Пощенската картичка

9

Кали изтича от градината към конюшнята, откъдето надникна Хектор, за да я поздрави.

- Хайде, момче, с теб излизаме на разходка.

Сложи му седлото и го поведе извън двора през полето, за да хване старата пътека за езда, която познаваше толкова добре. Искаше да се махне възможно най-бързо от Далраднор. Откритието изгаряше мозъка й. Фий бе нейна майка, нейната единствена майка, а през цялото това време се бе държала с нея като далечна леля. Беше отвратително, зло и безкрайно низко. Колко я мразеше, задето я бе излъгала!

Усещаше как вятърът гали лицето й, ритъмът на ездата я успокояваше. Не биваше да си изкарва яда върху стария Хектор. Само той й бе останал на този свят. Спряха под едно дърво и тя слезе, за да не му тежи. Някак си знаеше инстинктивно накъде се е запътила. Ако продължеше по пътеката и пресечеше стария мост за добитък над реката, щеше да стигне в имението „Балфур“ с неговите сивокаменни стени и покрив с кулички, даващи му вид на замък. Имаше вероятност сър Лайънел да си е у дома.

Мислите жужаха като разгневени пчели в главата й. Нищо чудно, че сър Лайънел знаеше кога е рожденият й ден и й бе носил подаръци. Вече всичко се бе изяснило, както и посещението на гроба на сина му преди години. Синът на стареца бе неин баща, а тя не го бе знаела.

Слезе от Хектор, остави го да попасе покрай потока и мина през широката ливада, след което изкачи стъпалата до входната врата. Потропа силно и зачака, докато прислужник, облечен в черен жакет, отвори.

- Мис Бордман идва на посещение при сър Лайънел Сетън-Рос.

- Той е на лов, мис - отвърна прислужникът.

- Кой е, Фрейзър? - Облечена в спортен панталон от туид жена с остри черти на лицето дойде до вратата. - О, това си ти. По-добре влез.

Кали никога не беше виждала тази жена.

- Съжалявам, че ви притеснявам. Аз съм Каролайн Бордман от Далраднор Хаус.

- Знам коя си. Чудех се кога ще се появиш. - В гласа й имаше подигравателна нотка, докато я водеше през мраморния коридор към салона.

Кали успя да се овладее и да си припомни добрите маниери.

- Извинете, но коя всъщност сте вие?

- Верити Сетън-Рос. - Жената се настани на един диван и махна с ръка на Кали да седне срещу нея, докато вадеше табакера за цигари от джоба на жилетката си. - Какво искаш?

- Дойдох да видя сър Лайънел. Има неща, които искам да разбера, но мога да почакам. -Кали се изправи, прекалено нервна, за да седи на едно място.

- Хм... нека те погледна. - Верити я подкани да седне на креслото до камината. - Значи знаеш?

- Ако имате предвид, че съм внучка на сър Лайънел, да, току-що научих...

- Артър бе мой брат, но ако смяташ, че това ме прави твоя леля, можеш да забравиш на мига тази идея за близост. Майка ти никога не е била добре дошла в това семейство. Не знам какво ти е казала, но тя метна око на брат ми от първия път, когато се срещнаха. Ти нямаш никакви права върху нашите имоти, Артър ти даде предостатъчно - и това е всичко, което ще получиш от нас. Затова ли си тук?

Кали скочи на крака и се изпъна в целия си ръст.

- Дойдох тук, за да разбера дали това, което леля Фий ми каза, е истина. Не искам нищо от вас. Или от нея. - Замълча. - И имам повече от достатъчно лели за целия си живот. Никой нямаше смелостта да ми каже истината до днес. Можете ли да си представите какво е да си нежелано копеле? Мислех, че тук мога да намеря поне съчувствие - вместо това вие ме обвинявате, че искам пари. Мисля, че чух повече от достатъчно за днес. Хубав ден, мис Сетън-Рос.

Излезе бясно през вратата в пълния с колони дълъг коридор, сред стените му, в които отекваше ехото от стъпките й. Верити Сетън-Рос се спусна след нея.

- Върни се веднага тук, млада госпожице!

- Не, няма. Всички можете да вървите в ада!

Кали прелетя покрай смаяния прислужник, отвори си сама вратата и се затича по стълбището към Хектор.

- Искам Марта, искам Марта... - изхлипа тя, но освен старото й пони нямаше никой, който да я утеши, докато яздеше надалече, заровила с плач лице в рунтавата му грива. - Какво ще правя сега, момче? Къде ще отидем?

Стъмваше се и Фийби се притесняваше. Кали я нямаше от часове, а бе само по тънка риза и панталони за езда. Крачеше из салона, като постоянно надзърташе през прозореца.

Беше казала на мисис Айбел само това, че двете са се скарали и момичето е избягало.

- По-добре да се обадим на полицията - посъветва я тя. - Тази калпазанка много добре знае как да ви изнерви, като остане навън до тъмно.

- Ще й дадем още малко време. Сигурно се е приютила някъде. Не би искала Хектор да настине - отвърна Фийби.

Звукът от спираща кола я накара да се затича към вратата. От нея слязоха първо сър Лайънел, все още облечен в костюма си за лов, а после дъщеря му Фийби се зарадва, че вижда стареца - той щеше да знае какво да правят.

- Току-що чух. Къде е тя? - попита възрастният мъж, облягайки се на бастуна си.

- Все още не се е прибрала. Откъде знаете, че я няма? А... значи е дошла при вас?

Верити пристъпи напред.

- Папа беше навън, така че аз се срещнах с нея и се държах малко рязко, без да осъзнавам в какво състояние се намира. Предполагам, че поведението ми не подобри ситуацията.

Това бе най-близката до извинение реплика, която Фийби някога бе чувала от устата на Верити.

- Ако нещо се случи с момичето... - изсумтя сър Лайънел, после се обърна към Фийби. -Значи най-накрая й казахте истината?

- Какво друго можех да сторя? Тя се е срещнала със семейството ми, чула е половината история, решила е, че е била осиновена. Седнете, моля. Мисля, че е време да обединим силите си. Откакто загуби Кълен, понито й е единствена утеха.

- Ще й намеря друго куче, ако това ще помогне. - Лайънел се отпусна и изтри капките дъжд от челото си.

- С цялото ми уважение, не мисля, че това ще помогне в случая. Някога взех най-правилното решение за всички ни. Обещах да не споменавам името ви, за да не ви навредя, а и трябваше да опазя собствената си репутация. Сега вече нямам други идеи. Тя ви има доверие, но не мисля, че някога отново ще се вслуша в моите думи. Напълно съм изчерпана. - Фийби погледна гостите си отчаяно. - Каква каша забърках само...

- Тя е в тази особена възраст - притече й се на помощ Верити. - Една промяна може и да помогне. Все още ли е в „Сейнт Маргарет“?

- Мислех да я пратя в чужбина за малко, за да завърши там образованието си, но вече не съм убедена - въздъхна Фийби, знаейки, че следващите й срещи с Кали ще бъдат неловки и враждебни, ако не оправи нещата сега.

- Ако мога да дам един съвет, мис Фей...? Клетото момиче не е имало думата за най-важните решения в живота си. Мисля, че е достатъчно голяма, за да бъде попитана какво иска да прави, вместо да й се казва какво да прави, не смятате ли? Според скромния ми опит сътрудничеството дава по-добри резултати от заповедите - предложи сър Лайънел.

- Не мисля, че тя ще се вслуша и в една моя дума, независимо какво й казвам. - Фийби почувства, че ще се разплаче.

- Но може да се вслуша в мен. Верити, как смяташ?

- Тя е доста вироглаво младо създание, упорита е, говори открито и не се бои да отстоява мнението си. Не заслужаваше избухването ми, но ме постави на място. У нея има доста потенциал. Не е треперлива теменужка и толкова много прилича на Артър, че в първия момент, когато я видях, се стреснах. Ако мис Фей смята, че заминаването на Каролайн в чужбина може да помогне, си струва да опитаме. Тя ще преодолее всичко това, ще видите.

- Да се надяваме, че няма да направи нищо глупаво...

Вратата се отвори и нани Айбел пъхна глава през процепа с усмивка на лицето.

- Само да ви кажа, че една мокра мишка влезе през кухненската врата. Дадох й топла супа и ролца и я сложих в леглото с гореща грейка. Мисля, че момичето няма нужда от повече лекции тази вечер. По-добре да се наспи. Да ви донеса ли нещо за пийване, сър Лайънел?

- Донесете и на трима ни, мисис Айбел - нареди Фийби и с облекчение се отпусна на стола си. - Слава богу, че е добре.

Утре може би щеше да послуша съвета на сър Лайънел и да чуе какво ще каже Кали, вместо да й се кара. Не можеше да избяга от отговорностите си. Двете трябваше да намерят начин да започнат на чисто, за да спасят поне нещичко от отношенията си. Но след разрива през последните няколко часа нямаше да е лесно. Спомни си предупреждението на Кити, което бе пренебрегнала преди толкова години. Как, за бога, щеше да изгради мост, за да запълни пропастта между себе си и дъщеря си?