Пощенската картичка

Пролог

Аделаида, Австралия, 2002 година

Обаждането от болницата дойде посред нощ. Макар и очаквано, бе шокиращо.

- Баща ви пита за вас, Мелиса. Мисля, че иска да си отиде с чиста съвест - каза притеснено медицинската сестра.

„Защо да ходя? - запита се Мел. Зави й се свят. - Защо да ми пука? Той определено не е най-добрият баща на света. Къде беше, когато се нуждаех от него след смъртта на мама? Кога ми е давал друго освен чекове и неизпълнени обещания?“

И все пак нещо по-силно от гнева я накара да скочи от леглото и да се обади за такси. Нахлузи дънки и тениска, преди да наплиска лицето си със студена вода.

Лю Бойд бе последният й кръвен роднина на този свят. Годините тежко пиянство бяха разказали играта на черния му дроб и това, че бе преуспял, сега не му беше от никаква полза. Освен това Мел се чувстваше длъжна пред майка си да го види за последен път.

Из притихналите болнични коридори отекваха само нейните забързани стъпки, а сърцето й се свиваше при мисълта какво я очаква в частното крило. Единствения път, когато го бе посетила, бе дошла бликаща от радост и вълнение с новината, че е спечелила бленуваната от нея следдипломна музикална стипендия за Кралската академия в Лондон, но усмивката й бързо изчезна, щом видя някога едрия мъж, превърнал се в кожа и кости. Разговаряха за незначителни неща, но тя бе шокирана от промяната в него и с облекчение избяга.

Този път бе различно. Това бе сбогуване. Сърцето й туптеше от притеснение, докато се чудеше какво ли има да й каже, което не бе могъл да сподели преди.

Лю седеше облегнат в леглото си, до него имаше кислородна маска. Някога загарялата му кожа сега бе пожълтяла като стара хартия, бузите му бяха хлътнали, от химиотерапията косата му бе окапала и само тук-там се бяха запазили отделни кичури. Беше като сянка на предишния хубав мъж. Щом видя дъщеря си, той й протегна костеливата си ръка.

- Ти дойде - прошепна с пресипнал глас. - Не бих те винил, ако бе отказала.

- Обадиха се и казаха, че искаш да ме видиш.

Гласът на Мел потрепна, докато сестрата излизаше от стаята, за да ги остави насаме. Приседна и се втренчи в крехката фигура срещу себе си, опитвайки да си поеме дъх, потресена от влошеното му състояние. Как би могла да си помисли да не дойде?

Той се обърна бавно и се втренчи в нея със сините си очи.

- Не бях особено добър баща, нали?

- Ти си единственият, когото съм имала - отвърна тя, като се мъчеше да потисне годините разочарование. Беше толкова енергичен човек, създаде огромна строителна империя, натрупа истинско състояние... и за какво?

- Време е да си изясним всичко, Мелиса. Съжалявам, че те разочаровах толкова много пъти. Наистина обичах теб и майка ти, но когато тя загина в автомобилната катастрофа, не можах да го понеса. Изгубих връзка с действителността, както казват сега. Съжалявам, хлапе. Винаги съм се гордял с теб и с тези твои чудесни дробове.

Млъкна, сякаш всяка дума, която произнасяше, му причиняваше агония.

- Често съм се чудил откъде си наследила прекрасния си глас. Не е от мен или от майка ти със сигурност. Тя беше музикален инвалид, мир на праха й. Може би талантът се предава през поколение.

- Не ме повика тук, за да говорим за гласа ми - прекъсна го Мел. - Съжалявам, но не те разбирам.

- Естествено, че не разбираш. Аз самият не се разбирам, но трябва да ти разкажа една история и се надявам, че времето ще ми стигне.

Пое си глътка въздух през кислородната маска.

- Преди много време дойдох тук с кораб от Англия заедно с маман, баба ти Бойд. Беше след войната. Не помня защо дойдохме, нито къде отидохме. Истината е, че не знам кой съм, Мел. Нямам свидетелство за раждане. Трябва да го знаеш, в случай че... - Гласът му секна и Мел усети, че очите й се насълзяват. Протегна ръка и докосна неговата.

- Вече няма значение, татко. Това е минало.

- Грешиш. Живях с тези бели петна цял живот. Веднъж в една от рехабилитационните клиники срещнах терапевт, който искаше да се подложа на хипноза, но не го направих. Сега ми се иска да го бях сторил. Така може би щях да се изправя лице в лице с всичко, вместо да се опитвам да потисна тъгата си. Бях затворена книга за теб със запоите си и с променливите си настроения. Не заслужавах любовта на майка ти.

Лю погледна дъщеря си, сякаш я виждаше за пръв път.

- Чувствах, че пропилявам огромна част от потенциала си, любов моя. Работих толкова усилено, за да залича травмите от детството. Родителите ми бяха мили с мен, но те не споделяха за миналото ни, а аз не се и опитах да узная повече за тях, докато не стана прекалено късно. Когато попитах баба ти за някои неща, тя не пожела да ми каже нищо. -Усмихна се и поклати глава. - Майка ти успя да отвори сърцето ми за любовта, но аз предадох и двете ви. Срам ме е, че те пренебрегвах. Обърках всичко - с теб и с майка ти. Мислех си, че ако постигна успех, ще ви докажа, че мога да се грижа за вас, но отидох твърде далеч. Исках да се гордееш с мен, но никой не се гордее с обикновен пияница.

- Стига! Вече няма значение... - Мел усети, че сълзите й ще рукнат.

- Само ако знаех... В паметта ми има бели петна, но помня едно нещо от времето, когато бях дете... Някой ден ти ще имаш свои деца и те трябва да познават миналото на семейството си, за да знаят кого да обвинят за провалите си. Оставих някои неща за теб при Хари Уебстър, адвоката ми. Обещай ми, че ще отидеш и ще го потърсиш, когато си замина.

- Какво се опитваш да ми кажеш? - Мел се наведе напред, за да го чува по-добре.

- Когато отидеш в Англия, може да откриеш местата, свързани с мен; хора, които може да са ме познавали. Исках да го направя сам, но все бях прекалено зает, а сега вече не разполагам с време. Но знам, че баба ти не беше моя истинска майка. Имаше една дама, която веднъж дойде от Англия... аз бях малък... - Млъкна и се втренчи в стената. - Ще откриеш ли коя е била и защо така и не дойде повече? Може още да е жива. Моля те, Мел, преди да е станало твърде късно. Ще го направиш ли за мен?

Паника обзе Мелиса, когато осъзна какво иска от нея.

- Защо не си ми казвал това преди? Можехме да я потърсим заедно.

- Не съм мислил много за тези неща, преди да се разболея, а после, с химиотерапията, просто ми излетя от главата.

Лю се отпусна назад в леглото, сякаш бе останал съвсем без дъх.

- Виж Хари... той ще ти помогне... и ми прости, че те разочаровах...

Това бяха последните думи, които Мел чу, докато сълзите обливаха лицето й.

Сестрата влезе отново в стаята. Навън почти съмваше.

- Починете си, мис Бойд. Не му остава много.

- Ще остана - прошепна тя. - Не искам да е сам.

Един следобед, две седмици по-късно, облечена в черния си костюм за прослушвания, Мелиса вървеше по оживената Кинг Уилям стрийт, а после изкачи стъпалата към офиса на „Хари Уебстър и съдружници“, за да се срещне с главния съдружник във фирмата. Беше отлагала срещата възможно най-дълго и сега се чувстваше нервна, защото най-сетне щеше да се види с този непознат. В ума й се щураха множество въпроси, а имаше човек, който можеше да й даде някои отговори.

Уебстър бе дундест дребен мъж на възрастта на баща й. Със сплескания си нос и широките рамене, изпъващи сакото му, приличаше на ръгбист. Лицето му бе червендалесто. Усмихна й се и я покани в претъпкания си с папки, книги и чаши за кафе кабинет. Стените бяха покрити с дипломи, доказващи неговите юридически квалификации, и навсякъде имаше спортни трофеи, които затискаха купчините документи.

- Много съжалявам за загубата ти, Мелиса. Лю толкова се гордееше с теб. Чух, че кандидатстваш за наградата „Елдър Хол“¹. С баща ти се познавахме от доста време... училище, а и после... Беше невероятен, подреден... - Засмя се и се огледа из кабинета си. -Не като мен. Баща ми познаваше семейство Бойд и се грижеше за техните дела.

Погледна я право в очите, после се протегна към шкафа, измъкна една кутия от обувки от отрупаните рафтове и успя да улови папките отдолу, преди да се разпилеят по пода. Отнесе кутията до бюрото си, като разбута някакви документи, за да разчисти място за нея. Мелиса седеше, цялата напрегната от очакване. Осъзна, че е затаила дъх, и издиша бавно. Най-накрая щеше да получи някакви отговори на въпросите си.

Хари потупа с пръст по капака на кутията.

- Лю дойде при мен преди шест месеца, веднага след като разбра... Каза да отворя пакета след смъртта му, така че го отворих. Има писмо за теб и някои лични вещи. Добре те е осигурил. Всичко е уредено: апартаментът, парите, ако искаш да пътуваш. - Кимна и побутна кутията през бюрото към нея. - Мисля, че целият му живот е вътре... малкото, което е знаел за него. Бойд не са неговите биологични родители. Знам, че смяташе да се порови, за да изясни историята си, но знаеш какъв беше... - Поколеба се. - Лесно се разсейваше.

О, да, Лю Бойд бе цар на неизпълнените обещания: забравени рождени дни, отложени уговорки. Отрано се беше научила да приема всичко, свързано с него, просто когато се случи, без очакване - ако въобще се случеше, но сега, след като си бе отишъл, внезапно се почувства ужасно самотна.

- Във вестниците е писано много за децата имигранти - продължи Хари. - Но не мисля, че е от онези клети сирачета, които са били докарани с кораби тук след войната. Никога не е говорил много за онзи период, освен че семейство Бойд са спасили живота му

- Осъзнавате ли, че разбрах, че не са мои дядо и баба, едва на смъртния му одър? - попита рязко Мел. - Защо не е споделил това с мен, вместо да обвива цялата история в мистерия?

Хари седна на стола си и въздъхна.

- Срещал съм и други като Лю, хора без минало. Не можеха да си спомнят нищо, а и не беше останал никой, който да им помогне да възстановят спомените си. Лю също никога не говореше за миналото си. Може би животът му е започнал лошо. Хората правят всичко по силите си, но мисля, че едва ли ще научим нещо повече, освен ако в тази кутия няма някаква по-съществена информация. Не съм отварял нищо, адресирано до теб. Надявам се, че всичко е тук - това, което той е искал да знаеш, Мелиса. Знам, че не е бил много добър баща, но той се гордееше с теб.

Мелиса взе кутията от него и поклати глава.

- Благодаря. Предпочитам да я отворя насаме.

- Ако мога да ти бъда от помощ, на твое разположение съм - каза Хари и я съпроводи до входната врата на кантората.

Мел кимна леко и тръгна по стълбището надолу, сред оживения трафик и яркия слънчев следобед, запътила се към Музикалното училище, за да прибере кутията в шкафчето си. Щеше да я остави там за една седмица, докато уреди формалностите по бъдещото си обучение - едва тогава щеше да я отнесе у дома.

Кутията остана неотворена още една седмица. Просто не успяваше да събере сили и да се изправи срещу това, което можеше да открие вътре. Една вечер обаче любопитството й надделя и след като се въоръжи с бутилка сира и голям млечен шоколад, Мел отнесе кутията в апартамента на баща си. Беше обзаведен с черни кожени дивани и много стъкло - бездушно място, в каквото не би могла да живее. Сега изглеждаше по-пусто, отколкото преди.

Това беше частно бдение, нещо между тях двамата. Наля си голяма чаша вино, преди да седне и да отвори адресираното до нея писмо. Сърцето й се сви, когато видя познатия почерк. От плика на пода изпадна някаква картичка. Вдигна я. Имаше стара британска марка с лика на краля и кралицата и бе адресирана до „Мистър Дезмънд Лойд-Джоунс и мисис Кейн, „Руби Крийк“, Южна Австралия“.

Съобщението на гърба гласеше: „На скъпия ми Дезмънд... от мама с много любов.“

Мелиса обърна картичката, за да разгледа изображението - пожълтяла стара снимка на някакво селище, разположено до езеро.

После с треперещи пръсти взе писмото на баща си.

Скъпа Мел,

Съжалявам, че ти стоварвам това на главата, но се чудех дали ще успееш да разплетеш мистерията, която аз не успях да разгадая през целия си живот. Смятам, че ти дължа обяснение...

Имам тази пощенска картичка от години. Намерих я, когато разчиствах вещите на старата баба Бойд. Беше пъхната сред любовните писма на папа, дядо ти. Запазила я е по някаква причина и когато видях снимката и името, просто знаех, че има нещо общо с мен. Не ме питай „защо“, някак си го усещах, смътен спомен, който не излизаше на повърхността, но когато попитах папа, той просто се засмя и отклони въпроса. Каза ми, че мама харесвала снимката. Напомняла й за дома й в Шотландия преди войната.

Знаех, че ме залъгва, затова запазих картичката, както и някои други неща.

Не помня много от идването си в Австралия. Спомените ми са като парченца натрошено стъкло: фрагменти, цветни проблясъци в калейдоскоп. Помня вкуса на метала от перилото на кораба, лющещата се сива боя, солените пръски по бузите ми; това са образите, които понякога изплуваха в сънищата ми. Някои парченца бяха тежки като олово - мрачни спомени. Сякаш надничах през дупка във висока стена към градина, пълна с красиви цветя. Не съм голям специалист по цветята, както знаеш - не мога да различавам растенията, но съм сигурен, че някъде там усещах аромата на рози.

Не се опитвам да си намеря извинение, но упорито се стараех да залича тези спомени и откъслечни парченца от живота си. Може би, ако се бях изправил лице в лице с тях, щях да те накарам да се гордееш с мен, а не да се срамуваш. Бойд бяха добри хора, но не бяха склонни да изразяват щедро похвалите си и да демонстрират открито привързаност, а аз копнеех за това. Майка ти бе тази, която отвори сърцето ми. Иска ми се нещата да се бяха развили различно за всички ни... Предавам щафетата на теб. Имаш правото да знаеш какво ме е направило човека, който бях, този досадник... и не само. Между мен и миналото ми се издига истинска Берлинска стена.

Знам, че захванеш ли се с една задача, я довеждаш докрай, но не позволявай това да обърка бъдещето ти. Пожелавам ти да имаш прекрасен живот. Просто се надявам, че в теб има и доза любопитство. Ако разбереш кой всъщност съм аз, ще знаеш и къде е твоето истинско място. Отговорите са някъде там, но времето може би не е на твоя страна.

Не забравяй, никога не съм спирал да обичам и теб, и майка ти, затова прости на разочарованието, което бе твой баща.

Лю

Стаята се завъртя около Мел, сълзите й се стекоха заради всички недоразумения и спорове, които бяха имали в миналото с баща й. Сега вече беше напълно сама.

В крайна сметка тя се овладя достатъчно, за да провери какво друго има в кутията. На дъното откри плувни значки, снимки, пощенска картичка с дама със старомодна шапка с голяма кръгла периферия, която й се усмихваше, и медал, чиято панделка се бе разпаднала, а надписът на него бе на чужд език.

За миг се ядоса ужасно, искаше й се да изхвърли съдържанието на кутията в кошчето. Какво общо имаха с нея всички тези боклуци? Защо в началото на новия си живот в Лондон трябваше да се тормози с търсенето на някакви загадъчни предци? Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не може да предаде баща си.

Може би съдбата я бе изпратила в Англия с основателна причина.

¹ Консерваторията „Елдър“ е основното висше музикално училище в Австралия. Разположено е в Аделаида, столицата на Южна Австралия. - б. пр.