Пощенската картичка

2

Фийби Фей се загледа през прозореца на файтона, докато пейзажът навън се променяше: от тунелите и задимените тъмни кътчета на гара Бюканън към построените от пясъчник жилищни сгради и големите корабостроителни кранове на река Клайд, после на север до разлистените крайградски градини на Биърсден и Милнгейви, а след това към тресавищата и високите голи склонове на Кемпси. Никога не се уморяваше от последната част на пътуването си, защото знаеше, че Нан, Ефи и Марта ще я посрещнат топло. Там щеше да я чака на гарата и Фийби имаше изненада за него. Беше поръчала нов автомобил от един гараж в Глазгоу, който щеше да бъде доставен утре, а Там скоро щеше да се научи да го кара; можеха да го държат в конюшните.

Винаги й беше трудно да напуска Лондон, с целия блясък на живота и многобройните ангажименти там, но сега в Далраднор Лодж имаше телефон и тя можеше да следи обявите за нови прослушвания. Сезонът бе спокоен, всички бяха извън града - на лов или заради училищната ваканция. Но шотландската учебна година имаше различни срокове от английската, с прекъсвания през септември, така че тя щеше да оползотвори максимално посещението си и да помогне на жените от домакинството в грижите им за Каролайн. Пикници, излети, лакомства - няколко дни щеше да я поглези. Все пак бе рожденият й ден. Бяха минали месеци от великденското й посещение и тя се чудеше дали детето е пораснало, дали дрехите, които й бе купила, щяха да й станат. Искаше й се да дойде по-рано, но пиесата вървеше добре - да не повярваш, а след това остана на прослушване за нов филм, макар че от това не излезе нищо.

Гледаше през прозореца на влака, докато хълмовете ставаха по-стръмни, а пейзажът - по-суров, и усети завръщането на възбудата, на тревожността, както и на чувството на вина, което винаги изпитваше, когато се завръщаше в Далраднор. Спомни си първото си посещение тук, когато все още бе зашеметена от смъртта на Артър и от прочитането на завещанието, с което той й оставяше тази къща. По време на дългия път на север с Марта и бебето се бе чувствала като изгнаник. Но когато отвори големите порти от ковано желязо и видя хубавата, осветена от звездна светлина къща, веднага разбра, че е намерила своето убежище. Лампите бяха запалени и вратата се отвори рязко.

Икономката ги посрещна с изненада.

- Ужасихме се, когато научихме за смъртта на капитана. Е, кой е това? - погледна тя повитото в дебело одеяло бебе, чието личице се подаваше от завивката. - Не знаех, че ще имаме мъниче.

След това дойде голямата лъжа.

- Това е моята племенница, Каролайн. Родителите й загинаха в катастрофа. Аз съм единствената й роднина. А това е нейната бавачка - добави Фийби и посочи Марта.

Бе живяла с тази лъжа в продължение на години, но все още не й беше лесно. Това, което детето не знаеше, не можеше да го нарани. Беше по-добре, отколкото да го наричат „копеле“. Измамата бе дала възможност на Фийби да продължи със своята дейност през войната. Смело решение, но какво друго можеше да направи, за да защити и двете?

Това бе домът на Каролайн. Не й беше лесно да вземе решението да остави момичето тук с Марта, нито пък да го изпълни, но то си имаше своите предимства. Къщата се намираше на открито, сред просторен пейзаж с великолепна гледка. Селото бе на по-малко от километър надолу по пътя. Имаше тенис корт и достатъчно свободно пространство, за да се скита едно дете на воля, но и в безопасност. Въздухът бе чист.

Първата година Фий също бе останала, за да се възстанови от смъртта на годеника си Артър - смърт, която сега й се струваше далечна като сън. Далеч от любопитни очи, тя се привърза към персонала на къщата, към хората от селото, които се възхищаваха на рода Сетън-Рос и бяха толкова мили с нея, когато научиха, че е годеница на Артър и е получила телеграмата за смъртта му само няколко дни преди сватбата им.

След това светлината на прожекторите и блясъкът на сцената отново привлякоха на юг бившето „весело момиче“⁸, изявявало се някога на сцената на театър „Гейети“. Всичко започна, когато гостува в „Ърскин Хаус“, величествено имение, превърнато в болница на река Клайд, специализиран център за войници и моряци инвалиди. Фийби забавляваше момчетата в голямата зала с песни от някогашните си представления, пиеше чай с тях на терасата, докато гледаше как големите кораби бавно плават по реката. Понякога вземаше Каролайн да ги развеселява, но детето се плашеше от обезобразените мъже. После дойде обаждането от Юношеската християнска асоциация с предложение Фийби да се включи в концертната им обиколка из страната и тя разбра, че дългът й е да бъде с тях, а не да седи безучастно в къща, пълна с жени. Трудно бе да тръгне, но когато Каролайн почти не забеляза отсъствието й, защото бе по-скоро привързана към Марта, разбра, че е постъпила правилно.

Укориха Фийби за първи път, и то доста сурово, едва когато старата й приятелка Кити се завърна болна от дизентерия в родината от Солун⁹, и тя я доведе в Далраднор, за да се възстанови.

- Какво, за бога, си мислиш, че правиш, като си зарязала това дете тук, в пустошта?

- Всички смятат, че съм й леля, а не майка - призна Фийби и Кити я погледна с ужас. -Така е по-добре - продължи, като се надяваше, че приятелката й ще разбере нейните мотиви.

- По-добре за кого? Лъжа като тази е много опасна - отсече Кити. - Проблемът с теб е, че винаги си искала да пърхаш като пеперудка от цвят на цвят, Фийби. Тя е твоя дъщеря - как ти е хрумнало да я излъжеш така?

- Прекалено малка е, за да й разкрия истината. Ще й обясня всичко, когато порасне. Виждаш колко е щастлива тук. Това е прекрасно място за отглеждане на дете.

- И двете ще си платите за това един ден - каза Кити с острота, която засегна Фийби. -Виждам колко е красиво тук, хората от домакинството са мили и Кали е щастлива, но всичко се основава на лъжи. О, внимавай. Още не е прекалено късно, за да поправиш грешката си.

Колкото и да уважаваше честността на приятелките си, Фийби не беше готова да се вслуша в техните предупреждения. Те просто не разбираха. Клетата Кити бе вързана с грижата за застаряващите си родители и се опитваше да се приспособи към живота в една лондонска болница, след като се бе освободила от шотландските Дамски болници. Мейси Гибънс, другата й приятелка и съквартирантка от онези шеметни театрални години, изненада всички, като напусна сцената, за да основе школа за танци и драматургично изкуство в Кенсингтън заедно с Били Демейн, нейния театрален партньор. Всички те бяха присъствали на раждането на Каролайн и пазеха тайната на Фийби, но никой не одобряваше решението й.

Фийби не беше казала на Кити, че след като научи за смъртта на Артър, Били предложи да се ожени за нея, за да даде името си на бебето. Това щеше да е по-лошо от решението, което бе намерила. Били беше скъп приятел, но не ставаше за съпруг. Тя знаеше, че той е великодушен и щедър човек, който също така се грижи и за репутацията си. Като женен мъж щеше да се спаси от клюките, макар всички в театралния свят да знаеха за неговите наклонности. Бракът им щеше да е фарс.

Мейси обожаваше бебето Каролайн.

- Ще пропуснеш цялото й детство - предупреди тя Фийби. - Ако имах малко момиченце, не бих я оставила с непознати. Такава късметлийка си, че я имаш.

Фийби не се чувстваше късметлийка - от време на време ужасно й тежеше да носи отговорност за всичко. Тя трябваше да бъде и баща, и майка на детето, трябваше да се грижи за получаването на доходите от акциите и фондовете, да ръководи домакинството на Далраднор от разстояние, да гарантира за плащането на сметките и поемането на разходите, като същевременно организираше собствената си кариера така, че да е в синхрон с всичко останало. Като леля можеше да влиза и излиза от живота на Далраднор, без да предизвиква неудобни въпроси.

Тя обичаше Каролайн. Нямаше търпение да види малкото момиче и то да се хвърли в обятията й с викове: „Лельо Фий, лельо Фий, ти наистина дойде!“ Завърташе я край себе си, докато и двете се замайваха и падаха на тревата. Но винаги, скрит в потайно ъгълче на съзнанието й, лежеше страхът от истината, която щеше да избухне някой ден, и съжалението, че Артър Сетън-Рос така и не видя малката си дъщеричка. Ако Фийби разкриеше истината, на Каролайн щяха да лепнат етикет „незаконна дъщеря на неомъжена майка“. Вкарваха жените в лудници и в приюти за бедни и за по-дребни неща.

Изпитваше вина и задето не бе споделила тайната със собствения си баща, преди той да умре внезапно от белодробно усложнение по време на испанската грипна епидемия¹⁰. Не говореше изобщо за скромния си произход от Лийдс. Бе използвала ненавременната злополука с брат си Джо, за да даде на Каролайн родители. Другият й брат, Тед, който бе женен, бе изчезнал и тя не се бе чувала с него от години. Имаше толкова много тайни за пазене и Фийби се срамуваше от това, но така бе по-добре. Не беше нужно да рискува обществото да я укорява.

Сега бе напълнила багажника на колата с изненади - чудесен нов тоалет за Марта, кошница с екзотични плодове за кухнята, а за рождения ден на Каролайн бе измислила идеалния подарък. Докато Там я возеше бавно по алеята с липите към обръщалото за коли пред входната врата, тя вдигна поглед към старото имение и се възхити на стъпаловидните му фронтони и капандурите от червен пясъчник; на френските прозорци, водещи към каменната тераса, от която се слизаше към безупречните морави и тенис корта. Всеки път, когато се завръщаше, мислеше как Артър се е прибирал тук през лятото, горящ от нетърпение да яхне коня си, да отиде на риболов или на пикник край езерото. „Доведох бебето ти на мястото, където си бил най-щастлив, каза му тя в мислите си. Знам, че тя ще има дълбоки корени тук. Надявам се, че ако не за друго, поне за това се гордееш с мен.“ Но дали Артър би го одобрил? Никога нямаше да разбере. Последното му желание, за голям ужас на семейството му, е било да им даде тази къща.

- Малката е будна, не си е легнала, чака ви - каза Нан с усмивка. - А днес имахте и посетител, сър Лайънел Сетън-Рос. Отби се да почете годишнината от смъртта на сина си и да погледа военния мемориал на площада. По негово желание изписаха там и името на сина му.

Фийби изпита лека тревога от тази новина. Дали бе дошъл да види и внучката си?

- Нейно благородие беше ли благоволила да си е вкъщи? - попита тя шеговито и с възможно най-спокоен тон.

- О, да, подскачаше наоколо и за малко да събори нашия посетител. Той беше доста впечатлен от нея и обеща да й изпрати подарък за рождения ден.

- Това няма да е необходимо. Надявам се да се е държала добре.

Фийби не искаше посещението на сър Лайънел да развали тържеството, нито пък идването на дъщеря му, Верити, която гледаше отвисоко Фийби и бърчеше дългия си нос, сякаш тя миришеше лошо. Семейството бе шокирано от признанието на сина си, че има дете, което трябва да бъде осигурено. Верити бе напуснала възмутено кабинета на адвоката при тази новина. Сър Лайънел бе единственият, който прояви по-добро отношение към Фийби. Сега бе дошъл да я види.

- Всичко уредено ли е за утре? Предполагам, че сте поканили близнаците Леърд? -въздъхна тя. - Бих предпочела да я имам само за себе си, да не я деля с никого, като изключим Флора от училището.

- Ще бъдат само момчетата. Тя се скара с момичето. Погрижих се Марта да изглади роклята й, иначе това малко дяволче отново ще облече своя килт, а той целият е покрит с кал.

Фийби се изкачи по стълбите към втория етаж до детската спалня, към която имаше преходна дневна. Каролайн седеше до огъня.

- Закъсня. Аз те чаках и чаках...

- Съжалявам. Ела и ми дай една голяма прегръдка. Нека да погледна колко си пораснала.

Каролайн скочи и застана до вратата. Марта намери линия и я постави над главата й, след което отбеляза мястото.

- Почти три сантиметра, откакто мис Фийби беше тук миналия път. Мисля, че ще бъде висока като вас. Майка й беше ли висока?

По правило в присъствието на Каролайн никога не споменаваха покойния брат на Фийби -Джо, който бе загинал на пътя по време на затъмнение, при едно от въздушните нападения, нито годеницата му Берил Пул. Беше логично да обяви тях за покойните родители на Каролайн. Те бяха семейство, в края на краищата. Нямаше фалшиви фотографии - Фий бе сложила някакви граници, но Марта споменаваше от време на време някои неща. Едно момиче трябва да познава майка си, бе намекнала веднъж. Но тази вечер Фийби не й обърна внимание, не желаеше повече лъжи.

- Височината й, очевидно, е наследена от моето семейство. Хайде, нека да ти прочета приказка.

- Ще ми разкажеш ли приказката за тъмнокосата Кари и за русокосата Кари? Почти мога да я разказвам сама на езика на Марта.

- Тази не я знам, но ще намеря друга.

Фийби се обърна към рафта с книги. Не й харесваше, че Марта и Каролайн споделят един език, но какво бе очаквала да стане, след като бе наела чужденка за бавачка?

- Не, аз искам тази.

- Добре, къде е тя? - примири се Фий. Беше изнервена и вече изпитваше остър глад.

- Опасявам се, че е само в главата ми - отговори Марта. - Моята майка ми я разказваше. Това е известна народна приказка в нашата страна. Мога да я разкажа аз, ако искате.

Фийби бе разочарована, че нищо не е такова, каквото се бе надявала. Разбута огъня, нямаше настроение. Новината за посещението на сър Лайънел я бе разтърсила. Дали и сестрата на Артър, Верити, също бе в селото? А ако и двамата се появяха утре? Сега Марта бе в центъра на вниманието, разказваше някаква приказка за две малки момичета, сестри, носещи същото име като Каролайн. Едната Кари бе руса и красива, а тъмнокосата сестра бе грозна и с толкова много белези от шарка, че мащехата им искаше да попари с вода хубавицата, за да я направи да прилича на по-грозната, която й бе любимка. Сестрите побягнаха към езерото и се качиха на гърба на един лебед, но бяха твърде тежки за него. Той помоли едната от тях да скочи във водата и грозната сестра сама реши да се удави.

Хубавицата остана да плаче за сестра си на брега, но след това тъмнокосото момиче се появи невредимо от водата, без белези и също толкова красиво. Когато мащехата ги откри, тя се разкая за действията си и всички заживяха щастливо...

- Тя жертва своя живот заради сестра си и като награда стана толкова красива отвън, колкото винаги е била отвътре - прошепна Марта, видяла, че Каролайн е заспала дълбоко. -Винаги това, което е отвътре, е от значение, нали?

- Разбира се - каза Фийби, чувствайки се странно предизвикана от тази белгийска народна приказка. Като кое момиче беше тя отвътре, тъмнокосото или русокосото?

Наблюдаваше как Марта слага детето в леглото и гаси лампата.

- Обича завесите да са дръпнати и вратата - отворена, за да вижда хълмовете сутрин -усмихна се бавачката, докато подреждаше дрехите на момичето и вдигаше играчките й от пода.

Фийби погледна встрани, осъзнала, че не би се сетила да го направи. Имаше толкова много неща, които не знаеше за всекидневните ритуали на Каролайн. Очите й се насълзиха, но не беше сигурна дали това бяха сълзи на вина, на срам, на любов или на смущение. Може би бяха всички тези чувства накуп и те я натъжаваха...

Пътуването до Глазгоу на следващия ден беше голям успех. Взеха влака - първа класа - до града и отидоха в чайната на мис Кранстън на Сошихол стрийт, за да похапнат супа и торта. Фийби обичаше да се хранят тук, сред изумителния интериор, столовете с високи облегалки, прекрасните стенописи и фантастичните прибори за хранене. Сервитьорките носеха еднакви униформи. Приличаше на театрална постановка. Неърн и Нивън Леърд не ги свърташе на едно място, но не успяха да разлеят нищо, а след това за награда Марта поведе всички към жълто-зеления трамвай. Отидоха до Горичката с фосилите, за да се възхитят на каменните дървета, после се върнаха в града на Алгил Аркейд, в бижутерията на Хендерсън, за да изберат подарък за Каролайн - хубав златен часовник с бяла кожена каишка.

- Но аз още не познавам часа, лельо Фий... Може ли да си избера гривна?

- Скоро ще се научиш - настоя Фийби, надявайки се, че Кали ще хареса скъпия подарък.

След това отидоха във филмовата къща, седнаха на една маса и изгледаха най-новия филм на Чарли Чаплин, пиха чай и хапнаха сладолед. Чаплин наистина беше добър актьор, а лицето му изглеждаше толкова тъжно, че Каролайн, седнала до Марта, от вълнение бе стиснала здраво ръката й. Фийби изведнъж изпита ревност заради близостта им.

Когато групата се върна в Далраднор, Фийби се вцепени при вида на голямата кола пред входната врата. Не беше тази, която бе поръчала от гаража, но въпреки това я позна. Двете момчета се спуснаха да разгледат лъскавото черно чудовище и шофьорът предложи да ги разходи по алеята, когато приключат с огледа. Каролайн искаше да отиде с тях, но Марта я избута в коридора.

- Време е за чай. Имаме посетител.

Фийби си пое дъх, за да се успокои, и се запита защо сър Лайънел е дошъл отново.

Нани Айбел се засуети оживено около тях.

- Чаят е сервиран в трапезарията. Иди и си измий ръцете, млада госпожице, и ела да поздравиш госта си.

Фийби влезе, като се молеше да е сам, и - слава богу - той наистина беше. Истинско облекчение. Лайънел винаги бе показвал, че изпитва съчувствие към нея, а и наближаваше не само рожденият ден на Каролайн, но и годишнината от смъртта на Артър. Защо да не потърси и той утеха във факта, че детето все повече и повече заприличва на баща си?

- Сър Лайънел, колко хубаво, че се отбихте отново. Съжалявам, че сме се разминали вчера. Както виждате, имахме тежък ден в града, но останете за рязането на тортата на Каролайн. Каролайн, тук е сър Лайънел, дошъл е да те види отново. Не е ли мило?

- Донесохте ли го? - Момичето направи реверанс и се усмихна.

- Какво да съм донесъл, млада госпожице? - попита той с престорена изненада.

- Днес е моят рожден ден - каза тя гордо. - Вече съм на седем.

- Точно така. Затова реших, че е по-добре да ти донеса нещо.

- Къде, къде е... - Малката се защура из стаята в търсене на кутията. - Аз имам часовник. Леля Фий ми го подари... Избрах го в магазина.

Тя протегна ръка, за да може възрастният човек да му се възхити.

- О, това е прекрасен часовник. Сега, къде ли сложих пищялката... - подразни я той, забелязал нетърпението й. - О, в онази кошница, май... - Посочи към една плетена кошница зад коженото кресло до прозореца. - Ще я отвориш ли вместо мен?

Каролайн се втурна към кошницата и я отвори с писък.

- О, вижте! Марта, лельо Фий! Вижте, вижте, елате и вижте! - Кали повдигна малко космато създание - спящо кученце само на няколко месеца. - За мен ли е?

Сър Лайънел беше въплъщение на пълното задоволство, когато кимна.

- Трябва да се грижиш за него, да го водиш на дълги разходки и да го научиш как да се държи. Казва се Кълен, герой на клановете. Териер е, така че няма да порасне много голям, но ще бъде много игрив. Мисля, че на седем години си достатъчно зряла, за да знаеш, че не е играчка, а истинско живо същество. Нали така, мис Фей?

- Наричайте ме Фийби, моля - промърмори тя с ясното съзнание, че искат одобрението й постфактум. Умният старец бе спечелил сърцето на момичето с този подарък, така подходящ за самичко дете. Той бе направил всичко както трябва, а тя - не. Кой ще хареса часовник, когато му се ще да има гривна? И когато всъщност може да има кученце като приятел и другар в игрите? Защо на нея не й бе хрумнало?

„Ти не познаваш собствената си дъщеря, затова си в периферията на нейния свят тук. Ти си просто лелята, която се отбива понякога и после отново изчезва. Защо се оплакваш? Сама направи този избор. Сега трябва да си платиш. Усмихни се и приеми последствията. Това е специалният ден на Каролайн, а не твоят.“

Преминаха в осветената от свещи трапезария. Имаше красива торта с глазура и със седем свещички на нея. Каролайн седеше вглъбена, вкопчила се в новия си приятел - приятел до живот.

За Фийби денят бе съсипан. Чувстваше се като дете, долепило носа си до прозореца, загледано през стъклото в нещо, от което вече не е част. Пое си дълбоко въздух и седна: време беше да изиграе ролята си на домакиня, време беше да нарисува усмивка на лицето си.

- Не е ли прекрасно, че сме се събрали всички заедно? Какъв прекрасен край на деня...

⁸ „Веселите момичета“ (Gaiety Girls') - актриси и певици, участвали в музикални комедии в театър „Гейети“ по време на Едуардовата епоха, края на Х1Х и началото на ХХ в. Танцуващите и пеещи момичета били образец на женственост и много популярни. Голяма част от тях били ухажвани от аристократи и дори се женели за тях. - б. пр.

⁹ През Първата световна война край Солун се провежда прочута британска военна кампания. - б. пр.

¹⁰ Испанският грип - пандемия, продължила от януари 1918 г. до декември 1920 г. Данните за смъртността варират от 50 до 130 милиона жертви. - б. пр.