Пощенската картичка

42

Либи затвори албума с въздишка.

- Мама никога не заговори отново за нея. Мисля, че тогава пътищата им се разделиха. Всичко е било свързано с войната и с нещо, което се е случило в Далраднор, къщата в Шотландия, където тя е живяла с Фийби. Мама казваше, че е била прекрасна къща, пълна с щастие, преди да дойде войната.

Замълча, докосна с ръка кожения албум и въздъхна.

- Трябва да осъзнаеш, че това поколение не вдигаше шум около личните си дела, хората задържаха в себе си емоциите. Била съм свидетел на тази сцена, но си спомням само вонята на алкохол върху дрехите й и униформения полицай. Когато попитах по-късно, мама ми каза единствено: „Сърцето си има своите причини.“ Не го разбрах тогава, не го разбирам и сега. Надявах се, че Кали ще се появи на погребението на мама. Беше обявено във вестниците. Опитах се да я открия сред хората, но тя не беше там. Така че не мога да ти помогна с по-нова информация.

- Не съм сигурна, че искам да знам повече за тази Каролайн. Струва ми се, че е била неприятна личност.

- О, не, не говори така. Мама казваше, че е преживяла много по време на войната, била е в концентрационен лагер, така че трябва да я разбереш, и ако е дъщеря на Фийби, а не просто нейна племенница, трябва да продължиш да я търсиш. Може да е още жива.

- Но не и ако е била алкохоличка. Тогава със сигурност е починала отдавна.

Мелиса се чувстваше неловко от тази тема.

- Но ти не знаеш какво е преживяла. Не бива да съдим човек, ако не сме били на негово място.

Мел остави рязко чашата с кафе на масата.

- Но аз знам какво е да живееш с алкохолик. Знам какво причини алкохолът на родителите ми.

- И баща ти ли е страдал от това бреме?

Мел кимна.

- Казаха ми, че пристрастеността може да се предава по наследство. Опитвам се да внимавам какво пия, а и без това не е добре за гласа ми. Не мога да преживея всичко това отново.

Бе чула достатъчно от Либи Стюард и нищо от историята й не звучеше окуражаващо.

- Благодаря ви за срещата и за това, че ме ориентирахте в ситуацията.

- Не съм сигурна, че помогнах много, но нека поддържаме връзка. Ще се радваме да те чуем как пееш. Често ходим на концерти в Уигмор хол, когато сме в града. Имала съм привилегията да чуя дебюта на някои невероятни млади певци там. Може би скоро и ти ще си сред тях.

Мелиса се надигна от масата и се опита да привлече погледа на сервитьора.

- Да не си посмяла да платиш и пени - настоя Либи. - Аз те поканих.

Стиснаха си ръцете и си обещаха да се чуват, после Мелиса излезе бързо от претъпкания магазин на свеж въздух. От затворените пространства и дългите разговори гърлото й се свиваше. Искаше да се разходи и да се наслади на коледните светлини в магазините и на прекрасните витрини на „Селфридж“. После зави по малките улички, за да осмисли цялата информация, която бе научила.

Каролайн Лойд-Джоунс бе алкохоличка, Лю също бе такъв. Чисто съвпадение ли беше, или имаше и нещо друго? Поне сега Мелиса имаше името й по мъж и адреса на къщата в Шотландия. Ако тази жена е имала дете, подписът й щеше да е в свидетелството за раждане и Мел можеше да свърже нещата. Имаше ли някъде там една стара дама, която може би й беше роднина, и ако бе така, не трябваше ли да я потърси?

След това, което току-що бе чула от Либи, вече не беше сигурна, че тази мисия си струва усилията. Всичко бе толкова объркващо. Стигна до края на Хай стрийт и спря на тротоара, за да пресече улицата. Именно тогава нещо трепна у нея и тя изпита странно усещане, сякаш чу съвсем ясно гласа на баща си, който й прошепна в ухото: „Продължавай, Мел, продължавай.“