Пощенската картичка

46

Минала бе цяла година от смъртта на баща й, а и краят на курса й почти наближаваше, даде си сметка Мелиса. Месеците сякаш бяха ускорили хода си и в един момент се бяха превърнали в хаотична и неразличима мъгла от писмени и устни изпити и финални рецитали.

Сега актуалната тема бе коя от концертните си рокли да облече за годишния бал. Щеше да помоли Марк да й бъде партньор - дължеше му го след цялото проучване, което бе направил за медала на баща й. Мел почти го бе забравила, докато той не й го напомни по време на вечеря.

- Показах го на един експерт по медалите. Той е военен историк и участва в телевизионно предаване за оценяване на антики. Каза, че е белгийски, а не френски, дава се за храброст и може да бъде проследен. Всъщност той ми се обади по-късно, за да ми каже, че е намерил на кого е принадлежал. Името му е Луи-Феран ван Грутен, преподавател, екзекутиран, защото е бил член на белгийската Съпротива. Произлиза от знатната фамилия Ван Грутен. И така, какво ще кажеш за това?

- Сещам се за кръщелното на баща ми, в което той е кръстен Дезмънд Луи. Възможно ли е да има някаква връзка? Либи спомена, че Каролайн е ходила в специална школа за маниери в Белгия. Докъде ще ме доведе това, Марк?

- Наистина трябва да намериш тази Каролайн, докато е все още жива. Тя е доста над осемдесет сега. Не разбирам защо се бавиш.

- Направих това, за което ме бе помолил татко. Ако тази жена го е оставила в Аделаида и никой никога не я е споменавал пред него, сигурно е имало основателна причина. Не мисля, че е добър човек.

- Няма как да го знаеш - напомни й Марк.

- Тя е била алкохоличка. Разказах ти историята на Либи. Ако Луи-Феран е свързан по някакъв начин с баща ми, предпочитам да разбера от него, а не от нея. В момента обаче трябва да взема други решения, и то важни. Да отида ли на прослушване за назначение в операта, или да продължа да участвам в рецитали и да давам уроци, за да изкарвам някакви пари за своето собствено обучение? Едно нещо е сигурно - не съм готова да се върна в Аделаида, все още не.

Мел едва бе усетила атмосферата на английската среда, а и имаше толкова много неща от лондонския живот, които изобщо не бе видяла.

- Може би една ваканция ще ти помогне. Време е да видиш малко от Европа. Бихме могли да проверим Ван Грутен, да обиколим някои битпазари - предложи Марк. - Можем да вземем моя голф.

За пръв път Мел не отхвърли веднага идеята му. Марк щеше да бъде добра компания, а може би бе дошло време да се поотпусне малко. Двамата се бяха сближили през лятото и тя вече трудно устояваше на ухажването му.

- Значи това ще бъде оправданието ти, за да си купиш още пощенски картички. Не са ли ти достатъчно? - пошегува се тя.

- Никога не са достатъчно - целуна я той нежно. - Нека да отидем. Просто ние двамата. И ще вземеш решение, когато се върнем.

„Защо не“, помисли си тя. Беше разгарът на лятото, толкова горещо, колкото изобщо успяваше да стане в тази част на света, и много приятно. Може би бе време да се позабавлява, да отпразнува успеха от изпитите си, да забрави всички колебания, свързани с неизвестната майка на баща й, които замъгляваха хоризонта. Тя бе напуснала живота му, така че защо сега Мел трябваше да губи ценно време, за да я издирва?

1986 година

- Как си преодолял всичко, през което си преминал в затвора ,Чанги“ през войната? -попита Кали една вечер, докато се връщаха с Том от сбирка за набиране на средства. Предната вечер двамата бяха гледали документален филм за Япония след конфликта.

Том трябваше да има някаква тайна, нещо, което тя не знаеше и по тази причина продължаваше да живее, преследвана от чувство за вина и кошмари. Тя все още бе дълбоко огорчена от загубата си и копнееше да узнае тайната му.

- Как да простя на враговете си? Не разбирам... - въздъхна Кали. - Не мога да забравя това, което причиняваха в лагерите на невинни жени и деца. Никога няма да забравя или да простя.

Том се закашля, от седмици го тормозеше тежка кашлица. Алфи и Мадж също бяха болни, ту се оправяха, ту се влошаваха. „Нещо става тук“, мърмореше Алфи и се бореше с болестта, доколкото можеше.

- Аз също не съм забравил - отвърна Том. - Не съм светец, но мисля, че всички ние сме способни да извършваме ужасни жестокости. Всички изпитваме омраза и при съответни обстоятелства бихме извършили убийство... Виж на какво сме свидетели във фермата, какво причиняват обикновените хора на животните, жестокостта, с която се отнасят към безпомощни създания. Но мисля, че ако живеем с омраза, тя ни изгаря отвътре, унищожава доброто в нас. Не можем да живеем без любов и мечти.

- Иска ми се да знаех как да намеря своя вътрешен мир - каза Кали.

- Когато съм имал тежка нощ, на следващата сутрин отивам в градината и се оглеждам наоколо - усмихна се Том. - Просто си седя и гледам, и слушам, и се наслаждавам на момента. Много дзен, не мислиш ли? - засмя се той. - Открих, че дребните нещица са тези, които ме изненадват: чучулига, политаща в небето, смехът на децата, люлеещи се на люлка в парка. Наречи ме романтичен стар глупак, ако щеш...

- Не, и аз се чувствам по същия начин, когато Джъмпи идва да ме поздрави - отвърна Кали. Беше забелязала влиянието на възгледите на Том върху себе си в някои дребни неща. Понякога, в края на смяната, обикаляше из полето, за да се наслади на дивите цветя и да отгатва имената им, както бе правила с Марта преди толкова години. Купи си касети със суинг - музиката, която някога бе харесвала и която й напомняше за едни по-щастливи дни.

- Трябва да се свържеш със сина си, нали знаеш, да отидеш и да го потърсиш

- Не мога. Твърде късно е.

- Никога не е твърде късно да се изградят мостове между хората.

- Той никога не си направи труда да ме намери.

- Това не е извинение.

- Ще си помисля - отговори тя, но знаеше, че е прав. Въпреки това не направи нищо повече по въпроса.

Кашлицата, от която страдаше Том, не изчезна. Всички онези години в ,Чанги“ бяха отслабили здравето му и изведнъж той наистина се влоши много. Като че ли това не бе достатъчно, но и Алфи започна да отпада - малки сривове, забравяне - и мисълта Кали да напусне Англия, за да намери Дезмънд, си отиде. Имаха толкова допълнителна работа за вършене сега, когато бяха останали само двете с Мадж.

- Нека духът на стария специален отряд да надделее - казваше Мадж, докато двете се захващаха да чистят торта в студените тъмни утрини.

- „Напред и нагоре“ - винаги отговаряше Кали, но сърцето й се свиваше, когато виждаше, че Мадж също става все по-слаба и разсеяна. След смъртта на Алфи и Том тя накуцваше наоколо самотна, но след това загубата на паметта й се превърна в деменция и Кали трябваше да намери старчески дом, в който я настани и където се грижиха за нея до смъртта й.

Фактът, че вече трябваше да се бори сама, беше страшен удар. Кали се опитваше да опази мястото с помощта на доброволци, но бе към края на силите си. Имаше толкова много бюрокрация и попълване на формуляри, както и хора, които й късаха нервите с постоянното напомняне за „написаното с дребен шрифт“. Тя знаеше, че приютът има дългове, а и къщата се разпадаше около нея. Фермата убежище бе неин дом повече от тридесет години. Тя си беше сама началник и единствен подчинен, но й беше все по-трудно да поддържа фронта.

Красотата на Литъл Брайърли винаги успяваше да я разведри, а радостта от гледката на клетите животни, които се връщаха към живот, й бе най-голямата награда. Комитетът, който надзираваше благотворителната дейност за финансирането на фермата, основа фонд „Мадж Котслоу“, за да защити убежището, къщата и прилежащите й полета, а доброволците спасяваха положението засега. Далновиден отговорник по пробациите предложи някои от неговите подопечни да се възползват от работата с животни, надяваше се, че това ще им се отрази добре.

През годините Мадж бе направила чудеса с някои от тези мързеливи хулигани и ги бе превърнала в отговорни млади мъже, готови да се изправят пред света. Виж какво бе сторила някога с Кали, толкова отдавна...

Тази сутрин беше ред на Джоди да почисти тора и да среше питомката си. Отначало беше дошла нацупена във фермата, с подигравателно извити устни, очакваше да язди из полето като една от любимите си знаменитости, Джордан. Нуждаеше се от сериозен ритник и изпита острия език на Кали, когато един ден се промъкна в задната част на конюшнята и метна фаса от цигарата си в сламата.

- Разкарай това! - изкрещя Кали. - Ако излезеш и сламата се запали, какво мислиш, че ще стане с малкото магаре? Кой ще чуе писъците му, докато то изгаря до смърт? Как може да си толкова глупава? За разнообразие помисли малко и за другите!

Видя ужаса, изписан на лицето на момичето, когато сънливият й мозък най-накрая осъзна връзката между действията й и последствията от тях. Резултатът бе смайващ. Сега Джоди бе най-добрата й ученичка и искаше да си намери работа като коняр в някоя състезателна конюшня, когато свърши пробацията й.

В убежището идваха и деца с увреждания, които работеха със специално определени за тях коне. Беше чудесно да ги наблюдава как изграждат връзка с друго живо същество, което не ги отхвърля и не забелязва недостатъците им, а приема тяхната грижа. Не всички от тях се справяха с буйните коне, но единствено страхът ги възпираше, той бе причината понитата също да се напрягат. Кали откриваше с радост, че страховете на децата и страховете на животните могат да се преодолеят с едновременна работа в двете посоки.

Научила бе толкова много от това място. Тук бе открила увереност в себе си, за да се справи със собствения си страх, работата я бе запазила трезва, беше й помогнала да преодолее болката от миналите неуспехи и й бе дала богат и пълноценен нов живот - много по-смислен, отколкото си бе представяла. Сега вече нейното време бе като взето назаем. Всяка сутрин, в която се събуждаше, бе подарък от живота и тя искаше да се бори до последно и да осигури бъдеще за фонда.

Кали застана пред вратата на кухнята с чаша кафе в ръка, заслушана в граченето на враните във високите дървета, което огласяше утринната тишина... Черпеше сила от красотата на зелените поля и ливадите с цветя, за да се раздвижи. Беше средата на лятото и тя усещаше уханието на розите.

„Хайде, старо момиче, тръгвай. Няма кой да свърши работата вместо теб...“