Пощенската картичка

48

Постоянно й беше студено. Кали се чувстваше слаба, изтощена и не във форма. Сигурно бе заради студа и скрежа на късния ноември и заради всички тези мрачни сутрини, когато трябваше да подготвя кофите с храна за животните в конюшнята. Конете бяха на сигурно място вътре, но водата замръзваше. Тя нахлузи ботушите, загърна се във вълнения шал и водонепропускливото яке, но не можа да се стопли.

Печката бе загаснала. Резервоарът с гориво бе празен, но имаше самонагряващ се чайник, в който да си кипне вода, и чиния с топли закуски, въпреки че не се чувстваше гладна.

- Бъди разумна, старо момиче, и приключвай с това. Много топли напитки... и къде ти е шапката? - каза си тя. Знаеше отлично какви са опасностите от хипотермията, но защо за всяко действие й бяха нужни такива усилия?

Животните бяха на първо място. Вера и Роджър Хейс, които живееха в село Литъл Брайърли, щяха да дойдат по-късно, за да разходят конете - беше от полза, макар да правеха само няколко обиколки на двора. След това трябваше да провери заслона на магаретата в полето. Ако внимаваше, можеше и сама да се погрижи за тях. Чистият въздух можеше да я ободри и да раздвижи вкочанените й крака. Само ако успееше да се отърве от това ужасно главоболие. Трудно й беше да се повдигне от стола.

Можеше да отиде и до пощенската кутия в края на алеята, за да провери за още дарения за фермата. Парите продължаваха да идват, капка по капка, но не бяха достатъчно, за да ги поддържат още дълго. Ако този дефицит продължеше още няколко месеца, щеше да се наложи да премести конете другаде, но всички убежища, за които знаеше, бяха препълнени.

- Не се тормози сега за това - укори се сама, задето се отчайваше така. - Просто се заеми със задачите си, размърдай се. Нямаш време да се излежаваш.

Домъкна се до кухненската мивка и завъртя кранчето. Нищо не потече. О, по дяволите, тръбите бяха замръзнали и дори не можеше да си направи топла напитка, освен ако не бе останала малко преварена вода в стария чайник.

Загледа се в бутилката вино на рафта в шкафа. Събираше там прах от години, за да й напомня, че само една чаша я дели от възможността да стане отново алкохоличка. Но дори бутилката не я привличаше в тези ранни часове.

- Хайде, побързай. Какво би си помислила Мадж, ако види такива страхливци в редиците ни?

Тежестта на дебелото яке и на ботушите сякаш изцеждаше цялата сила от краката й, докато се отправяше навън през кухненската врата. Вдигна желязната лопата, за да разбие повърхността на леда в коритото, но точно в този момент внезапна болка стегна гърдите й и тя се преви, изненадана от силата на тази неочаквана атака.

- О, по дяволите! Не сега, не тук... - извика Кали, но само конете се размърдаха, когато чуха гласа й. Опита се да пропълзи обратно към спасението и телефона. Имаше чувството, че е изминала повече от километър по калдъръма, най-дългото пълзене в живота й.

- Браво, справи се, момиче - въздъхна с облекчение, но в следващия миг се отпусна безпомощно на изтривалката, докато я заливаше поредната вълна от болка.