Пощенската картичка

28

Кали се опита да направи искра и да разпали суха прахан от пръстта в гората. Те се привеждаха над малкото огънче и затопляха камъни, за да сгреят измръзналите си пръсти, но непрекъснато се опасяваха димът да не ги издаде. Намериха няколко борови шишарки със семена и ги опекоха, разтопяваха снега в канчетата си, за да имат топла вода, дъвчеха последните късчета от коричките си черен хляб, като преглъщаха бавно, защото не знаеха кога ще ядат отново.

- Не можем да останем тук - каза Мади. - Ако се отправим на запад, можем да се натъкнем на Съюзниците. Трябва просто да продължим да вървим.

- Но не знаем къде са. Може би трябва да се върнем в града и да научим повече - предложи Мари.

- Луда ли си? Веднага ще ни разпознаят в тези дрехи - отвърна Мади.

- Не и ако пътуваме през нощта. Имам идея - добави Кали. - Ако можем да се отървем от лагерните униформи на райета, имаме тъмни гащеризони, а и ако намерим някои неща, за да се покрием отгоре...

- Но как? - Мади не беше убедена. - Нямаме документи, ще ни хванат и ще ни върнат обратно. Предпочитам да умра, отколкото да се върна там.

- Това няма да стане, обещавам ти - опита се да успокои приятелката си Кали. - Повярвай ми.

Прекараха втората нощ в бомбардирана къща в покрайнините на Маркклеберг. Кали разузна какво има наоколо и в далечината видя нещо, което приличаше на селска къща. Не посмяха да рискуват и да потърсят помощ там, но тя забеляза реколта в полето. Сутринта беше прохладна и свежа и се виждаше въже с прострени дрехи, поклащани от вятъра. Как копнееше за допира на чисто бельо до кожата си.

- Останете тук - нареди Кали.

- Къде отиваш?

- Ето там - усмихна се тя и посочи фермата.

- Ти полудя ли? - сграбчи я за ръката Мари.

- Трябва да се отървем от тези униформи. Това е важно. Ще взема каквото мога.

- А ако има кучета и те нападнат? - проплака Мади.

- Има си начини...

Механизмите от старото й обучение се задействаха. Тя пропълзя по земята покрай живия плет по посока на вятъра, за да не предизвика кучетата, ако въобще имаше такива, и цялата се покри с кал. Взе мъжка риза и чаршаф от простора, после жилетка с ръкави, някакви чорапи. Имаше и съблазнителна блуза, но видя как едно куче внезапно се събуди и се надигна, за да провери какво става, и Кали се промъкна обратно, притиснала плячката си под тялото.

Момичетата се втурнаха да я издърпат, възхитени от акцията. Отнесоха дрехите дълбоко в гората. С тях успяха да покрият достатъчно добре лагерните си униформи. Беше твърде студено, за да махат всичките си стари дрехи и да се лишат от топлината, която им осигуряваха. Разкъсаха на тънки ивици чаршафа и ги използваха като забрадки, за да покрият главите си - обръснатата им коса бе поизраснала и стърчеше във всички посоки, а с останалите се увиха като с шалове, за да прикрият униформите.

Усилието бе струвало на Кали много енергия и сили и тя откри, че отпада по-бързо от останалите. Знаеха, че трябва да продължат да вървят, гладни и с пришки и рани по краката, и да избягват дневната светлина, но напредваха бавно и пиеха каквото намерят, дори мръсна дъждовна вода. След третия ден, в който не бяха хапвали нищо, всички ги боляха стомасите, а Кали започна да повръща. Бе погълнала прекалено много замърсени течности и от треската започваше да трепери и да се гърчи. Не искаше да ги задържа, но установи, че й е трудно да ходи. Когато стигнаха до покрайнините на Лайпциг, Кали разбра, че не може да продължи по-нататък.

- Оставете ме тук - помоли тя, но другите не й обърнаха внимание.

Движеха се напред, когато видяха в далечината хайка от СС войници, вървяща към тях. Сърцето на Кали заби учестено. Те нямаха документи за самоличност или пропуски за придвижване, а вече бе почти тъмно.

- Не казвайте нищо, никой да не говори. Оставете всичко на мен и се дръжте така, сякаш ви е много зле - прошепна Мади, когато те се вкопчиха една в друга.

- Документите - извика един от войниците, гледайки ги с подозрение.

Мади се изпъна и заговори на почти съвършен немски:

- Нямаме документи, те са в лагера. - Посочи някъде назад в далечината. - Ние сме френски работнички. Вижте, целите сме в борови иглички. Тази жена е много болна и ни отделиха от другите. Имаме разрешение да я отведем за лечение. Виждате, че има треска. Не стойте прекалено близо... Може да е туберкулоза.

Войникът отстъпи назад при думите й и огледа Кали с интерес, докато потта се стичаше по челото й. Изглеждаше логично, че бяха нужни две момичета, за да я мъкнат.

- Продължавайте - нареди той и те се отдалечиха в здрача, олюлявайки се от облекчение. Мади ги бе спасила отново.

- Трябва да си твърд, да ги гледаш в очите и да ги лъжеш през зъби на добър немски. Това е едно от предимствата да си живял край границата в Елзас - каза тя с гордост в очите.

Докато наближаваха града, все по-често срещаха хора и цели семейства, влачещи ръчни колички, затрупани с матраци, деца и пилета. Те отиваха на запад, бягаха от града, който вече бе победен от бомбите и глада.

- Руснаците идват! - предупредиха ги те. - Връщайте се!

- Трябва да си намерим подслон - настоя Мари и огледа все по-пустите улици на града. -Не можем да продължаваме. - Забеляза камбанария. - Нека да потърсим убежище там. Няма да ни изгонят от Божия дом. Това е единствената ни надежда. На Кали й бе ужасно трудно дори да изкачи стъпалата. Мари отвори голямата дървена врата, но вътре бе хладно и мрачно, единствената светлина идваше от малкото мъждукащи свещи. Кали се свлече на пода, напълно изтощена, и погледна към изрисувания таван, който се завъртя над главата й. Църквата бе католическа и всичките й златни статуи я гледаха със съчувствие.

От сенките иззад изповедалнята излезе свещеник.

- Мога ли да ви помогна?

Мари коленичи пред него.

- Помогнете ни, моля... Оставяме се на вашата милост, отче. Нашата приятелка е много болна. Ние сме френски работнички. Нуждаем се от помощта ви. Не сме яли от три дни. Вървяхме много дълго, не можем да продължим - призна тя.

- Бегълки ли сте? - попита той и ги огледа една по една.

- От трудовия лагер в Маркклеберг. Накараха ни да тръгнем за друго място. Ако ни върнат там, ще ни обесят. Моля, помогнете ни - добави Мади на немски. - Няма къде другаде да отидем. Лоте е много болна заради мръсната вода...

Свещеникът заключи вратата на църквата и им направи знак:

- Елате с мен. Ще можете ли да се качите по стълбището?

Поведе ги нагоре по витото стълбище към камбанарията, до площадката около камбаните. Кали трябваше да изпълзи на ръце и колене.

- Изчакайте тук. Ще ви донеса храна.

Когато слезе долу, Мади и Мари се запитаха дали няма да ги предаде на местната полиция. Дали наистина бяха в безопасност? Само времето щеше да покаже. Кали вече не се тревожеше за нищо. Ангелите на тавана се въртяха около нея, докато се унасяше и отново идваше за малко в съзнание. Лежеше в ступор, сред пот и болка, без да се интересува дали ще оживее, или ще умре.

Кали се събуди от камбанен звън. Огледа се - беше в стая с плочки, отначало не виждаше ясно, но някаква странна фигура се движеше наоколо. Имаше леген и кана. Тя лежеше в легло с чисти чаршафи, а през сводестия прозорец се виждаше разлистено дърво и топли слънчеви лъчи сгряваха лицето й. Опита се да седне, но се отпусна назад, слаба и побледняла. Тогава видя розово лице с касинка на главата да се взира в нея.

- Вие сте отново с нас - каза жената на развален френски. - Нашата мистериозна дама се завърна.

- Merci, madame, mais oui - отвърна инстинктивно Кали. - Къде съм, в Брюксел ли?

Дали не бе сънувала целия този кошмар?

- В болницата на манастира „Света Елизабет“... Не се притеснявайте, войната свърши. Вие не сте ни вече враг, нито ние на вас. Отец Бернхард ви доведе при нас. Открил ви припаднала в църквата.

- Това болницата на затвора ли е?

Кали си спомняше една мила надзирателка в някакъв затвор, но останалата част й бе като в мъгла. Кой бе отец Бернхард?

- Просто си починете, бяхте много болна. Не се опитвайте още да се движите. Достатъчно е, че сте будна след тези ужасни преживявания. Вашето тяло се бе предало, но сега е отново готово да живее.

- Къде съм?

Кали не можеше да осмисли цялата тази промяна. В главата й цареше пълен хаос. Сънуваше, че е била в гората и е бягала от войници, имаше кучета и пушки, и хора, висящи от дърветата, и скелети на земята в снега. Съзнанието й бе загубило силата си като локомотив, останал без пара - колелата вече не се завъртаха. Защо не можеше да си спомни нищо? Какво правеше в този манастир? Отпусна се назад, изтощена от усилието да се опитва да мисли. Коя беше тя? Започна да се паникьосва, осъзнала, че дори не може да се сети за името си.

По-късно същия ден един лекар в бяла престилка и с очила дойде да я прегледа. Той потупа гърдите й, опипа мускулите, погледна в устата, но така и не я погледна в очите.

- Коя съм аз? - попита тя като безпомощно дете.

- На картона ви пише, че сте френска работничка, докарана от свещеник, и че се нуждаете от грижи - отвърна той, все още без да я поглежда. Неговият френски беше бавен и несигурен. - Боледувахте от коремен тиф, усложнен от недохранване и инфектирани рани.

- Моля ви, помогнете ми да си спомня - помоли тя.

Мъжът не вдигна глава, докато записваше нещо в картона й.

- Бъдете търпелива, млада госпожице. Нужно е време, за да се възстанови човек от сериозно заболяване. Ще си спомните, когато сте готова за това. Обикновено има добри причини, поради които хората избират да забравят. Сестрите казват, че докато сте били в треска, сте бълнували и сте пели някаква детска песничка на холандски. Това може да ви помогне да си спомните. - Лекарят я изгледа странно. - Изгориха дрехите ви. Това е редовна мярка при хора, които идват от трудовите лагери. Може да ви помогне също и фактът, че сте имали дете. Тялото ви ми го каза. От тези парченца от пъзела може да сглобите нещо. Или пък не.

Лекарят я остави и побърза да отиде в друга стая. Думите му нямаха смисъл, а Кали не желаеше да разбира какво означават. Беше й достатъчно, че е на сухо, топло и чисто място. Ако това бе раят, тя беше напълно доволна.

Фийби намираше упражненията за ужасно досадни. Беше безнадеждно да се опитва да повдигне безполезната си ръка. Тя беше извита като кука, отпусната на гърдите й. Фийби нямаше нито търпение, нито сили и никаква подвижност в едната страна на тялото си, речта й - когато се завърна, беше неразбираем поток от звуци. Не можеше да проведе приличен разговор. В болницата в Глазгоу бяха свършили добра работа и сега тя се лекуваше в клиника с изглед към река Клайд, но напредъкът й беше прекалено бавен. Бяха й казали, че вероятно е претърпяла поредица от малки инсулти, но пораженията бяха причинени от големия инсулт през лятото. Обясниха й, че ще има по-голям напредък, ако се упражнява повече, ако се изправи на крака и се научи да приема увреждането си. Щеше да се придвижва с бастун и с инвалидна количка, когато е уморена. От нея самата зависеше колко сила ще придобие. Говорният терапевт й обеща добри резултати, ако продължи да посещава занятията, и като актриса и певица тя знаеше как да упражнява дишането си и да възпроизвежда звуци, но през голяма част от времето беше в апатия и й бе все едно какво ще стане с нея. Лекарят й каза, че депресията е нормален етап от процеса на възстановяване.

- Преживели сте голям удар върху организма си и независима жена като вас отначало ще го приеме трудно.

Той не разбираше какво е усещането да бъдеш неподвижен, неспособен да говориш и да ходиш стабилно. Едва ли се бе разболявал сериозно. Най-лошото бе, че изглежда й беше трудно да се съсредоточи върху нещо друго освен радиопредаванията, но след това Фийби откри, че заспива в странни моменти и пропуска същността на разговора или на предаването, което вървеше.

Слава богу, Мима и Джеси удържаха фронта в Далраднор, но за колко време? Какво, за бога, щеше да прави с Дезмънд? И все още нямаше новини от Каролайн. „О, Каролайн, къде си? Жива ли си?“ Сигурно бе мъртва, но изчакваха да й го кажат, докато укрепне достатъчно, за да понесе лошата новина. Нямаше друго обяснение за изчезването й.

Изглежда, внукът й бе единствената й отговорност. Как щеше да се справи с буйно шестгодишно момче? Той се нуждаеше от някой по-млад в живота си, някой като Джеси, но тя смяташе да си тръгне веднага щом получи разрешителното си и билета за кораба. Нямаше какво да прави, трябваше да го прати в добър пансион, по-близо до дома, отколкото бе планирала. Но кой щеше да се занимава с него през дългите ваканции?

Фийби лежеше и се опитваше да уреди бъдещето му Така имаше нещо друго, за което да мисли, освен за собствените си болки и страдания. Може би бе време да намери баща му и да го накара да поеме бащинските си задължения, или поне да открие семейството му в Уелс. Те биха могли да поемат грижата за Дезмънд, докато тя се възстанови. Но Каролайн никога не бе имала нищо общо с тях, а и с криминалното минало на баща му вероятно бе по-добре да не разбутва гнездото на осите.

Притесненията не й помагаха да се изправи на крака. Ако само можеше да изпрати Дезмънд някъде за няколко месеца - за година най-много, мислеше тя, това можеше да й даде шанс да се възстанови достатъчно, за да поднови кариерата си. Този удар бе провалил всичките й планове за бъдещето. Нищо досега не бе минало гладко в живота й, така че защо се изненадваше от поредния удар на съдбата? Каквото бе писано да стане, щеше да стане. Фийби знаеше, че трябва да има светлина в тунела, но в този момент това, което я очакваше в бъдещето, бе покрито от мъгла и мрак.

Докато набираше сили, Кали намери спокойствие и уют в рутината на манастира, тихо убежище за обърканите й мисли. Мирисът на тамян в параклиса успокояваше тревожния й ум; обичаше да стои там, за да слуша музиката и гласовете и да укротява трескавия си ум. Тук получи първия си проблясък и започна да си припомня случилото се, докато се взираше в украсения таван и ангелите, които я гледаха отгоре. Спомни си как пълзеше с мъка нагоре по стъпалата към камбанарията, като че ли отиваше да се покае.

Когато старият свещеник, когото наричаха отец Бернхард, дойде да провери как се възстановява, й каза всичко, което знаеше за нея от двете момичета, спасили живота й.

- Ти си белгийска затворничка от лагерите. Нека Бог в своята милост да прости на всички, които са извършвали подобна жестокост спрямо безпомощни жени и деца. След като войната свърши, накараха селяните да минат през лагера, за да видят ужасите, които сега светът знае, че сме в състояние да извършим, когато един луд човек... - Свещеникът млъкна, за да избърше сълзите от очите си. - Но това е наш срам, не твой. Момичетата те наричаха Лоте и казаха, че си била арестувана в Брюксел.

- Благодаря ви, че сте ни спасили. Моите приятелки все още ли са тук? - попита Кали, която бе започнала да си припомня образите им - Мадлен и Мари, имената им също изведнъж изникнаха в главата й и тя се усмихна.

Отец Бернхард поклати глава.

- Когато американските войски превзеха града, те ги изпратиха обратно по домовете им заедно с много други затворници и работници. Тези момичета са те спасили, както и още една жена, която наричаха Селин.

Селин - името прониза като слънчев лъч мрака и прогони мъглата от съзнанието й. Изведнъж Кали видя клетата жена, изпълняваща онзи последен танц на смъртта пред пазачите. Видя кучетата и ги чу да ръмжат, усети мириса на страх и срам. Всички спомени нахлуха обратно в главата й и тя закри очите си с длани, за да отблъсне тези образи.

- Не можахме да спасим Селин - прошепна Кали. Тя му разказа всичко, което можеше да си спомни, и той заплака с нея в тишината.

- Вече си спомняш.

- Да, спомням си, но ми се иска да не бе ставало. Как може да се живее с такъв ужас в сърцето? - проплака тя.

- Бог ще ти даде силата да намериш пътя си. Изглежда, че пътуването ти едва сега започва и ти си по-силна от всякога. Казват, че чрез нещастията Бог укрепва силата ни, но къде е бил той в тези ужасни места? - Старецът стана от стола си с тежка въздишка. - Боя се, че ние ще трябва да понесем този срам през останалата част от историята. Желая ти всичко добро, странничке, Лоте, която и да си... Нека Бог да бъде с теб, дете.

През следващите седмици Кали си припомняше все повече и повече болезнените преживявания, но когато се опитваше да се сети защо всъщност е била в лагера, сякаш голяма желязна врата се затръшваше пред лицето й. Тя надвисваше и се извисяваше над нея като гигантско лице, заключена с катинар. Кали продължаваше да търси ключа, но не намираше нищо. В сънищата й се появяваха странни картини, до които не успяваше да достигне: къща с наклонен покрив, вода, блестяща на брега на езеро, стар кон в някакво поле. Различни лица се стрелкаха пред погледа й и изчезваха, преди да успее да ги разпознае. Събуждаше се и се опитваше да се вкопчи в изчезващите сънища, да последва тези призоваващи я мимолетни образи, но те само й причиняваха главоболие заради копнежа, който я раздираше отвътре.

Поне сега можеше да бъде полезна, помагаше на други пациенти, подкрепяше ги, разхождаше ги, за да облекчи по-старите монахини. Обичаше да кърпи разни неща от спалното бельо, да подгъви чаршафи, дори научи сложните шевове, които монахините нижеха толкова добре. Седеше очарована до плетачките на дантели, докато те творяха своите плетива и приготвяха малките красиви шевици, които продаваха.

Кали скоро усети, че времето й с монахините е към своя край. Те не биха могли да я подкрепят завинаги. Тя не беше католичка, не притежаваше инстинкта за тяхната вяра, не познаваше ритуалите им, нито литургията, въпреки че откриваше някаква утеха, докато седеше на задните скамейки, отпусната под звуците на службата, която успокояваше наранената й душа.

Сънищата й ставаха все по-настоятелни, все по-живи и онази затворническа врата се превърна в дървена порта, а след това в каменна стена, по която тя можеше да се покатери, а от нея се разкриваше пейзаж с хълмове и езера. Един ден на разсъмване, в края на ноември, някъде между събуждането и съня, тя видя едно дете, което вървеше към нея, тичаше заедно с кафяво куче по зелената трева. Момче с рошави тъмни къдрици. „Изпей я отново, мамо“, извика то и Кали се надигна в леглото си.

- Дезмънд? Това ти ли си? - попита тя на английски. - Дезмънд, върни се, Дезмънд! -извика Кали и една сестра дотича, за да види какъв е този шум.

- Лоте, какво става? Още един кошмар?

- Вижте! - Кали посочи голата стена. - Имам син... вижте, Дезмънд. Ей сега беше тук. Трябва да се прибера при него.

Тя се протегна, за да го задържи, но той беше изчезнал.

- Дезмънд! - извика тя. - Чакай ме.

Сестрата донесе чай от лайка, за да я успокои, а останалите монахини я наобиколиха и я чуха за пръв път да говори на родния си език. Кали се отпусна изтощена, но усмихната с облекчение. Заключената врата се бе отворила, беше открехната и тя бе свободна да извърви пътя си до дома.

- Трябва да напиша писмо. Имам нужда от пощенска картичка и марка. Трябва да им кажа, че се прибирам - помоли тя с усмивка. - Моля, помогнете ми да се върна в Англия.

Сестра Беренис бе твърде смаяна, за да не изпълни молбата й.

- Това е чудо - прошепна тя на другите монахини.

- Не е чудо, сестро - отвърна друга жена, докато гледаше Кали. - Просто майчин инстинкт. Тя трябва да намери сина си.

Откриха стара пощенска картичка на града със снимка на катедралата и Кали написа кратка бележка с колеблив почерк: „Мило момче, мама е в безопасност и скоро ще се прибере у дома при теб.“

Адресира я до Далраднор Лодж, Шотландия. Една от послушниците я отнесе до пощата.

В тази странна следвоенна зима на 1945 година, когато Европа бе все още в криза, а различни сили се бореха за контрола над страната, въоръжени недоволни бивши войници и бежанци бродеха навсякъде в търсене на пари, ценности и облигации, на всичко, което можеха да откраднат - храна и оръжия. При един от тези отчаяни грабежи пощенските чували от Лайпциг бяха нападнати и разграбени. Писмата се разпръснаха по четирите посоки на света. Картичката на Кали остана да гние край пътя, подгизнала и непрочетена.