Пощенската картичка

32

Кали погледна през прозореца, докато самолетът се приземяваше във военната авиобаза. Всичко изглеждаше сиво и бледо. Не беше спала от посещението си в шато „Грутен“, където научи новината за смъртта на Феран. Съдбата не бе проявила благосклонност към тях. Какво добро бе направила тя през последните три години? Какво можеше да разкаже, което да има някакъв принос за военните усилия? Просто се бе оставила да я арестуват. Това, което бе преживяла в лагера, можеше да се окаже полезно, за да бъдат изправени престъпниците пред правосъдието, но самата мисъл за онези ужасни месеци я объркваше и изнервяше. Човек, който не е бил там, никога не би могъл да разбере преживените ужаси.

Насочиха я към летищния терминал и й казаха да очаква разговор с Лондон на по-късен етап. Никой не се интересуваше от нейната история, но тя я разказваше, доколкото можеше, на всеки, който искаше да я изслуша. Изглежда войната вече беше минало и нейното отделение бе разпуснато. Всички се занимаваха с новата битка, която им предстоеше - с бившите им съюзници, руснаците. Попълни формулярите за ваучери и я изпратиха да се прибере на север. Имаше чувството, че вече не представлява интерес за никого, сега, след като войната бе свършила. Униформата не й беше по мярка, косата й бе занемарена, кожата й бе бледа от болестта. Сигурно изобщо не приличаше на предишната Каролайн. Първото нещо, което направи, бе да изпрати телеграма, за да съобщи на Фий, че е кацнала. След това тръгна от автобуса към гарата в Оксфорд.

Едва там, когато видя отражението си в огледалото на тоалетната, разбра, че не може да позволи да я видят в това състояние. Импулсивно се запъти обратно към града, за да открие фризьорски салон, където да придадат някакъв цвят на посивялата й изтощена коса. Искаше й се да си намери нова рокля, но без купони за облекло не можеше да направи нищо.

„Ще трябва да ме приемат такава, каквато съм, реши тя. Едва преживях войната.“ Седнала в улично кафене с изглед към златистите каменни сгради на университета, Кали се чувстваше вцепенена и апатична. „Какво правиш тук, губиш ценно време“, смъмри се сама. Именно тогава почувства познато усещане в стомаха си - страх. Страх, че вече е чужда, страх, че се е променила, страх, че Дезмънд няма да я познае, че светът, който бе оставила зад себе си, е продължил да съществува и без нея. Беше като завръщане от мъртвите.

Гледката на руините на шато „Грутен“ я бе изнервила, а срещата й с Карел бе потвърдила това, което вече бе почувствала със сърцето си, но сега бе различно. Прибираше се у дома. „Искам Далраднор да бъде същият като преди, моят рай, моето убежище, непроменено от времето. Искам всички часовници да са спрели, докато се върна.“ Само тогава можеше да продължи оттам, където ги бе оставила, когато Дезмънд бе на три години. През всичките месеца в затвора тя се бе вкопчила в образа на Далраднор, за да спаси разсъдъка си. Сега, бавейки се нарочно в това кафене, Кали се чудеше как ще се почувства, когато го види на живо.

Напоследък Фийби предвидливо се обличаше в лесни за сваляне дрехи с цип или такива, в които сама можеше да влезе. Беше й трудно да слага тиранти и чорапогащници, така че носеше три четвърти чорапи с жартиери. Зимният студ сковаваше крайниците й и някои от пръстите й бяха безполезни, но поне бе самостоятелна и не се налагаше да я обличат като безпомощно дете. Бети бе дошла от селото да направи косата й на кок. Днес за връщането на дъщеря си Фийби искаше да изглежда възможно най-нормално и добре.

Мима бе подготвила стаята й грижливо и бе сложила няколко стръкчета дафинов лист на масата за аромат. Запалиха камината, за да затоплят помещенията. Бърел щеше да отиде на гарата, за да я посрещне от влака, но не трябваше да казва нищо. Каролайн не биваше да заподозре какво е станало, докато не се прибере в безопасност у дома. Фийби се боеше от тази среща и искаше всичко да е идеално, за да компенсира момента, в който трябваше да й съобщи ужасната новина. Имаше цяла тенджера с месо, къкреща на печката, и любимият на Кали ронещ се къпинов сладкиш с яйчен крем. Фийби се опитваше да не трепери, но цял ден гледаше високия часовник, опрян на стената - стрелките му се движеха толкова бавно в следобедните часове. Телеграмата лежеше на масичката в коридора и вече нищо друго не можеше да се направи, освен да чака с ужас завръщането на дъщеря си.

- Прибрах се! - пошегува се Кали, като метна шапката си през вратата. - Къде са всички?

Мима се усмихна.

- Добре дошли у дома, мис Кали. Ужасно липсвахте на всички. Майка ви малко си почива. Неотдавна получи удар. Не е съвсем добре, както ще видите.

Кали забеляза с облекчение, че Мима не коментира външния й вид. Къщата изглеждаше по същия начин като преди, ставаше течение, бе тихо, долавяше се само тиктакането на стария часовник, а из стаите се носеше мирис на пушек от горящи дърва.

- Елате да се стоплите край огъня. Ще се обадя на мис Фей.

Нямаше и следа от Дезмънд, не се виждаше топка, бухалка или обикновени детски колички, нямаше куче, което да я поздрави, но синът й сигурно още не се бе прибрал от училище. Нямаше да го оставят да пропусне уроците си само защото тя се прибира.

Фий слезе бавно по стълбището, като стискаше здраво перилото и се усмихваше.

- Ти успя. Как мина пътуването?

Нямаше целувки или прегръдки, никакво суетене, просто обичайното й театрално влизане, само че тя определено бе остаряла. Все още се опитваше да излъчва достойнство, но личеше, че това й струва много усилия, и раменете й бяха отпуснати.

- Трябва да си почивам повече напоследък. Нека те погледна... О, мила моя, толкова си отслабнала, но ти отива. А косата ти...

- Добре съм - каза Кали, макар да знаеше, че изглежда ужасно. - Но ти не си. Кога се случи това?

Фийби пренебрегна коментара й и поклати глава.

- Много по-добре съм от преди, с всеки месец ставам все по-силна. Ударът ме забави, но можеше и да е по-лошо. Влез. Мима ще ни донесе шери.

- Не съм посетител. Мога да си сипя и сама питие. Кога ще се прибере Дезмънд от училище? Той знае ли, че си идвам? Какво си му казала?

Последва пауза, докато майка й се отпускаше на стола си.

- Каролайн, тук станаха някои промени, мила моя. Трябва да разбереш, не бях достатъчно добре, за да се грижа за него, а и след като Джеси се омъжи...

- Пратила си го в интернат. Помислих си, че може да си го направила. Кое училище избра? -отвърна Кали, но се почувства странно апатично сега, след като знаеше, че Дезмънд не е вкъщи и няма да дойде да я посрещне.

- Не точно. Седни... Има нещо, което трябва да знаеш... Когато Джеси се омъжи за своя летец, той искаше да я вземе в Австралия и изпрати покана за нея.

- Искаш да кажеш, австралиецът от Стърлинг? Какво общо има това с Дезмънд?

- Доста, както се оказа. Моля те, не се разстройвай, но аз претърпях този глупав удар и бях в болница, докато ти вършеше това, което си вършила в чужбина. Мислех, че ще ти кажат, но, разбира се, с войната и всичко... - Фийби говореше неразбираемо и Кали изведнъж усети, че й прилошава.

- Изплюй камъчето, Фий. Какво се е случило с Дезмънд? Да не би да е някакъв инцидент? О, боже мой!

- Той е добре. Просто Джеси предложи да го вземе и да го гледа известно време, докато бях болна, но аз отказах, разбира се.

Тя замълча, загледана в огъня.

- И тогава...? Кажи ми! - простена Кали, а сърцето й препускаше бясно от подозрението, което я обземаше.

- Една нощ тя го взе със себе си зад гърба ми...

- Обади ли се в полицията? Къде е тя сега? - Паниката й се увеличаваше. - Позволила си й да вземе сина ми...? Къде е сега? - Кали скочи и започна да крачи из стаята. Това бе ужасна новина.

- Тя замина за Австралия преди Коледа, за да се събере със съпруга си. Не знам нищо повече.

- Но това е било преди толкова време, а ти не си направила нищо! - извика Кали. -Полицията трябва да е направила нещо. Писах ти, че съм жива и се прибирам много по-рано.

- Мислехме, че си умряла. За пръв път разбрах, че си жива от телефонното обаждане от Лондон. Не съм получавала писмо от теб. Ако имаше, нещата нямаше да се развият така... Толкова съжалявам - разплака се Фий.

- Изпратих картичка от Лайпциг. Монахините я пуснаха. Бях в болница. Аз бях болна. Това е нелепо. Не си уведомила полицията, че тя е взела детето ми без мое или твое съгласие? Как можа да направиш такова нещо? - Кали изстрелваше думите си като куршуми в лицето на майка си.

- Каролайн, не ме обвинявай. Бях на легло, не можех да говоря. Не можех да се грижа за малко момче. Джеси беше неговата бавачка. Имах й доверие. Той няма да пострада с нея. Тя го обича като свое собствено дете.

- Но той е мое дете, не е нейно. Как си могла да си помислиш, че не обичам бебчето си? -Кали също се разплака. - Не е честно. Писах ти веднага щом паметта ми се възстанови. Трябва да отидем веднага в полицията.

- Мислехме, че си мъртва. Никой не знаеше къде си - или ако знаеха, не ми казваха. Не обвинявай само мен за това. Ти избра да работиш като доброволка и да се запишеш в армията, за да изживееш своето приключение. Ти ни остави - напомни й Фий, без да я гледа в лицето.

- И ти нямаше търпение да се отървеш от сина ми, нали? Що за баба прави такова нещо? И как смееш да наричаш мисията ми във войната „приключение“? Да не мислиш, че съм си играла на някакви игрички? Нямаш представа какво преживях...

- Аз съм болна жена. Не можеше да се очаква да се справя с него, а и Джеси го обича. Никой не искаше да ми каже нищо за работата ти.

- Джеси му е бавачка, а не майка.

- Помисли си как ти обичаше Марта, а не мен... - Сега Фий я умоляваше, но Кали усети как я изпълва ледена ярост.

- Дори не знаех, че си ми майка. Това не е ли странно?

- Поне те защитавах. Нещата са различни и синът ти си има някъде баща.

- Вече няма. Войната му отне и това.

- Значи Тоби е мъртъв. Не е голяма загуба за света, нали? - изстреля обидата си Фий.

Кали не можеше да издържа повече. Загледа се през прозореца, зачудена как да постъпи, след това реши да каже на майка си истината.

- Мислиш ли, че щях да позволя този човек да бъде баща на детето ми? Тази загуба на пространство все още е някъде там и скубе парите на някой алчен наивник. Той не е баща на Дезмънд. Луи-Феран ван Грутен беше баща му. Той загина, борейки се за страната си. Нося медала му за храброст в чантата си. Това е всичко, което Дезмънд някога ще има за спомен от този прекрасен смел мъж.

- И ти ме наричаш безсърдечна? Накара ни да мислим, че съпругът ти е баща на Дезмънд, а през цялото време си имала любовна афера?

- Луи-Феран бе много повече от афера. Ние се обичахме, планирахме да живеем заедно. Исках Дезмънд да бъде в безопасност тук, далеч от войната, да бъде с теб... Ние всички можехме да сме щастливи сега. Какво направи с мен? - изпищя отчаяно Кали. - Какво направи за нас? - обърна се тя с пламтящи очи към Фий.

- Не ме вини за грешките си. Всичко това е твое дело, Каролайн, не виждаш ли? Нямаше те прекалено дълго. Постави своите интереси над тези на сина си. Всеки избор на този свят си има цена, както аз много добре знам.

Двете се гледаха една друга, застинали неподвижно.

- Направих това, което и ти си сторила в предишната война. Изпълних дълга си към страната си. Избрах да служа. Мислех, че Дезмънд е на сигурно място. Как съм грешала. Не съм очаквала да ме предадеш по този начин.

- И трябваше да се поучиш от моята грешка. И двете постъпихме ужасно, така че спри да ме обвиняваш за всичко. Няма да ти позволя да ми говориш така. Една жена не трябва да оставя детето си, за да върши опасна военна работа - каквато и да е тя, дори не желая да знам. Каквото е станало, е станало.

- Как мислиш, че бе спечелена тази война? От обикновени жени, седящи на столовете си и пиещи чай? Нямаш представа колко смели патриоти поставиха на заден план чувствата и семействата си, за да се борят с потисничеството. Във всяка страна жените рискуваха живота си. Знам го, защото срещнах стотици от тях в „Равенсбрюк“, много от които в момента са само прах, пръснат на вятъра. Дължа живота си на три френски жени, които бяха мои приятелки в най-трудните мигове. Смяташ ли, че ще оставя нещата така? Трябва да го върна вкъщи. Той не принадлежи на Джеси Диксън. Той е мой. Ако съм предполагала, че ще стане така, никога не бих го оставила с теб. Неговото място е тук, в тази къща, не на другия край на света сред непознати. Трябва да отида веднага при детето си. - Кали тръгна към вратата.

- Просто се успокой. Разстроена си. Нека да пийнем чай и да го обсъдим. Знам, че си в шок, но ще измислим нещо. Можеш да отидеш на круиз, за да си починеш на кораба, и да ги посетиш след време... - Да не си луда? Мислиш ли, че мога да остана на това място и минута повече, като знам, че синът ми е там с непознати и ме смята за мъртва? Ще им пиша веднага, трябва да разберат, че идвам за него. Как е минала през властите? Трябва да ми кажеш абсолютно всичко!

- Никой още няма новини от Джеси. Нямам адреса й, но Диксън ще го знаят. Успокой се, ще изтъркаш подметките на обувките си от крачене по пода. Ще позвъня за чай и...

- Да се задавиш дано с проклетия си чай! - Кали изхвърча навън, за да вземе палтото и чантата си. - Няма да остана тук без Дезмънд. Върнах се за него и няма да се успокоя, докато не го намеря. Само мисълта за него ме върна от мъртвите. Как мога да живея без Феран и нашето дете? Мога да те убия за това, което си ни причинила!

- О, Каролайн, не бъди глупава. Става все по-тъмно и си изтощена. Върни се и си почини!

- Да си почина?! Всички може да си почивате в ада, ако зависи от мен! Няма да спра, докато не видя отново Дезмънд. Ако той не е тук, тази къща никога вече няма да бъде мой дом...

- Каролайн, скъпа, мисля, че това, което правиш...

Това бяха последните думи, които отправи към Кали, докато тя изхвърчаше през вратата навън в нощта.

- Елате да си легнете - обърна се Мима към седящата отпуснато в стола си Фийби. - Тя отдавна е в някой хотел, горкото девойче. Почти не я познах. Личи си, че е преживяла лоши времена. На лицето й е изписано. Нямаше как да понесе лесно тези новини.

Фийби се взря в гаснещата жарава.

- В гнева си човек казва неща, които после не може да върне обратно.

- Да, езикът ни е мощно оръжие, така си е, но тя ще се осъзнае някой ден.

„Какво направих?“ На Фийби й прилоша от тревога. Двете бяха като непознати, крещяха си обиди една на друга. Само да имаше по-добър начин да поднесе тази новина, да отложи момента, да излъже дори... А сега Каролайн си бе отишла. Беше я обвинила за станалото, беше разбрала всичко погрешно и бе влошила нещата. „Но коя съм аз, та да говоря, че някой друг е влошил положението?“

Фийби се чувстваше ужасно уморена, стара и объркана, безпомощна, сякаш светът се бе втурнал напред и я бе оставил далеч зад себе си. С кариерата й бе свършено, скъпите й приятели бяха мъртви, а сега и детето й я бе изоставило. Но тя никога нямаше да се откаже от Каролайн. Докато бе жива, това място щеше да чака дъщеря й и завръщането на внука й. Може би някой ден щеше да изпита утеха от професионалния си успех, но в този момент с готовност би дала всяко пени, което притежаваше, за да върне семейството си при себе си. Как би могла да живее, ако знае, че до края на живота си никога повече няма да види никого от тях?

Изкачи се по стълбището сковано, стъпало по стъпало, като си обеща да оправи нещата. Спря на площадката, останала без дъх, и тогава й хрумна една идея. Може би старата приятелка на Кали, Примроуз, би могла да се намеси и да помогне, да вразуми дъщеря й, преди да е станало твърде късно. Трябваше да разбере къде точно се намира Джеси и да информира адвокатите си. Трябваше да има начин да върне детето обратно при майка му. Ако не беше толкова болна и немощна, така потънала в собствените си тревоги и невнимателна за повереното й дете... Ако само знаеше какво да направи, за да изкупи вината си... Ако само - най-дълбоките й съжаления се изразяваха с тези две малки думички.