Пощенската картичка

44

„Какво правиш тук?“ Мелиса се взираше във водите на Лох Далраднор, опиваше се от чистия пролетен въздух, загледана във вълните, потрепващи в сребристо и златисто под слънчевите лъчи. „Какво общо има това място с мен? Защо пропилявам великденската си ваканция, за да дойда толкова далеч на север, какъв беше този внезапен каприз?“ Това бе мястото, за което Либи Стюард бе казала, че може би държи ключа към наследството на Лю. Абсолютно налудничаво пътуване, как бе могла да тръгне, когато имаше да учи за устните изпити?

Хонорарът от участието й в „Сътворението на света“⁸ бе причината да може да си позволи тази екстравагантност.

Да, страната бе красива, въздухът беше свеж и прохладен, гледките - зашеметяващи, но това не бе целта на посещението й. Тук беше, за да задава въпроси, но откъде да започне?

Не гореше от желание да предприеме това пътуване. Може би бе грешка, че отново отказа предложението на Марк за помощ, но след като вече бе стигнала дотук, по-добре беше да се постарае разходите, които бе направила, да си струват.

Скоро той щеше да разбере намека й и да загуби интерес към мисията, но настойчивостта му бе объркваща. Не беше свикнала някой да й помага така, особено мъж. Сила и Анджи, приятелките й от колежа, смятаха, че е сладък, и й бяха предложили да я „спасят“ от него. Той определено беше ерген и необвързан, установи Мел. Споменатата Сара беше голямата му сестра, с която живееха в един апартамент, за да си поделят сметките. Защо приятелките й не разбираха, че колкото и да го харесва, той не се вписваше в бъдещите й планове?

- Курсовете ни са толкова тежки - опита се да им обясни тя. - После идват репетициите и представленията. Трябва ми и допълнително обучение.

- Оправдания, оправдания... Влязъл ти е под кожата и ти си уплашена - присмя й се Сила, уцелила точно в десятката, както обикновено. Защо трябваше да отхвърля предложението на Марк и да идва тук сама? Нямаше кой знае какви планове освен смътната идея, че трябва да намери гроба на Фийби Фей, да се отбие в една къща и да обиколи набързо долината Тросак. И без това едва ли щеше да й остане време за нещо друго.

Марк бе намерил краткия вариант на удостоверението за раждане на Каролайн. Мел се изненада, когато разбра, че е родена на съседната улица, близо до апартамента й на Мерилбон стрийт. Какво странно съвпадение? И как така Фийби бе отишла да живее в дивите земи на Шотландия?

На главната улица в селото имаше само една пощенска станция и смесен магазин. Жената в магазина не беше местна и не знаеше нищо за мис Фей, но насочи Мел към странноприемницата „Раднор“, която бе сгушена сред боядисаните в бяло къщи. Мел си поръча сандвичи и питие.

- И какво води едно австралийско момиче по тези краища? - намигна й собственикът, докато й сипваше халба сайдер.

- Търся информация за една актриса от миналото, Фийби Фей, и семейството й заради едно проучване. Чудех се дали някой не си ги спомня - отвърна Мел.

- Не мога да ти помогна, но познавам човек, който може... Уили Маки, ето там, той е нашият човек, който знае всичко за миналото. Хей, Уили, ела и разкажи на младата дама за твоите книги за историята, дето ги пишеш.

От ъгълчето се изправи един старец с щръкнала и рядка бяла коса и се запъти към нея.

- Да... И коя си ти, млада госпожице? - протегна й той ръка.

- Какво може да ми кажете за Далраднор Лодж и Фийби Фей? - попита тя направо.

- Сега е просто вила за почивка. Някога имението принадлежало на фамилията Сътън-Рос, използвали са я през ловния сезон. После бе на мис Фей, чийто годеник бил убит по време на войната. Тя имаше племенница, но от години не сме я виждали, нито сме чували нещо за нея.

- Това сигурно е Каролайн Бордман?

- За нея трябва да питаш Нета във фермата, старата къща на Диксън. Тя ще знае всичко, каквото те интересува. Имаш ли кола? Мога да ти покажа пътя.

Мел погълна набързо обяда си, предложи бира на стареца и докато се усети, вече караше човека нагоре по стария път към фермата и се опитваше да му обясни неясната си връзка с мис Фей.

- Едно от момичетата на Диксън отиде в Австралия след края на войната, за да се събере със съпруга си. Тя така и не се върна, но в онези дни малцина можеха да го направят. Омъжи се за един летец, но не знам името му Нета е най-малката сестра, остана да се грижи за фермата с родителите и братята си. Нея трябва да питаш.

Фермата бе дълга бяла сграда с пристройки за кравите. При пристигането им кучетата се разлаяха и една жена с престилка излезе да ги посрещне.

- Здравей, Изабел. Довел съм ви мис Бойд - ей я, дошла е чак от Австралия. Опитва се да научи нещо за хората от Далраднор Лодж отпреди войната. Мисля си, че леля ти може да й разкаже някои неща.

- Нета е пълна с истории от миналото. Никога не знам кое е вярно и кое са просто нейни фантазии - отвърна Изабел. - Ела и виж сама, мис...?

- Благодаря, аз съм Мелиса Бойд.

- Да имаш някаква връзка с Джеси?

- Джеси Бойд е била моя баба - кимна Мел и се усмихна. - Но никога не съм я виждала.

- Боже мой, изчакай само да кажа на леля Нета. Трябва да викаш, като говориш с нея, слухът й вече не е това, което е бил, но винаги ще дочуе някоя хубава клюка.

Поведе ги по коридора към гостна, която очевидно служеше и за спалня, със запален в камината огън.

- Нета, тази млада дама е от Австралия. Роднина на сестра ти, Джеси.

Стара дама с бухнала като глухарче бяла коса седеше на стол и с невероятна скорост плетеше одеяло. Тя огледа Мел от главата до петите.

- Не е Диксън, ако се съди по вида й. Седни, изминала си дълъг път, пиленце.

Мел се опита да обясни коя е, как баща й бе умрял и й бе оставил онова писмо. Извади пощенската картичка.

- Всичко, което знам, е, че Джеси е държала тази картичка скрита. Татко смяташе, че има нещо общо с него, но не знам кой е Дезмънд.

Нета се втренчи в надписа на гърба.

- Дезмънд? Това е момчето, което Джеси взе със себе си на кораба. Беше сирак, или поне така си мислехме. Тя беше негова бавачка и когато баба му се разболя, на нея й щукна да го вземе със себе си. Нещата с мъжа й не потръгнаха добре и тя се разведе. Мисля, че мъжът й тормозел момчето. Тогава тя се премести и се омъжи повторно, но никога не прекрачи отново прага на дома ни.

- И този Дезмънд е бил от селото?

- О, божке, стана голяма каша. Майка му се върна късно от войната и откри, че го няма. Обвини за станалото мис Фей. Двете се скараха. Хората казват, че шокът я е убил.

- Момичето пита за този Дезмънд, Нета - напомни Изабел и повдигна нетърпеливо вежди.

- Той беше от голямата къща, малкото момченце на мис Кали. Съпругът й не беше в картинката, доколкото знам. Дълго време беше живяла в Египет. Записа се в армията и участва във войната. Никой повече не я видя. Джеси не пишеше писма, само пращаше по някоя картичка за Коледа. Мисля, че се срамуваше, че се е развела... Не мога да ти помогна повече, мила. На всички ни беше много жал за мис Фей. Тя беше добра душа, такава си беше. Племенницата й така и не дойде за погребението...

- Имате ли снимки на някого от тях?

Мелиса знаеше, че трябва да се възползва от момента, докато Нета е на вълната на миналото.

Изабел започна да рови в стенния шкаф.

- Може да има някоя в старата кутия с документи. Все се каним да подредим старите й снимки и да я накараме да напише имената на хора на гърба, преди да ги забрави.

Нета остави куките си встрани и прегледа фотографиите с костеливите си пръсти.

- Ето една от сватбата на Джеси.

Мел се втренчи в булката в красива рокля и в младия мъж в униформа на Военновъздушните сили, снимани на верандата на църква. Имаше и друга на същата жена като по-възрастна, с прибрана назад коса, която стоеше до дете, несъмнено момче, с къси панталони. Мел възкликна с вълнение:

- Това трябва да е баща ми!

На гърба й бе написано:

- Луи. „Руби Крийк“. Коледа 1946 година.

- Бих искала да направя копие на тази снимка. Нямам негови снимки като дете. Това определено е той.

Беше изумително - да се взира в тази невинна закачлива усмивка. Познаваше отлично тази негова усмивка, беше я запазил дори в последните си дни. В това лице имаше очарователна невинност, но и вътрешна сила.

- Можеш да я вземеш, Мелиса. Ясно е, че ти си дъщеря на Луи. Не зная какво е станало с малкия Дезмънд - въздъхна Нета и продължи с плетивото си.

- Възможно ли е да са едно и също момче? Малко е далечна връзката, но има едно място, от което можеш да научиш повече - предложи Уили. - Винаги можеш да погледнеш енорийските архиви.

Останаха да пийнат чай, Мелиса им разказа за успешния строителен бизнес на семейство Бойд в Аделаида. Нета сподели още някои неща, които знаеше за мис Фей и семейство Сетън-Рос.

После се върнаха в селото и отидоха до къщата на свещеника. Уили я представи на пастора, който извади регистъра и започна да прелиства страница след страница, изписани със стари имена, които Мел не познаваше, докато стигна до 1939 година и страницата с кръщенета. Позна името веднага, особено след това, което й бе разказала Нета. Ето го доказателството черно на бяло: „Дезмънд Луи Лайънел Лойд-Джоунс. Кръстен на Великден 1939 година. Майка: Каролайн Рослин Лойд-Джоунс. Баща: Тобайъс Лоуд-Джоунс (починал).“

- Мисля, че имаш отговор на въпроса си - усмихна се Уили.

- Струва си да го отпразнуваме - отвърна Мел. - И съм изключително признателна на всички ви.

Сега можеше да си тръгне, след като вече бе разкрила истинската самоличност на Лю и бе разгадала загадката за рожденото му семейство. Вече можеше да се върне към своя живот. Нямаше какво повече да търси, нали? Но въпросите продължаваха да я преследват. Какво бе направила Каролайн, че Джеси е решила да отведе сина й със себе си толкова далече? И защо, ако тя бе ходила до Австралия през 1947 година, се бе върнала у дома с празни ръце? Как бе могла да остави малкото си момче в Австралия, когато е знаела, че той е нейно дете и трябва да е с нея? Защо никой не бе казал на баща й кой е всъщност? Всички тези странни въпроси все още се нуждаеха от отговори.

Не беше достатъчно само да знае голите факти. Трябваше да стигне до дъното на тази история. „Няма смисъл да оставям всички тези загадки да висят във въздуха“, въздъхна Мел.

Беше почти тъмно, когато се озова пред портите на Далраднор Лодж, загледана през алеята към високата къща със стъпаловиден покрив. Чуваше как някакви деца крещят, докато играят навън в здрача, а след това един глас ги повика да се прибират. Ако това бе наследствената къща на Каролайн, защо тя така и не се бе завърнала тук? О, по дяволите! Това забързано посещение не беше краят на нейната мисия, а - както Чърчил бе казал някога - „краят на началото“. За да отговори на измъчващите я въпроси, трябваше да намери Каролайн. Ако все още бе жива.

⁸ Оратория от Хайдн. - б. пр.