Пощенската картичка

41

Мелиса си проправи път през пазаруващите за Коледа и нагоре по ескалатора, където една жена, увита в кариран шал, се взираше в тълпата. Беше на около петдесет години, с ефектна къдрава коса, боядисана в цвят патладжан.

- Мисис Стюард? - попита Мелиса, като пристъпи бавно към нея.

- Мис Бойд... Не мога да повярвам, че това се случва... боже мой... Запазих ни маса. Мелиса - какво хубаво име. Мило момиче, като си помисля, че си изминала целия този път, за да разбереш за Кали...

- Не точно. Дойдох тук, за да уча. - Мелиса не искаше да се получават недоразумения и докато се промъкваха между масите в претъпканата зала и прескачаха пълни пазарски чанти, се опита да обясни ситуацията.

- Изумително съвпадение. Отказах се от поста си на секретарка преди няколко месеца, но някак си твоето запитване бе препратено към мен, не към новата секретарка. Просто е трябвало да се срещнем.

Жената седна с облекчение и стовари чантите си на пода.

- Винаги идвам в града за малко коледно пазаруване и за да видя украсата... Тъжно е, нали? Аз съм Либи...

- Познавате ли ги? - Мелиса извади от чантата си пощенската картичка и снимката. - Един мой приятел успя да открие значката от тази снимка - обясни тя и я протегна към жената, за да я види и тя. - След като баща ми умря, не знам каква е връзката му с тези неща, но вече съм наясно, че това е мис Фей, а това е племенницата й.

Либи порови за очилата си и разгледа снимката с усмивка.

- Това е майка ми - въздъхна тя. - Примроуз Макалистър. Двете са се срещнали в първия си ден в „Сейнт Маги“, ужасни пакостници, винаги са били в синини. Кали е била най-добрата й приятелка.

- „Била“? Да не би и двете...?

- Мама почина преди пет години, беше невероятна жена... Е, жените от онези военни времена са били такива! - Тя се умълча. - Що се отнася до Каролайн, не знам. Мама е била радистка в Блечли парк, всичко било свръхсекретно, а след войната се омъжила за Ралф, баща ми. Кали беше загадка.

- Мислите ли, че може все още да е жива? - Мелиса не можеше да повярва на ушите си.

- Възможно е, но никога няма да я намериш... странна жена.

- Срещали сте я? - Мел затаи дъх.

- Само веднъж, когато бях на седем, след като тя се върна от Суецкия канал през 1956 година. Помня, че беше висока и много руса, със загоряла от слънцето кожа. Донесе на брат ми играчка камила и египетска кукла за мен, но тя дойде да види мама, а не нас. Донесох албума на майка ми, но няма кой знае какво след онзи период.

Поръчаха обяд и си поприказваха за училището, докато преглеждаха албума. Либи разказваше за „Сейнт Маргарет“ и за приятелството на майка си и Кали.

- Знам, че Каролайн е била омъжена по някое време и е живяла в Кайро, но мама никога не говореше за това. Бях твърде малка, за да разбирам тогава. Детето вижда само от своята детска перспектива, но дори и аз забелязах, че Кали е много по-различна от другите приятелки на мама.

- Как?

- Скъпа моя, около нея се носеше особен аромат - цигарен дим, странен мирис от дъха й. Малко се боях от нея, беше така висока и елегантна. Мама казваше, че тя също е участвала във войната, но не бях особено щастлива, когато дойде да остане при нас.

- Да остане?

- О, да, да остане...

Ноември 1956 година

Кали се бе надвесила над перилата и гледаше как въжетата отхлабват хватката си, докато корабът им излиза от пристанището на Александрия. Беше облекчение, че успяха бързо да напуснат Египет, след като избухна Суецката криза и улиците се напълниха с войници. Вече не се чувстваше в безопасност в града и усещаше, че негодуванието срещу британците се надига. Моника Батърсби се бе постарала да си намерят билети за Англия при първа възможност.

Приятелството им бе обтегнато след историята със Сесил Мейсън, новия партньор на Моника след смъртта на Кен. Той бързо стана другарче по чашка на Кали. Сесил познаваше всички добри местенца покрай реката, хубавите джаз клубове и нощните свърталища. Моника вдигаше големи скандали заради шумната тълпа, която те водеха със себе си в къщата в късните часове. Тя бе остаряла, ставаше все по-раздразнителна. Не понасяше добре смъртта на Кен и Сесил беше нейна утеха, докато Кали не привлече вниманието му.

Моника не разбираше защо й харесва бляскавата му компания, шумните барове, оживените разговори - всичко, което й пречеше да мисли как Дезмънд живее без нея в Аделаида. Писмата, които пишеше, получаваха кратки отговори от Джеси, но нищо от сина й - дори едно „благодаря“ за коледните подаръци. После всичко спря и писмата й се връщаха неотворени. Бяха се преместили, бяха продължили напред и я бяха оставили зад себе си.

„Защо не настоявах за правата си“, питаше се горчиво тя отново и отново, но се боеше, че вече е твърде късно и твърде сложно. Имаше и финансов проблем. Парите й изчезваха между банката и баровете. Моника, изглежда, ревнуваше от активния й социален живот и двете почти не се срещаха в една компания. Сега, на връщане към дома, дори не споделяха една и съща каюта.

Кали се взираше в синевата и в топлата мъгла, мислеше как ще се сблъска със сивите облаци, студените зими и празнотата в Далраднор сега, след като Фий бе мъртва. Новината за смъртта й пристигна при нея твърде късно, за да се върне за погребението дори със самолет. Имаше купчина с лични писма на Фий, които Мима й бе изпратила, защото не знаеше какво друго да прави с тях. Беше ги пъхнала в кутията си за шапки, заедно с писмото от адвоката, който я информираше за завещанието на майка й и за неговото съдържание, но когато погледна пак, не можа да го открие - явно го бе забутала някъде в бързината по заминаването.

Не искаше нищо от Фийби, със сигурност не и писмени извинения за ужасното й поведение. Тази част от живота й бе приключила. Не се нуждаеше някой да й напомня за нея.

Докато гледаше как корабът бавно излиза от пристанището, Кали не изпитваше никакви угризения, никаква вина... всъщност напоследък не изпитваше почти никакви чувства. Животът в пашкула на приятните забавления в Кайро помагаше, за да се престориш, че нищо от миналото ти не се е случило. Сега идилията свърши и тя трябваше да се върне към суровата реалност - че бе сама четиридесетгодишна жена в края на пътя си.

Само джинът й помагаше, отнемаше страха, болката и срама. Докато получаваше редовната си доза от него, можеше да оцелее, да се плъзга по повърхността в елегантна мъгла. Можеше да забрави Дезмънд. Той нямаше да я познае сега и така бе най-добре. Стореното бе сторено. И все пак...

Синът й беше там, в сънищата й, тичаше по брега на езерото, но после се издигаха бараките от лагера и големият валяк се спускаше към нея, за да я премаже. Чуваше как кучетата разкъсват човешка плът и виждаше замръзналите трупове, висящи от бесилката като ледени блокове. Само смъртта щеше да я освободи от болката на тези образи, но се бе заклела в духа на скъпата си Селин, че никога не би я потърсила сама. Животът бе безценен дар за някои и мъка за други. Тя нямаше да поеме по лесния път, но бавно, бавно можеше да се отрови с алкохол. Костите й нямаше да остареят.

Вярната Примроуз й пишеше и следеше състоянието й от разстояние, освен това й предложи да отседне при нея, докато се установи отново в Лондон. Все още имаше някои приходи и малка войнишка пенсия, с които можеше донякъде да се издържа. В противен случай перспективите й бяха мрачни. Кой би наел на работа съсипана ветеранка от войната, без друга квалификация освен тайните умения да се крие, преструва и убива? Тя бе пълен провал във всяко отношение. Не можеше да задоволи никой мъж в леглото. Мъжете се възползваха от тялото й, но никога не се докосваха до душата й. Тя не изпитваше никакъв срам, защото не чувстваше нищо, когато правеха секс, но поне имаше някой в леглото й и това бе по-добре от празнотата, когато се събуждаше сама. В Кайро нито веднъж не бе отишла на място, което би могло да й напомни за любовта на Феран.

„Не мога да понасям повече живота. Само ако можех да изпълзя в някое тихо ъгълче и да намеря покой. Сърцето ми е празен чувал, тъмно пусто пространство.“

По средата на пътуването извади писмата на Фийби от кутията, за да ги изхвърли зад борда - последен акт на неподчинение. Щом трябваше да се върне в Англия, не искаше да й се напомня за миналото. Изправи се и протегна ръка над палубата на лунната светлина, готова да ги разпръсне в четирите посоки на света, да остави хартиена следа, плуваща по вечерната пяна след кораба. Но след това забеляза, че почеркът на писмата бе чужд, не на майка й, и на плика имаше военни печати. Обзе я любопитство и тя намери шезлонг и лампа до него, за да седне и да ги разгледа по-задълбочено.

Това не беше обикновена кореспонденция, а писма от баща й, Артър Сетън-Рос.

Колкото и да мразеше постъпките на майка си, не можеше да обвини баща си, че я бе напуснал. Най-малкото му дължеше да прочете тези писма. Това бе всичко, което й бе останало от него.

Мило момиче,

Беше истинско чудо да те видя как вървиш в униформата си към мен в офицерската столова в Булон, толкова красива, колкото и първия път, когато те видях на сцената и се влюбих в теб завинаги. Как ми се искаше да мога да остана по-дълго, но след като знам, че ще се видим отново в Лондон, всичко си струва, дори умората на войната.

Онези последни няколко дни, докато лежах в обятията ти и те притисках така близо до себе си, бяха прекрасни. Не мога да повярвам, че боговете погледнаха към мен толкова благосклонно.

Кали не можеше да чете по-нататък. Имаше чувството, че подслушва как те се любят, а баща й звучеше точно като Феран в неговите писма до нея. Бръкна в джоба си за следващото. То беше написано с почерка на майка й.

Благодаря ти за най-прекрасните три дни и нощи. Беше ми трудно да те оставя да си тръгнеш, след като знаех, че отиваш към студената землянка, докато аз съм на топло и спокойно място... Скъпоценният пръстен, който ми даде, е на сигурно място под възглавницата ми. Ако го нося, всички ще разберат и ще ми забранят да служа във Франция. Мис Ашуел и Християнската асоциация настояват само момичета, които нямат близки служещи, да преминават Ламанша. Искам да имаш моя снимка, на която съм облечена в специалната ни униформа. Чувствам се толкова горда, когато я нося. Моля те, прати ми списък с неща, които ти трябват: книги, мастило, топли дрехи. Искам само две неща от теб - твоя снимка и да се пазиш, да не рискуваш прекалено. Сега, след като те намерих, няма да понеса да те загубя...

Кали се втренчи в писмото и преглътна тежко. Тя самата би писала такива думи на Феран. Това бяха двама млади влюбени по време на война, каквито бяха и те с Феран. Беше толкова тъжно. Не можеше да изхвърли любовта им в морето. Сега не успяваше да се откъсне от писмата, търсеше датите, за да ги прочете в правилната последователност.

15 май 1916 година Сърце на сърцето ми,

Съжалявам, че ти пиша съвсем кратка бележка в отговор на твоята картичка. Боя се, че няма никакъв шанс да си взема отпуск от този ад. Предстои голяма офанзива (не трябва да казвам това, тъй като сам цензурирам пощата си). В последното си писмо ми се стори притеснена, сякаш нещо тормози мислите ти. Съжалявам, че не можа да прекосиш Ламанша, както искаше, а ви изпратиха на нова обиколка из страната.

Радвам се, че сестра ми Верити реши да учи за медицинска сестра и познава приятелката ти Кити. Опитвам се да накарам татко да свикне с мисълта, че ще се оженим веднага, щом се прибера вкъщи. Още нямам отговор от него. Ще се омъжиш ли за мен, ако ме лиши от наследство и остана без пукната пара?

Пиша ти на остатък от свещ в землянката, докато моят адютант хърка по-мощно от

Дебелата Берта⁶...

Кали се сви трепереща на стола на палубата, защото предчувстваше какво предстои за обречените любовници. Датата показваше, че Фийби вече е знаела, че е бременна, и е била отчаяна, ако се съди по смачканото писмо с печат „Върнато“...

Толкова съжалявам, че те натоварвам с това, но трябва да споделя с теб новината, която изпълва уплашеното ми сърце. С теб сме на път да донесем нов живот на света. Лекарят каза, че в края на септември вече няма да сме двама, а трима, с божията воля.

О, върни се, за да споделим този важен момент заедно. Ако Бог ме благослови със син, той ще носи безценното ти име. Той трябва да се роди сред любов, а не в срам.

Твоя любяща съпруга и майка на детето ти...

Кали се вцепени, с болка осъзнала, че се е родила с грешния пол. Затова ли Фий я беше изоставила? Поне бе имала смелостта да пише на любовника си, което бе повече от това, което самата тя бе направила. Феран бе умрял, без да знае, че има син, за когото да живее. „Как съм могла да проклинам собствената си майка за нещо, което аз дори не направих? Защо никога не сме говорили за тези неща?“ Имаше кратка телеграма, пъхната в плик: МИЛА, ПОЛУЧИХ НОВИНАТА, ЩЕ ПИША. ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД. АРТЪР.

Поне бе разбрал за бебето, но защо не бе дошъл? Погълната от историята на родителите си, Кали отвори следващото писмо.

Поисках отпуск по важни семейни причини. Ще си дойда на 19 септември, така че бихме могли да се оженим на 20-и. Писах на семейството си и можем да се възползваме от нашата къща в Шотландия за кратък меден месец. Далраднор е любимото ми място и искам да го споделя с теб. Подходящо е, така ще бъдеш далеч от мръсния въздух на града. Не мога да си представя по-добро място да родиш нашето дете.

Новината ти повдига духа ми. В разгара на такава касапница си мисля как ще се роди красивото ни дете и се моля на Бог то никога да не познае ужаса на окопите и на войната.

Лека нощ, скъпа моя.

Кали вдигна глава, загледана в кървавочервеното слънце, което се издигаше над морето като знамение. Усещаше как сълзи на облекчение избликват от очите й при мисълта, че Артър е знаел за нея и че тя е била желана от него. Колко жалко... за пръв път усещаше вълнението на Фийби и после горчивата й скръб, задето е била оставена сама да се справя с последиците от тяхната любов. Далраднор беше нейното убежище и Артър бе прав. Тя самата също бе обичала живота си там с Дезмънд...

Имаше още две писма, но се боеше да ги прочете, защото знаеше какво ще се случи. Слънцето беше почти изгряло, тя трепереше и се нуждаеше от питие, но някаква сила вътре в нея й пречеше да помръдне от стола на палубата.

Намери писмо от непознат, който разказваше за края на Артър.

Изправяхме редиците си след поредния удар, борехме се с упоритите остатъци от съпротива близо до село Лебьоф, но врагът не пускаше оръжието си въпреки всичките ни усилия. Артър поведе малък взвод напред, за да разузнаят, но бяха простреляни. Те спасиха живота ни с предупредителен огън, но с цената на собствения си живот...

Хората му го погребаха в района с цялата церемония и грижа, които можеха да отделят в този момент, като се има предвид опасността, на която бяхме изложени.

Сложихме знак на мястото, където бе повален...

Кали си спомни разораната земя във Франция, която бе посетила толкова отдавна с Фий -пустото поле с обелиска. Ако знаеше всичко това тогава... но поне вече бе наясно колко смел е бил Артър и колко са го уважавали. Радваше се, че той никога няма да разбере каква каша е забъркало в света нейното поколение, че жертвата му е била краткотрайна и че тя също е трябвало да пожертва своя любим пред глутницата на войната.

Това обаче не е било утеха за „леля й“, докато се е готвела да роди сама.

„О, Феран, не знам къде си погребан. Нямам никакви твои писма, които да предам на сина ни, само един медал.“

Фийби се бе вкопчила в тези писма през целия си живот, а сега те бяха нейни и Кали за малко да ги изхвърли в морето. Как може да се хвърля една любов зад борда? Последното писмо беше с почерка на баща й. Нямаше сили дори да го погледне, но знаеше, че трябва. Това бе всичко, което бе останало от него.

Ако по някаква злощастна причина не дойда за сватбата ни, няма да е защото съм променил решението си или сърцето ми вече не изпитва същото, а защото съдбата ни е лишила от шанса да бъдем щастливи заедно.

Направих някои постъпки в случай на такова събитие по единствения начин, който знам. Няма да бъдеш лишена от средства. Обещавам ти. Предприех спешни мерки за това, защото от известно време имам лошо предчувствие, налегнали са ме тежки мисли, че нещата могат да не се развият така, както ги планираме. Усещам, че няма да изживея живота си както ми се иска - заедно с теб и детето ни.

Имахме толкова малко време заедно, толкова малко време, за да изпитаме обикновените неща от брачния живот в мирно време. Войната ни лиши от тази радост.

Не се огорчавай. Живей, както винаги си живяла - независима и решителна. Дай на моето малко съкровище всички възможности да израсне като достоен гражданин с добро и смело сърце. И своевременно намери някой, който да даде на детето ни име, така че да не бъде хвърлено петно нито върху теб, нито върху него. Обществото може да бъде жестоко към неомъжени жени с деца, затова вярвам, че ти ще закриляш нашето съкровище в живота така, както аз ще го сторя в смъртта.

Не съм обичал никога никоя друга освен теб. Кураж, мое смело сърце. Бъди щастлива в живота си и разкажи на детето ни за любовта на баща му към него...

„Как ми се иска да съм познавала този човек, разплака се Кали - думите му я караха да се срамува. Майка ми се постара да ме защити по единствения начин, който намери, а аз се борих с нея до края на живота й. Имаше пропаст между нас, океан от неразбирателство, пропуснати възможности, а сега вече е твърде късно. Каква глупачка съм била. Защо не мога да направя нищо правилно? Нищо чудно, че съм сама. Колко разочарован би бил Артър, ако знаеше в какво съм се превърнала“.

Кали събра писмата и избяга в каютата си, за да удави мъката в алкохол и да заспи.

Когато корабът навлезе във водите край Саутхемптън, всички излязоха на палубата, за да се насладят на прохладната английска сутрин. Имаше дюдюкания и сирени, сякаш бяха герои, които се връщат от война, а не изгнаници, претърпели унизително поражение. Бомбардировките и нападенията срещу Порт Саид бяха прекратени, преди изобщо да започнат - американците и руснаците се бяха погрижили за това, - така че защо бе целият този дух ала Дюнкерк? Дрехите на Кали бяха неподходящи, костюмите от коприна и памук не я защитаваха от вятъра и дъжда и я бележеха като външен човек, но някъде на доковете на пристанището Примроуз чакаше да я прибере и да я вземе със себе си. Кали трябваше да й покаже своята благодарност.

Раздели се с Моника и знаеше, че никога повече няма да я види. Кали бе опитала да се реваншира, като я покани на специална вечеря, и се постара да й обясни глупавото си поведение през последните години. Бе разочаровала Моника, както и всички други хора в живота си, но благодари на приятелката си за това, че й бе намерила място на кораба и че бе търпяла настроенията й. Моника беше любезна, но резервирана. Не се уговориха да се срещнат някъде след време.

За щастие, Прим бе там и чакаше Кали, за да я посрещне - напълняла бе като кастриран петел, а славната й грива се бе прошарила под дебелата филцова шапка. Двете се прегърнаха и Кали усети как ръцете на приятелката й опипват леко костите й.

- Трябва да те охраним малко. Какво си преживяла само с всички тези войници и бомби. Радвам се, че те виждам отново, Кали. Мина твърде дълго време.

„Нуждая се от питие“, помисли си Каролайн, като се надяваше, че не вони твърде силно.

- Благодаря ти за предложението да отседна у вас, но трябва да си намеря хотел.

- Глупости, идваш при нас... - скастри я Прим. - Трябва да се срещнеш със своята съименничка Елизабет Каролайн, но тя отговаря само на Либи, и с Питър. Той е почти на четири години вече. Те направо умират да се запознаят с теб.

Последното нещо, от което Кали се нуждаеше, бе къща, пълна с деца, за да й напомнят за детето, което е изгубила.

- Не съм сигурна... не съм много добра компания, а и децата явно не ме харесват.

Прим я погледна.

- Съжалявам. Знам, че сигурно е трудно да изминеш целия този път, но Либи няма търпение да се срещне с теб, а и имаме толкова много да наваксваме. Поддържах връзка с майка ти и отидох на погребението й. Всички стари момичета от „Гейети“, хористките от недалечното минало, се появиха в целия си блясък - от главата до петите в кожи. Мисля, че Далраднор никога не е виждал нещо подобно. Жалко, че ти не... Няма значение, сега ще видиш с очите си къде е погребана.

„О, Прим, знаеш как да ми натриеш носа. Едва стъпих на родна земя и ти не пропусна да ми напомниш за недостатъците ми“, въздъхна Кали, но не каза нищо, докато се качваше в просторната кола на Примроуз и потегляха към Лондон. Изведнъж почувства, че това ще бъде посещение, което трябва да издържи, а не да му се наслади.

Прим и Ралф живееха в покрайнините на града, недалеч от гарата, в самостоятелна къща с голям двор, имитираща стила „Тюдор“ и разположена на булевард с много дървета. Прим имаше прислужница и градинар и прекарваше времето си в ръководене на момичешката скаутска организация в Женската доброволческа служба към църквата. Кали се опита да се впечатли от бляскавия дом и новите екстри вътре, но животът на Прим бе безкрайно чужд на всичко, преживяно от нея. Децата бяха хубави и учтиви, но Питър я изнервяше, защото бе на възрастта, на която бе и Дезмънд, преди да го изгуби. Той бе любознателен и жив. Добре, че имаше провизии в куфарите си, иначе Кали щеше да полудее и да разочарова всички. Беше ужасно да осъзнае, че и Прим е надраснала детското им приятелство. Тя бе всичко, което Кали не беше: надеждна и доволна от съдбата си, малко самовлюбена. Ралф беше мил и не им се пречкаше. Кали беше отегчена и се опита да си намери извинение, за да се изнесе.

- Но вече е почти Коледа. Трябва да я прекараш с нас. Дай си време да свикнеш със средата, преди да се отправиш към Шотландия - каза Прим една сутрин на закуска.

- Защо трябва да ходя там?

- Далраднор Лодж е твоят дом.

- Вече не. Казах им да го дадат под наем. Не мога да понеса снега там, особено след слънцето на Египет.

- Но ти винаги си била толкова щастлива там. Би било жалко... - Прим млъкна, осъзнала, че е казала твърде много.

- Не си спомням да съм била щастлива по време на последното си посещение там... или си забравила?

- Това беше ужасно недоразумение, Фийби беше много разстроена. Тя никога не се възстанови от шока. Имаш ли новини за Дезмънд?

Това беше първият път, когато споменаваха името му. Кали се напрегна. Какво можеше да каже?

- Да, той е добре - излъга тя. - Справя се отлично в училище, а и въздухът в Австралия се отразява прекрасно на децата. Ходят боси... постоянно пише за спортните си занимания.

Как бе успяла да измисли това? Но пък и историите винаги бяха силната й страна, когато трябваше да си измисля прикритие по време на специалното им военно обучение. Надяваше се това, което е казала, наистина да е вярно.

- Заета ли си днес? - каза внезапно Прим. - Днес следобед трябва да се погрижа за цветята в църквата. Би ли завела Питър в парка и да прибереш Либи от училище в четири часа? Заведи го да се полюлее на люлките.

Кали кимна. Това беше най-малкото, което можеше да направи, а така щеше да има възможност да се отбие в магазина за алкохол, за да попълни запасите си, да купи цветя за благодарност на Прим, както и цигари. След това щеше да си тръгне, да си намери някакво извинение, за да напусне това уютно гнезденце.

Декемврийското слънце бе слабо, но небето беше светло. Беше се загърнала в едно от саката от туид на Прим. Питър подскачаше по пътя, нямаше търпение да отиде на пързалката и на въртящата се платформа в парка. Кали се опитваше да се преструва, че е просто още една майка, излязла навън с малкото си момченце, но с червената си коса и лунички той бе миниатюрно копие на Прим.

Хубаво беше да усеща мириса на свеж въздух след праха и горещината на пустинята, но тя беше жадна, а все още имаше цял час до края на училището на Либи. И тогава забеляза на оживеното кръстовище изискан хотел с чайна към него. Биха могли да влязат вътре на топло и да си поръчат препечени чаени кексчета, а тя щеше да си вземе чаша коняк, за да изкара до вкъщи. За да бъде сигурна, че ще изпълнят поръчката й, отиде в салона за гостите на хотела.

- Дали е възможно да получа прилично питие? - попита тя сервитьорката.

- Все още сме в извънработно време, но ще попитам управителя - бе отговорът.

- Бъдете така добра. Току-що слизам от кораба от Суец и костите ми са в истински шок от времето...

- О, колко ужасно. Ще видя какво мога да направя, мадам.

Другите гости се усмихнаха на Питър, изразиха съчувствие за тежкото й положение и поискаха да узнаят историята й. Тя им разказа за Насър и арабските протести. След това някак си питиетата потекоха едно след друго.

Питър я подръпна за ръкава, защото искаше да отиде до тоалетната. Сервитьорката го заведе и тогава Кали погледна часовника си. Боже мили, вече бе пет и половина и се бе стъмнило. Беше забравила за Либи! Скочи на крака, но стаята се завъртя около нея. Трябваше да плати сметката и да намери такси. Не беше в състояние да се прибере в къщата. Питър я хвана за ръката и я поведе надолу по стъпалата, сякаш беше сляпа.

Повикаха такси, но тя бе толкова объркана, че не можеше да си спомни адреса.

- Живея в къщата със зелената врата на Портланд авеню - каза момчето на шофьора.

Когато пристигнаха там, една полицейска кола чакаше на алеята. Прим излетя през вратата

и притисна Питър до себе си.

- Къде, по дяволите, беше с детето ми?

- Съжалявам.

- Съжалението ти не е достатъчно. Остави Либи пред училището да чака, обляна в сълзи, а сега и това. Къде си го водила? - Помириса дъха на Кали с отвращение. - Ти си пияна.

- Съжалявам.

- Завела си малкото ми момченце в кръчма и си се напила като свиня, забравяйки за времето. Как можа да ми го причиниш?

- Много съжалявам. Разговарях с хората... Не беше кръчма... Това няма да се повтори.

- Бъди сигурна, че няма. Не можеш да останеш в този дом, щом излагаш децата ми на риск. Как можа да паднеш толкова ниско? Какво ти става? Не мисли, че не сме забелязали, че никога не си трезва... все се промъкваш на горния етаж да си пийнеш. Стегни се, Кали. Нищо чудно, че Бойд са искали Дезмънд да остане с тях, щом си способна единствено на такива неща.

Прим не можеше да й нанесе по-тежък удар от това обвинение.

- Казах, че съжалявам.

Видя, че Либи я гледа с широко отворени от смайване очи.

- Искате ли да повдигнете обвинения, мадам? - попита полицаят, който бе видял всичко. -Да се напиеш, докато отговаряш за непълнолетен, е престъпление.

- Не. Нищо лошо не е станало и няма да има възможност да стане. Просто я изведете от дома ми. - Прим отново се разпали. - Ако не внимаваш, няма да ти останат никакви приятели. Ние всички трябва да живеем с това, което войната причини на семействата ни. Аз загубих брат си. Спри да се самосъжаляваш и направи нещо полезно, иначе с това темпо скоро ще свършиш в канавката. Съжалявам, но трябва да си тръгнеш. Не мога да позволя децата ми да бъдат излагани на вредно влияние.

Кали приготви куфарите си в пълно мълчание, внезапно напълно изтрезняла. Искаше да се махне възможно най-далече от това задушаващо предградие и от изражението на лицето на

Прим.

Полицаят я остави пред гарата със загрижен вид.

- Имате ли къде да отидете, мис?

- Ще се оправя, полицай - отвърна тя. - Ще си намеря хотел за през нощта.

- Пазете се - каза той, махна й с ръка и потегли, като я остави сама на студа, в мрака.

⁶ Оръдие от Първата световна война, разработка на „Круп“ - б. пр.