Пощенската картичка

43

1965 година

Кали се разхождаше из красивите пътеки на Котсуолд и се наслаждаваше на аромата на кафявата разорана земя и на първата свежа пролетна зеленина по живия плет. През последните осем години обикаляше баровете на градските хотели и спокойните кръчми из провинцията. Ту имаше постоянна работа, ту се хващаше временно на случайни места в отдалечени райони, където клиентите бяха щастливи с пая си и халба бира в ръка. Наливаше бира, приемаше бакшиши и това й стигаше, за да посреща насъщните си нужди. Не беше животът, който си бе представяла, но все пак бе някакъв живот.

Разходката и унесът й бяха прекъснати от викове, които идваха иззад плета. Чуваше ругатни и крясъци, така че се затича към вратата и се втурна към полето, за да види какво става. Фермерът, когото познаваше като един от редовните клиенти на „Каруцата и конете“, биеше овчарско куче с пръчка, а лицето му бе почервеняло от гняв. Животното се свиваше и квичеше от болка, подвило опашка между задните си крака. Беше старо и много слабо за пастирско куче.

Кали се вбеси.

- Какво си мислиш, че правиш, Тед Флечър? - извика тя с най-властния си тон.

- Гледай си своята работа. Разкарай се и си отивай в кръчмата.

- Да не си посмял да се държиш с кучето си по този начин!

- Това е моят звяр, моята непокорна кучка!

- Изглежда ми полумъртва от глад - продължи Кали, като пристъпи напред. Фермерът размаха сопата си във въздуха, за да я предупреди от разстояние.

- Не ми прави тия женски префърцунени номерца, Кали, сякаш си много важна дама. Ти си една кръчмарска фльорца, прибирай си се в „Каруцата“. Ако си знаеш интереса, ще се разкараш оттук.

Кали видя заплахата в очите му. Той беше един от онези постоянно висящи на бара простаци, но тя никога не го бе окуражавала.

- Изглежда зле наранена. Позволи ми да видя как е.

Кали не се боеше от побойници като него. Беше видяла твърде много и от съвсем различно ниво в лагера как размахват бухалки и камшици. Изведнъж сякаш се пренесе отново там, обратно на плаца, стоеше предизвикателно изправена, но все пак се опитваше да не мърда, за да не я пребият. Това бе сцена, която от години изплуваше пред очите й, сякаш я гледаше на филмов екран. „Не съм се борила за свободата си, за да намеря побойници на прага си“, каза си тя, докато се опитваше да огледа свитото от страх създание. Фермерът Флечър й препречи пътя. Беше нисък, но набит, с косми, които излизаха от ушите и носа му като свинска четина.

- Пусни ме да мина - нареди тя.

- Ти и твоята армия ли? - подигра й се той. - Това е моята земя и ти си нарушител.

Вдигна тоягата си по-скоро заплашително, но инстинктът й от далечните дни на военното обучение проговори у нея и тя се отдръпна мигновено. Изненада го, грабна пръчката със сила, подхранвана от яростта й, и я стовари върху раменете му с трясък.

- Сега ти ще разбереш какво е чувството - каза тя и продължи да го бие без милост, докато той се сгърчи от болка. Кали усещаше силата на гнева си. Наказваше всички онези насилници, всички служители, които мачкаха жертвите под краката си. Тоягата се спускаше надолу и надолу, докато фермерът се сви на кълбо на земята. Кали спря да си поеме дъх, осъзна къде се намира и какво става, но не чувстваше нищо друго освен презрение към хленчещия мъж.

Измъкна кучето изпод плета и остави Тед да лежи там. Той все още дишаше, задъхваше се от болка. Щеше да живее, но никога нямаше да причини повече болка на това треперещо куче, ако зависеше от нея.

Взе кучето на ръце и го занесе до караваната зад кръчмата, която изпълняваше ролята на летния й дом. Кучето бе изключително леко.

- Хайде, момиче, да видим какви са щетите. - Кали погледна в очите на уплашеното животно и видя само болка, недоверие и страх. - Знам как се чувстваш - сподели тя. Изведнъж откри, че плаче. Колко ли време това клето създание е било подложено на тормоза на Флечър? - Никога вече няма да преживееш това. Сега ти си моя приятелка - каза тя и я погали нежно.

Кучката бе само кожа и кости, покрита с бълхи и рани. Въпреки очевидно ужасното отношение, което бе търпяла, Кали знаеше, че ще трябва да се пребори, за да я задържи. Фермерите имаха права над своите пастирски кучета, но това бе нещо друго.

- Доли, така ще те наричам - каза тя. Сложи вода в чайника да заври. Първо почисти раните, а после превърза старото момиче. Щяха да са нужни много грижи, преди Доли да започне новия си живот.

Кучето показа признателността си, като се изака на пода на караваната.

- Така значи, а? Ще те вържа, за да мога да почистя. Няма да те нараня. Получила съм достатъчно удари по гърба си, за да не желая никой друг да изпитва същото... освен собственика ти.

Три часа по-късно караваната и кучето миришеха на чисто, а Кали се приготвяше за работа, когато на вратата й силно се потропа. Двама полицаи стояха отвън и настояваха да влязат. Тя позна полицай Хари (две бири и порция свински пръжки всяка вечер, когато не бе на смяна) и му се усмихна.

- Това твоето куче ли е? - попита полицаят.

- Вече е - отвърна Кали, без да се притеснява. - Видях Доли в полето, отнасяха се ужасно зле с нея, биеха я. Освободих я от собственика й.

- Затова сме тук.

- Дадох на Тед Флечър доза от собственото му лекарство, получи си урока.

- От твоя „урок“ целият е в синини. Не можеш да вземаш закона в свои ръце, Кали - каза селският полицай. - Той се оплака, че си го нападнала.

- Разбира се, че го направих, когато замахна с тоягата си към мен. Беше пребил горкото създание до безсъзнание. Вижте белезите й, оставена е да умре от глад.

- Тя е пастирско куче, а не домашен любимец.

- Сега Доли е моят домашен любимец. Аз я спасих и се надявам, че Тед Флечър ще се замисли как се държи с безмълвните си работници.

- Не е толкова просто, Кали. Той те обвинява в нападение. Ще трябва да отговориш на някои въпроси в участъка и ще вземем показанията ти. Кучето идва с нас...

- Ще я върнете, за да понесе още жестокост? Познавате човека - проявете милост... Ще я откупя от него, ако се наложи, но няма да се върне там. Тя е една стара дама, добрите й дни отдавна са минали, всеки може да го види.

- Това е друга тема. Не можеш просто да ходиш и да пребиваш хората.

- Странно, но в живота си съм виждала много хора да правят точно това.

- Но не и у нас. Хайде, ела, и ще уредим всичко.

- Мога ли да доведа Доли като доказателство? Не можем да я оставим сама.

Кучето се взря в тях, сякаш в знак на съгласие. То накуцваше, беше жалка гледка, но се придържаше близо до Каролайн.

- Човек ще каже, че тази животинка знае къде ще й е добре - промърмори полицай Хари, като намигна на Кали.

Малко по-късно Кали се яви пред мировия съдия и се призна за виновна за нападение над фермера, след като е била обзета от гняв при вида на неговата жестокост.

- Исках той да почувства болката, която причинява, и не съжалявам за действията си -призна тя.

- Преминали сте границата, мисис Джоунс. Той ходи с патерици и си иска кучето обратно.

- Настоявам първо да я прегледа Кралското дружество за превенция на жестокостта към животните⁷ - заяви решително Кали, която нямаше намерение да се предава.

Никой не отговори и след това съдията отново се обърна към нея.

- Това, което ме озадачава, е как мъж с неговото телосложение е позволил една барманка да го просне на земята. Той каза, че сте изпаднали в ярост и сте му крещели на чужд език.

- Така ли? Опасявам се, че на моменти паметта ми изневерява. - Беше време да изиграе коза си и да предизвика съчувствие. - Последния път, когато видях мъже в бричове, въоръжени с тояги, те биеха жени и деца, събаряха ги на земята и пускаха злобни кучета да ги довършат. Това не се забравя.

- Не в тази страна, надявам се? - Съдията се наведе напред, целият в слух.

- Не, в лагер, който наричаха „Равенсбрюк“, в Германия, както и в други лагери. Искате ли подробности?

- Били сте в концлагер?

- Да, бях. И не искам никога да виждам такива неща отново. Борихме се за свобода, за да не допускаме такова отношение. Не очаквах да намеря същата жестокост в едно английско поле. Казват, че тиранията започва с малките жестокости, пред които си затваряме очите. За да се случи злото, е необходимо само добрите хора да не правят нищо, беше казал някой.

- Точно така - отговори съдията. После настъпи тишина, докато той обмисляше възможностите.

- Каролайн Джоунс, тъй като това е първото ви нарушение, ще ви отправя официално предупреждение. Не трябва да се повтаря подобно насилствено поведение, дори и да е добронамерено. Разбирате ли?

- Да, сър. Мога ли да запазя Доли?

- Това е въпрос от компетентността на Кралското дружество, не на този съд. Моля, не спасявайте всяко угнетено същество, което пресече пътя ви. Това е всичко. Може да си вървите.

- Благодаря. Ще отида и ще намеря Доли.

Отиде в града и потърси зоомагазин за нова каишка и нашийник, за продукти за козинката й и препарат против бълхи. Едва когато се върна в караваната, осъзна, че не е пила цял ден.

Собственикът я чакаше в кръчмата с документите й.

- Събирай си багажа. Не мога да те оставя да тормозиш редовните ми клиенти с твоя нрав. Почисти всички бутилки изпод буса - могат да предизвикат пожар - и разкарай оттук тази бъхлясала торба с кокали. Не ми искай препоръки. Ти създаваш проблеми.

Кали сви рамене.

- Хайде, Доли, знаем кога не сме добре дошли. Сигурна съм, че има много странноприемници, които искат добра барманка и куче пазач.

Кали не се притесняваше за бъдещето. Това беше най-добрият й работен ден от години.

Не беше лесно да си намери работа в района, и то с куче, което вървеше заедно с нея. Бе плъзнал слухът, че е нападнала клиент, така че вратите на кръчмите понякога се затръшваха пред нея. Тя не можеше да пие и да храни кучето, но с Доли до себе си нуждата да се опиянява започна да отслабва. Тялото й не хареса тази промяна и отначало Кали се събуждаше трепереща, обляна в пот, като си представяше как пазачите от лагера я преследват из боровата гора. В някои мотели и пансиони не приемаха кучета, но беше разгарът на лятото и като пастирско куче Доли бе свикнала да спи навън.

Имаше трудни моменти, преди Кали да получи войнишката си пенсия, и се наложи да спят под звездите и тя да използва обществените тоалетни, за да се освежава. Кали осъзна, че постоянната работа със сигурен покрив над главата й се изплъзва и е все по-малко вероятно да си осигурява постоянни доходи, но трябваше да се задоволи с това, което можеше да намери. За щастие, имаше достатъчно ферми за плодове в района на Устършър, където търсеха сезонни работници за бране на ягоди и дребни плодове, а и фермерите не възразяваха срещу Доли.

Кучето чакаше търпеливо, докато Кали превиваше гръб заедно с другите берачи. Тя разбра, че има ферми, които се нуждаят от работници чак до есента, така че щеше да изкара достатъчно, за да си осигури прехрана и покрив над главата до зимата. Това я обнадежди и окуражи, въпреки че тайно се питаше колко време още ще може да се справя с работата. Хубаво беше да бъде с тези групи млади туристи, облечени в ярките си тензухени ризи и поли, но гърбът й бързо отмаляваше, а и очите й се уморяваха и тя не виждаше добре дребните плодове по земята. Имаше нужда от очила - без тях бе установила, че й е трудно да поддържа темпото на другите. Средната възраст се прокрадваше неумолимо към нея. Тя знаеше, че не е в състояние да издържи на този начин на живот още дълго.

Тайфата имаше свой начин на живот в стари фургони и каравани около импровизирани палатки, които наричаха „Лагера на залеза“. Там седяха край лагерния огън, пушеха хашиш и готвеха яхнии от зеленчуци и всичко, което успяваха да отмъкнат.

Това напомни на Кали за времето, когато с Мари и Мади бягаха през гората. Когато разбраха, че е бездомна, й предложиха да се присъедини към тях и тя не се поколеба.

- Изглеждаш като човек, който се нуждае от доста яхния - засмя се едно момиче, което се казваше Петал, и й подаде димяща купа.

Имаше и други вързани кучета, които Доли обикаляше и душеше, както и босоноги малки деца със сплъстена коса, които тичаха из целия лагер - за тях се грижеха млади момичета с дълги поли и спуснати коси.

Пътуващите бродяги бяха мили и деляха с Кали това, което имаха, приемаха я, без да й задават въпроси. Говореха за пътуванията си и за местата, на които се приютяваха в студените месеци: изоставени отдалечени къщи, затворени празни имения, в които можеше да се влезе и да се използват. Някои заминаваха за Франция за vendange - гроздобера - или на север, за да берат картофи. Това беше един нов свят за Кали, живот като на циганите - в керван от едва движещи се таратайки. Имаше и по-възрастни двойки, които водеха простичък живот, без да се интересуват от напредък в кариерата. Говореха за мир и любов, и медитация, някои практикуваха йога и слушаха индийска музика; разказваха за гурута, които проповядват правилата на близкия до природата живот. Дадоха й импровизирана палатка и една черга. Всички допринасяха с пари за общата прехрана и за бензин.

В тази хаотична на вид общност за пръв път от години Кали се почувства в безопасност, а с Доли като спътничка тя никога не беше сама. Всички наоколо бяха приятелски настроени. В това общество всъщност имаше определен ред, имаше правила за неприкосновеност на личния живот, за споделяне и подпомагане. Хората идваха и си отиваха, имаше спорове и лични конфликти, но някак беше по-просто да ги обсъдиш сред мъглата на наркотичния дим.

Кали знаеше, че не може да продължи да живее на път още дълго и че скоро, преди зимата да дойде, трябва да намери по-постоянно място за себе си и за Доли. И все пак се боеше, че ако се захване отново да работи в кръчма, изкушението ще я надвие. Какво друго обаче можеше да върши сега?

Една сутрин увиваше ябълки в стар вестник, за да ги запази по-дълго, когато едно заглавие привлече погледа й. Разопакова ябълката и изпъна хартията, като примижа, за да фокусира поглед - отвикнала бе да чете, а и още нямаше очила. Политик на име Айви Нийв лобираше в парламента за пълно обезщетяване на жертвите от концентрационните лагери. Един милион паунда бяха заделени за оцелелите от Германия и депутатът искаше да бъде сигурен, че хората ще получат това, което им дължаха. Тя със сигурност щеше да се класира, нали? Сгъна вестника в джоба си, за да го препрочете по-късно. Може би щеше да попита Петал и другите какво мислят по въпроса.

Беше твърде късно за Селин да си поиска дължимата компенсация, но не и за нея, реши Кали. Еднократната сума щеше да й помогне да си стъпи на краката. Но за да я поиска, трябваше да напусне общността и спокойствието на Лагера на залеза, да се върне в света на костюмите и бюрокрацията и да се регистрира в Лондон. Получаваше военната си пенсия, но с течение на годините се бе отдалечила от мястото, където трябваше да си я взема. Все още имаше войнишка книжка и документи, които доказваха коя е. Всичко останало беше забутано или забравено някъде. Вече не притежаваше паспорт. Сякаш почти не съществуваше на този свят.

Кали нямаше нужда от огледало, за да знае, че прилича на клошарка с рошава коса, нахлузен импровизиран гащеризон и със забрадка. Официалните й дрехи бяха намачкани и натъпкани в една чанта, но едно хубаво изпиране можеше да ги докара в достатъчно приличен вид, за да мине оценката на комисията.

Как ли щеше да се чувства Доли, вързана на тротоара, затворена по цял ден, докато господарката й си търси работа и стая? Доли я бе спасила от пиенето и кръчмите и й бе дала нов живот. Може би щеше да е по-добре да я остави тук, където децата си играеха с нея. Тя беше напълняла и бе загладила козинка. Как можеше Кали да я върне обратно в един свят, където кучетата не бяха желани?

Кали седна и погали старото момиче. Знаеше, че това, което Доли й бе дала, беше безценно: абсолютна лоялност и безусловна обич, а в замяна всичко, което искаше, бе уважение и препитание. Доли я бе върнала отново към живота, като й бе помогнала да се почувства отговорна за някого другиго освен за себе си. Тази стара овчарка бе космат заместител на Дезмънд. Кучето заслужаваше да изживее достойно дните си, да се установи на спокойно място. Напоследък Доли спеше много, като че ли бавно се бе запътила към последната си почивка. Да я накара да броди отново по улиците, щеше да бъде жестоко спрямо нея. Годините лошо отношение и спане по студените каменни подове й бяха причинили артрит.

- Не мога да те отведа оттук, без значение колко ще ми липсваш - изхлипа Кали. - Ако тръгна, трябва да съм сама.

Беше мъчително, истинска агония да вземе това решение. Отчасти знаеше, че е време да се върне отново във външния свят. Може би все още имаше шанс да бъде полезна. Сега беше трезва и виждаше нещата много по-ясно. Ето я, криеше се тук и ближеше раните си, както Доли ближеше своите. Бяха от една порода, но тя все още бе достатъчно млада, за да си намери някаква цел. Част от училищната дисциплина в „Сейнт Маргарет“ никога нямаше да изчезне от сърцето й. „Напред и нагоре“ бе девизът на училището. Тя бе жива, докато много други, които познаваше, не бяха. Заради тях трябваше да продължи напред, дължеше им го. Никога не е прекалено късно за втори шанс, тя го знаеше, но къде и кога, щеше да зависи от следващата част на пътешествието й.

„Защо трябва да оставям след себе си всичко, което обичам, проплака Кали. Защо винаги трябва да продължавам сама?“

Пооправи се за пътуването до Лондон, изрови от багажа си черна пола и сако, бяха доста старомодни, в стила на петдесетте, но вършеха работа. Петал боядиса посивелите й коси руси, след което Кали повдигна косата си на френски кок. Изтегли пенсията си, за да си купи билет за влака и да плати за стая за през нощта. Знаеше, че трябва да отиде в старите офиси на Военното министерство и да попълни формулярите, но не бе сигурна какво да прави, когато се завърне в онзи свят.

Изведе Доли за една последна разходка по брега на реката. Опита се да й обясни защо заминава и че докато се установи някъде, тя трябва да живее тук, в лагера.

- Щом намеря подходящ дом, ще се върна веднага за теб, обещавам - прошепна й. Още докато говореше обаче, имаше чувството, че това е тяхното последно сбогом.

Увереността и решителността не я напуснаха през цялото пътуване след Глостър, но когато пристигна на гара Падингтън, краката й се разтрепериха от шума и суматохата, от многото хора, които се бутаха пред нея. Изпоти се, искаше да избяга от оживената улица, от шума на клаксоните и рева на мощните двигатели на колите. Как бе могла да забрави колко забързан и натоварен бе трафикът тук? Чувстваше се като странник в чужда земя, притеснена от множеството хора около себе си. Спомени от Лайпциг нахлуха в главата й, изгуби представа къде се намира, искаше й се да избяга.

Не беше нужно да бърза към Уайтхол. Нямаше никаква енергия и сила, за да се придвижи по някога познатите улици. Нуждаеше се от нещо, което да я ободри, от едно питие. След като се сгрееше с чаша коняк, щеше да бъде в състояние отново да се изправи пред света. Нима не заслужаваше награда за въздържанието си през последните месеци? Ето, за късмет наблизо имаше някакво заведение. Кали отвори вратата и влезе вътре.

⁷ Royal Society for the Prevention of Cruelty to Animals (RSPCA) - най-старата и най-голяма подобна организация в света. - б.пр.