Пощенската картичка

36

Кали седеше с чаша в ръка по залез-слънце на палубата на „Императрицата“ и се наслаждаваше на слънчевите лъчи. Най-накрая пътуваше за Австралия и щеше да пристигне точно за Нова година. Беше й отнело много повече време, отколкото предполагаше. Имаше толкова много неща да се уреждат и не на последно място беше опитът й да намери къща в предградията, което бе трудно, защото след войната жилищата не достигаха. В крайна сметка взе на изплащане къща в близост до Бексхил он Сий. На Дез щеше да му е приятно да си играе на плажа. Имаше добри училища, а и това бе място, на което никой нямаше да се занимава с тях, място, където можеха да оставят миналото зад гърба си и да започнат живота си отначало.

Най-после имаше сигурен адрес на Джеси Кейн - ферма на име „Руби Крийк“, близо до град Мари - и бе пратила писмо, че идва при тях.

Този кораб бе пълен с малки деца, които щяха да започнат новия си живот в нова страна -сираци, придружени от монахини и учители. Те въодушевено се щураха постоянно по палубите, бледите им градски лица разцъфваха от чистия въздух. Кали се опита да си представи как ли изглежда Дезмънд сега, на седем години. Беше му изпратила колет за Коледа с красива количка на „Динки“³ и своя снимка в униформа. Написала бе писмо на Джеси, в което сложи картичка на кораба за Дезмънд и поздравителна картичка, на която бе Фий от годините на най-големия й разцвет. Искаше да напомни на Джеси за отговорността й към семейството. Фийби Фей в славния си период от театър „Гейети“ изглеждаше красива и впечатляваща. Жалко, че синът й нямаше да види баба си отново - освен ако Кали не решеше да й прости някой ден.

Хубаво беше отново да е на борда на кораб. Последния път, когато бе пътувала така, бе мечтала за Феран на път за къщи и бе носила неговото дете. Колко щастливи бяха двамата в Кайро с мисълта, че целият живот е пред тях. Ако само знаеха какво ги очаква. Дори и сега сънищата й бяха накъсани от кошмари, които не можеше да контролира. Скоро щеше да се върне със сина си, щяха да започнат новия си живот заедно и нищо и никой нямаше да ги раздели.

Наближаваше Коледа и Джеси и баба Кейн щяха да ходят в града на пазар. Дез помоли да отиде с тях, иначе планът му нямаше да проработи. Натъртванията му бяха изчезнали, но имаше лош белег на бузата. Той не искаше хората да видят нараняванията му, така че облече яке, за да скрие ръцете си, въпреки че бе горещо, и сложи шапка на обръснатата си глава. Носеше къси панталони, направени от един чифт дънки на Боб, и стъпалата му стърчаха от сандалите. Боб не поглеждаше към него директно и никой не споменаваше нищо за онази вечер. Ноктите на Джеси бяха почернели и пръстите й бяха пристегнати с бинт, така че той и мама Кейн бяха поели задълженията й.

Дезмънд попита дали може да отиде до пощата. Той стискаше лирата си и скъпоценната си коледна картичка. Искаше да купи подаръци за Коледа и да пусне специалното си писмо до Аделаида. То прогаряше дупка в джоба му от седмици. Бе написал посланието си много внимателно, с най-красивия си почерк.

- Да не си се бил отново, Луи? - Служителката в пощата погледна лицето му с безпокойство.

- Конят пак ме хвърли на земята - каза той, без да поглежда към нея. Връчи й писмото.

- Докато си тук, има нещо за леля ти Джеси от Англия. Увери се, че ще го получи, синко.

Дезмънд го пъхна в джоба си и отиде до магазина, за да купи кутия шоколадови бонбони и кърпички за мама Кейн и някакви гирлянди. Беше Коледа, в края на краищата, и макар да бе горещо, Джеси му обеща, че ще имат коледно дърво, което да украсят. С малко късмет Боб щеше да се напие и да заспи, да ги остави да се насладят насаме на вечерта, докато слушат радио.

Боб беше все трезвен от онази ужасна съботна вечер. Дезмънд го бе чул да умолява Джеси да му прости. Водеше ги на църква, без да протестира, и им обеща пикник като награда.

Нямаше сняг, нито Дядо Коледа в магазините. Джеси каза, че добрият старец е твърде далече, за да дойде до „Руби Крийк“, но със сигурност щял да остави подаръци, както обикновено. Тя прошепна на Дез:

- Бъди мил с чичо Боб. Той се старае. Знае, че е направил нещо лошо.

- Защо трябва да оставаме тук?

- Защото дадох обет в църквата да сме заедно и в добро, и в лошо - отговори с тъжно изражение Джеси. - Трябва да се стараем и да се справим възможно най-добре в тази ситуация.

Дез знаеше, че тя плаче, ако няма писма за нея от семейството й. Джеси мразеше чудатостта на това място не по-малко него.

Плановете на Дезмънд вървяха добре до сутринта на Коледа, когато под дървото с гирлянди се появиха подаръците и той даде своите на мама Кейн и на Джеси.

- Откъде взе пари за тези скъпи неща? - подигра му се Боб, докато оглеждаше подаръците. Беше наясно, че за него няма да има нищо.

- Това са си мои пари, спестих си ги - каза Дезмънд с усмивка.

- Как ли пък не. Да не си откраднал нещо в града?

- Не, не съм. Дадоха ми ги.

- Вижте как променя историята си. И кой ще ти даде пари? Джеси, да не си отделяла тайно пари от нашите?

Джеси го погледна гневно и поклати глава.

- Не ме лъжи.

- Тя не лъже - каза мама Кейн. - Все пак е Коледа, престани.

Боб грабна Дез за яката на ризата и го разтресе.

- Кажи ми кой ти даде парите.

- Дадоха ми една лира на кораба, когато си тръгвахме.

- Кой? - стисна го Боб.

- Големия Джим.

- Кой е Големия Джим?

- Наш приятел. Връщаше се от войната.

- Значи войник, а? Защо му е да дава на изтърсак като теб пари?

- О, Боб, моля те. Големия Джим беше нашият инструктор. Беше любезен, това е всичко.

- Със сигурност е бил любезен, толкова любезен, че му е дал пари, за да си мълчи. Падна ли си по него?

- О, моля те, успокой се. Нямаше нищо такова. Танцувахме няколко пъти - иначе трябваше да танцуваме само момичета с момичета. Не си прави грешни изводи. Той просто харесваше Луи, това е всичко. Нека се насладим на един ден без караници. Коледа е.

- И какво от това? Ден като всеки друг, нищо специално. Овцете не знаят, че е Коледа. Това момче има лукав поглед... Защо гледа така?

- Забравих нещо, само една минута. - Дез хукна да намери якето си и бръкна в джоба му. -Забравих това писмо. За теб е, Джеси, от Англия. - Подаде й писмото със странен почерк.

Джеси се обърна, за да го отвори, и после излезе от стаята.

- Лоши новини? - попита мама Кейн, когато тя се върна. Изглеждаше много сериозна и замислена.

- Не, просто новини от къщи. Ще го дочета по-късно. Докъде бяхме стигнали?

- Там, където сме обикновено - спорим за този нехранимайко и неговите глупости - каза Боб.

- Спри да го тормозиш - Джеси застана по-близо до Дезмънд.

- Винаги вземаш неговата страна. Той трябва да си отиде - втренчи се в тях двамата Боб.

- Много е малък, за да отиде в пансион в чужда страна, имай сърце. Доведох го тук, за да има по-добър живот - каза тя, докато поставяше опаковъчната хартия в огнището.

- Или той, или аз, Джеси. Нещата не бяха така в Шотландия. Ти беше весела, забавна, готова на всичко.

- И дойдох на края на света, за да бъда с теб - само за да разбера, че не си човекът, за когото се омъжих. Ти си се променил. Всеки може да го види. Не дойдох тук, за да ме пребиват и да ходя в синини. И се отнасяш към добитъка си по-добре, отколкото към малкия Луи.

- Той ти влияе зле. - Боб пристъпи напред и Дез инстинктивно се отдръпна в очакване на поредния шамар.

- Виж себе си, Боб, и собствените си недостатъци, преди да обвиняваш дете. Що за пример му даваш? Една добра дума не е излязла от устата ти, откакто сме пристигнали. Не мога да търпя това повече.

- Тогава знаеш какво да направиш, нали? - отговори той с насмешка и скръсти ръце на гърдите си. Но когато видя решителния поглед на Джеси, изражението му се промени.

- Съгласна съм. Съжалявам, мамо, но в един момент трябва да кажа „стига“ - обърна се тя към мама Кейн. - Ако не можем да се държим мило на Коледа, каква надежда има за нас? Хайде, Луи, време е да си събираме багажа. Няма да остана на място, на което не съм желана.

Дезмънд не можеше да повярва на ушите си. Защо бе променила решението си? Наистина ли си тръгваха? Втурна се нагоре по стълбището след нея и се усмихна за пръв път от седмици, докато тя вадеше куфара с етикетите и хвърляше безразборно вътре дрехите си -всички онези градски неща, които изобщо не бе носила.

- Трябва да тръгнем веднага. Ще помоля един от работниците да ни закара до града. Въпреки че нямам представа къде ще отидем.

- Аз имам - усмихна се Дез и й протегна измачканото листче, което бе пазил през всички тези месеци. - Изпратих му картичка. Той знае за нас. Можем отначало да отидем при него. Обещах му и сега можем да го изпълним.

Джеси се обърна и му се усмихна в отговор.

- Какво щях да правя без теб, синко?

Дезмънд се изчерви от гордост. Това признание бе най-добрият коледен подарък, който бе получавал някога.

³ Популярна британска марка за играчки, съществувала от 1935 до 1979 г. - б. пр.