Пощенската картичка

50

Лежането в болнично легло бе досадна работа. Кали се притесняваше за „децата“ си и дали Вера и Роджър са намерили пари, за да помогнат на фермата. Беше чудесно от тяхна страна, че й се притекоха на помощ, но тя не искаше да бъде в тежест никому. Дали тръбите се бяха пукнали? Чувстваше се уморена и изнервена от системите, които бяха закачени за ръцете й, от всички тези бипкащи и писукащи машинки наоколо. Опитваше се да прояви интерес към отделението, пълно с кашлящи и подсмърчащи старци, но това място бе доста отдалечено, за да има някакви редовни посещения, и колкото по-бързо се прибереше вкъщи, толкова по-добре.

Лекарите и медицинските сестри пърхаха покрай леглото й и спираха само за да й зададат безочливи въпроси за телесните й функции. Тя знаеше точно защо е припаднала.

- Бях преуморена, не ям достатъчно от известно време и в къщата е студено - обясни на онези от лекарите, които благоволиха да я изслушат. Това, което не им каза, беше, че всички тези икономии и спестявания са в името на добра кауза и ако те смятат, че могат да я оставят под стъкления похлупак на някой старчески дом с надуто до дупка парно, много бъркат. По-скоро щеше да припадне от работа, отколкото да я споходи такъв край. Никога нямаше да свикне с живот сред други старци. Нужна й бе само малко помощ в къщата и за конюшнята, но без никакъв доход тя беше последният оцелял войник, който бе обречен да загуби битката. Нещата вече не бяха никак прости, помисли си тя, особено с адвоката, който й дишаше във врата и възнамеряваше да продаде имота.

Погледът й се спря на една млада жена, която беше застанала до вратата на отделението и говореше със сестрата, а тя тъкмо сочеше към нея. Момичето с огряна от слънцето коса беше високо и стройно, усмихна й се и се насочи към нея. В ръцете си носеше букет от яркооранжеви и розови маргаритки. В походката й имаше нещо, което накара сърцето на Кали да трепне.

- Мис Рослин? - попита тя, после замълча и я изгледа внимателно. - Позната още като Каролайн Лойд-Джоунс?

- Кой пита? - отвърна Кали, потрепваща от вълнение, примесено със страх, защото долови австралийския акцент на посетителката си.

Момичето се огледа за свободен стол и седна.

- Казвам се Мелиса Александра Бойд от Аделаида. - Спря, сякаш се колебаеше дали да продължи. - Баща ми беше Лю Бойд. Дезмънд Луи Лайънел Бойд, или Лойд-Джоунс, както наскоро разбрах. Права ли съм да мисля, че това е синът ви?

Кали извърна глава, за да прикрие как й подействаха тези имена.

- Той тук ли е?

- За съжаление, физически не, но може би духом - да. Последното му желание беше да разбера кой му я е пратил.

Подаде й стара пощенска картичка, която Кали познаваше твърде добре.

- Мили боже. Пазил я е през всичките тези години?

- Не точно. Това е дълга история, но тя ме подтикна да се впусна в едно нелесно пътуване. Трудно ви... Трудно те намерих.

Момичето се усмихна и Кали видя очите на собствената си майка, взиращи се в нея от младежкото лице.

Не можа да се усмихне и откри, че плаче.

- Дезмънд е мъртъв?

- Да, съжалявам.

Момичето протегна ръка и Кали я хвана като удавник, сграбчващ спасителния пояс.

- Значи не ме е забравил? Писах много пъти, но никой не отговори.

- Не знам нищо за това, но татко ми остави тези неща, за да разбера каквото мога за миналото му - отвърна тя и извади папката с картичките, с медала на Феран, снимката на Примроуз Макалистър и онази, която бе взела от Нета - на Джеси Бойд с Дезмънд. Кали никога не я бе виждала преди. Изведнъж апаратът до нея започна да писука и една медицинска сестра дотича, за да я провери.

- Не трябва да я разстройвате, в противен случай ще ви помоля да напуснете - предупреди сестрата.

- Не, тя трябва да остане. Това е моята внучка. - Кали погледна Мел, не можеше да повярва, че е казала тези думи. - Наистина ли си дъщеря на Дезмънд?

- Да.

Настъпи мълчание, двете се взираха една в друга и в един миг се откриха, миг, който не можеше да се сравни с никой друг.

- И дойде чак дотук, за да ме намериш?

- Всъщност само от Лондон. В момента съм студентка там, но те мислят, че съм дошла едва ли не от другия край на света - прошепна Мел. Разказа й как бе познала името й в списанието. - Слава богу, че Фийби Фей ти е дала толкова необичайно второ име.

- Не мога да повярвам, че това се случва. Няма да бързаш да си ходиш, нали? - Кали видя, че сестрата поглежда към Мелиса. - Нека остане. Имаме толкова много да си казваме.

- Само още пет минути...

- Разкажи ми за баща си, за майка си. Как копнеех да науча нещо за сина си... - Кали осъзна, че се унася още докато момичето говореше.

Когато отново се събуди, стаята бе празна. Кали си спомни съня, красивото момиче с огряна от слънцето коса и весел розов шал, което й бе донесло новини за Дезмънд и й бе дало надежда. „Сигурно е блаженият сън на една умираща жена“, помисли си тя, но тогава видя купа с ярки маргаритки върху шкафа до леглото си.

- Знаете ли дали съм имала посетител? - попита тя една санитарка.

- Наистина имахте и тя ви върна обратно в земята на живите. Казахте, че е внучката ви от Австралия.

- Да, така беше, така - каза Кали. - Значи може би все още има надежда за мен.