Пощенската картичка

6

1928 година

Фийби отпътува на север и се настани за една нощ на хотел. Каролайн щеше да остане през дългата лятна ваканция в Далраднор, за да навакса изпуснатото с кучето и понито си Хектор. Без съмнение сър Лайънел щеше да осъществи някоя от тайните си визити, защото той продължаваше да проявява интерес към внучката си.

Фийби тъкмо бе завършила снимките за един ням филм с участието на Айвър Новело - и режисиран от Алфред Хичкок. След успеха на „Наемателят“ той снима още един филм на ужасите. Ролята й бе незначителна, но все пак беше в компанията на добри актьори. Всички говореха за новата технология на цветните филми със звук и това щеше да повлияе решително на нейната кариера. Някои от актьорите от немите филми имаха ужасни гласове. За награда щеше да заведе Кали в студиото и беше сигурна, че семейство Макалистър щяха да й предложат да остане със съученичката си Примроуз. Двете момичета бяха странна двойка, но Каролайн обичаше да ходи в тяхната къща в Йоркшир.

Харогейт бе само на няколко километра от Лийдс, но атмосферата и настроението на мястото бяха много различни. Там живееха богатите, имаше изискани магазини, прочути спа центрове и в непосредствена близост - много свободно пространство. Фийби никога не говореше за Лийдс и за връзката си с града, нито обсъждаше историята на Джо и Берил. Кали отдавна бе спряла да пита за родителите си. Понякога Фийби се сещаше за Тед, единствения жив член от семейството - дали всъщност бе още жив? Дори да се срещнеха сега, бе много вероятно да не се познаят.

Фийби обичаше да посещава „Сейнт Маргарет“. Огромното каменно училище я изпълваше с благоговение - с добре оформените цветни лехи, с морето, чиито вълни се разбиваха в ситния чакъл точно отвъд границите му. Мястото бе идеално за интернат. Артър щеше да се гордее, че дъщеря му учи тук. Колата й приближаваше и тя можеше да види естрадата, издигната за училищния оркестър, и оградената спортна площадка. Запъти се към мястото за шести клас и срещна въодушевена група млади дами, които й задаваха интелигентни въпроси, а тя с удоволствие говори откровено за филмовия и театралния си опит. Официалният обяд бе сервиран в голямата шатра за специални гости и родители, а наоколо обикаляха момичета, които се стараеха да бъдат полезни и се бяха издокарали в красиви летни карирани рокли.

Шествието за края на учебната година се провеждаше на моравата. Представляваше марш на суфражетките - от облечени в кринолин дами от викторианската епоха чак до войнстващите поддръжнички на Панкхърст—, които се оковаваха за парапети, а полицията ги арестуваше. Представлението не беше лошо: с много преиграване и мелодрама. Момичета, облечени като затворници, в престилки от зебло и с бонета; момичета, които маршируваха под развени знамена, носеха сребърни стрели, за да покажат, че са били в затвора, и пееха химна на суфражетките „Рамо до рамо“.

Фийби продължаваше да търси Кали и нейната приятелка сред тълпата от момичета, но в представлението участваха основно пети и шести клас. Щяха да се срещнат за чая.

Шествието стигна до кулминацията си и всички ръкопляскаха, когато внезапно се разнесе неочакван и силен камбанен звън от старата камбанария. Хората вдигнаха глави и видяха, че на покрива има движение. Две момичета са катереха нагоре с нещо, увито около тях. На леещата се слънчева светлина не можеше да се сбърка, че едното има яркочервена коса, а другото се е запътило към мястото, където ветропоказателят се въртеше от вятъра. Тълпата родители ахна шумно. Фийби се вцепени от ужас. За миг отново преживя случката с Емили Дейвисън. Не можеше да стори нищо друго, освен да се моли: „Само да не е моето дете, моля те, Господи, само не моето дете...“

- Добре ли си? Не е нужно да идваш по-нататък - изкрещя Кали, когато забеляза изражението в очите на приятелката си Прими, докато пълзяха по покрива, насочили се към тясната балюстрада.

- Казах, че ще го направя, и ще го направя.

Прими започна да развива знамето, което бяха направили от възглавниците си.

- Ето, хвани онзи край.

Кали усещаше, че Прими е стигнала достатъчно далеч. Това бе нейният план и тя трябваше да го изпълни.

- Върни се... Мога да направя останалото и сама. Тук и без това няма достатъчно място за двете ни - нареди тя, но Прими бе непреклонна.

- Трябва да сме двете, и ти го знаеш.

- Мога да се справя и това е заповед! - изкрещя Кали, като погледна и видя лицата на хората, вперени отдолу в тях. Внезапно окачването на знамето им пред всички тези хора не й се стори толкова добра идея. Трябваше да го направят посред нощ, но вече бяха тук и тя знаеше как най-правилно да се постъпи. Прими трябваше да си тръгне, да бъде в безопасност. Беше по-високо, отколкото бе смятала. Да се доберат до старата камбанария, не беше трудно, но докато минаваха отвън, откъртиха няколко от разхлабените камъни и се притесниха от лекотата, с която те се търколиха изпод краката им.

- Върни се, Прими, моля те - извика отново Кали и зачака, застинала на мястото си, докато Примроуз слезе и се скри от погледа й.

Ако протегнеше ръка, Кали щеше да стигне ветропоказателя. Бяха направили примка, за да закачат знамето на него, но разстоянието бе по-голямо от очакваното. Изпъна докрай ръката си и се протегна колкото се осмеляваше, възможно най-далече, и при втория опит успя да окачи знамето. Думите, изписани с мастило на плата, бяха „Победа за пионерите“. После за всеки случай окачи около ветропоказателя и собствения си блейзър - с характерен тъмносин цвят и златисти и червени ширити²³. Когато планираха акцията, й се стори, че е чудесна шега, но сега не изглеждаше толкова забавно, а дори от високия покрив на камбанарията Кали виждаше, че никой от хората долу не се смее.

За един миг се ужаси и се вкопчи здраво в покрива, защото й се стори, че се подхлъзва, но с чувството на истинска опасност я обзе и изумително въодушевление. Направих го! Щом бе стигнала дотук, щеше да успее и да слезе, но връщането не беше никак лесно. Видя, че портиерът дотича с висока стълба, а няколко мъже държаха опънати одеяла като при пожар, в случай че падне. И тогава се вцепени, краката й изтръпнаха от страх при мисълта, че леля Фий вижда всичко това, чака я и се тревожи. Трябваше да бъде ден на триумф, а не на трагедия.

„По дяволите... какво да правя, питаше се. Запази спокойствие, върви назад малко по малко, не поглеждай надолу Камъните ще те издържат.“

Усети, че по челото й се стича пот, а дланите й бяха лепкави. Бавно се добра до балюстрадата и вече знаеше, че е в безопасност. И същевременно бе обзета от неприятното предчувствие, че нейните проблеми ще започнат едва когато стъпи на твърда земя.

- Бих искала да знам какво се опитвахте да постигнете с тази проява на глупост, Каролайн? - Мис Коркоран бе изправила двете момичета пред бюрото си, а родителите им стояха зад тях. - Да направите публична демонстрация, да изложите живота си на опасност, да посрамите родителите си, леля си... Примроуз?

Фийби гледаше как дъщеря й свежда глава. Никой от наблюдавалите случилото се не бе видял нищо друго освен опасността, на която се бяха изложили момичетата, и тя самата все още не можеше да се успокои и да овладее дишането си при мисълта какво е могло да се случи.

- Мислех, че е добра идея да напомним на всички за вашето мото, мис.

- Моето какво? - погледна я мис Коркоран смаяно.

Фийби заби нокти в дланите си, искаше й се да бъде на всяко друго място на света, само не тук и сега.

- Вие ни карахте да бъдем пионери, затова закачихме блейзъра ми да се вее на вятъра.

- Разбирам. Значи това е някаква шега на гърба на училището?

- Не, мис Коркоран. Ние основахме свой клуб на пионерите, Кали и аз. Искахме да направим нещо дръзко - като суфражетките.

- Но можехте да загинете, като се катерите по тази кула. Тя е на стотици години и не е ремонтирана, както много добре знаете. Как, за бога, успяхте да влезете там?

- Проявихме инициатива, както винаги ни казвате, че трябва да правим - отвърна Примроуз и погледна родителите си, които едва сдържаха усмивките си при нейната забележка.

Мис Коркоран не намери нищо забавно в отговора й.

- Това е била глупава и безсмислена лудория, която можеше да се превърне в трагедия и да накърни репутацията на училището ни. Гордеем се, че тук учим възпитаниците си на дисциплина и здрав разум.

Майката на Примроуз пристъпи напред.

- Изпратихме Примроуз тук, защото знаем, че възпитавате момичетата да се грижат за себе си и да поемат рискове. Тези двете са извършили нещо рисковано и дръзко - поне така са смятали, докато ние, като родители, виждаме в постъпката им само опасността. Мисля, че все още са прекалено малки, за да осъзнават разликата, но също така смятам, че научиха урока си. - Обърна се към Фийби: - Какво мислите вие, мис Фей, след като очевидно идеята е била на племенницата ви?

- Не, мамо. Кали ме накара да си тръгна. Тя искаше да ме предпази. Двете заедно планирахме всичко - разплака се Примроуз. - Вината не е само нейна.

- Мисля, че отговорът, който търсите, е очевиден, мис Коркоран - осмели се да отговори Фийби. - Две глупави момичета, опитали се да направят нещо дръзко, но открили, че опасността си има своята цена, предполагам. Не знам какво друго да кажа в тяхна защита.

- Не можем да позволим това да остане ненаказано. Ще даде лош пример, колкото и незряло и с добри намерения да е било замислено. Ще помисля за подходящо наказание, за да си вземат поука. Благодаря ви, това е всичко засега. Момичета, имате цяла ваканция да помислите как да компенсирате глупавата си постъпка...

После всички бяха отпратени. На Фийби й олекна, че Каролайн не е изгонена веднага от училище.

- Какво, за бога, си мислеше? - прошепна й тя. Искаше й се да хване момичето и да го разтърси.

Примроуз и Каролайн стояха прегърнати и с пребледнели лица и гледаха нагоре към знамето си.

- Още е там. Успяхме. Кой ли ще го свали?

- Достатъчно, шегаджийки - усмихна се Бети Макалистър. - Не ми се иска да съм на ваше място следващия срок.

- Ако въобще има следващ срок - каза мрачно Фийби.

- О, не се притеснявай. Познавам Дороти. Тя тайничко е впечатлена от изпълнението им. Две от нейните питомки, които дори не са трепнали, изправени пред опасността. Истински пионери всъщност... Но се обзалагам, че няма да използва тази дума отново необмислено. Хайде, ела да проверим дали е останал чай.

Фийби наблюдаваше как родителите на Примроуз се отправят по пътеката, хванати за ръка. „За вас всичко е наред, помисли си. Вие сте двама, може да си помагате в грижите за детето. Аз трябва да се справям съвсем сама.“ И все пак никога нямаше да забрави паниката, която я бе обзела при мисълта, че може да изгуби Кали. Що се отнася до блейзъра, той бе просто един скъп парцал, който лесно можеше да се замени - не бе нещо, което може да се сравни със загубата на детето й.

Докато вървяха мълчаливо към шатрата, където бе сервиран чаят, тя прегърна Каролайн през раменете

- Да не си посмяла да ме плашиш повече така, млада госпожице!

Юли 1933 година Скъпа Марта,

Благодаря ти за поканата за сватбата ти. Не мога да дойда, защото ще ходя на къмпинг с момичетата скаути в планините Кеърнгормс. С Прими сме водачи на патрули и така ще получим значки на старши скаути. Надявам се с Андре да бъдете много щастливи. Леля Фий ще ти изпрати подарък от нас двете. Лятото беше кошмарно. Кълен яде нещо лошо и трябваше да бъде приспан. Погребахме го в градината. Толкова много ще ми липсва... С Прими ще останем в Лондон до празниците.

Обичам те, Кали

²⁰ Айвър Новело (1893-1951) - уелски композитор и актьор, един от най-популярните британски изпълнители на своето време, играл в няколко филма на Алфред Хичкок. - б. пр.

²¹ The Lodger: A Story of the London Fog, 1927 г - първият финансово успешен и харесан от критиката филм на Хичкок. - б.р.

²² Емелин Панкхьрст (1858-1928) - британска политическа активистка, водач на движението на суфражетките с доста агресивна и оспорвана позиция. - б. пр.

²³ Игра на думи. Думата за пионер, която е използвана тук, е trailblazer. - б. пр.