комплект бельо за смяна, Библия и остатък от четка за зъби. Означаваше ли, че всичко е свършило? Почти не смееше да се надява след толкова време.

- Свободна ли съм?

Надзирателката се засмя.

- Агентите като теб никога няма да бъдат освободени. Има специална заповед от Берлин, трябва да бъдете изпратени на по-безопасно място, в Германия. Охраната ви чака. - За пръв път жената не я погледна в лицето, но докато Кали тръгваше, й прошепна: - Ще е нужно повече от късмет, за да оцелееш там, където отиваш.

Кали беше сред група жени, натъпкани в камион без прозорци. Пазачи ги придружиха до влак, където ги напъхаха в затъмнен вагон с още повече охрана. Дни и нощи наред пътуваха на изток през мрака. В крайна сметка, изтощени от глад и болка, ги подкараха с багажа от влака в глуха линия и вървяха в продължение на много километри, охранявани от жени пазачи, преди да минат през големите железни порти на трудовия лагер, северно от Берлин -място, наречено „Равенсбрюк“. Кали изобщо не подозираше, че са ги довели в L’enfer des Femmes, Женския ад.

⁵⁹ Едит Кавъл (1865-1915) - английска медицинска сестра. През Първата световна война се включва в нелегална мрежа за прехвърляне на военнопленници от Антантата в неутрална Нидерландия. Кавъл е задържана, съдена и осъдена на смърт за измяна. - б. пр.

⁶⁰ Бързо. Вземете си всичко! (нем.). - б. пр.