Пощенската картичка

4

Фийби не можеше да заспи. Отговорността да осигури на Каролайн прекрасна почивка й тежеше като непосилен товар на плещите. Навън беше горещо и шумно. Почувства се зле, че е изтъкнала как изглежда момиченцето в онзи жалък килт и с пуловера, като сива мишка, дошла в големия град. Но вече всичко щеше да се промени, след като Марта не стоеше на пътя й. През следващите четири седмици двете с Кали щяха да имат време да се опознаят много по-добре.

Всичко бе планирано: подходящи дрехи за плажа и за слънцето, разходки и празненства край басейна с приятелите на Мейси. Дори и Били щеше да се отбие с последното си протеже, а той винаги беше добър с децата. Каролайн щеше да разцъфти на слънцето, да се отърве от бледото си лице. Времето й щеше да бъде запълнено с посещения на замъци и катедрали, на лозя и градини. Фийби вече имаше планове и за образованието й.

Академията на мис Камерън беше подходяща за ранните години, но сега детето се нуждаеше от по-сериозна институция, от добър пансион, от място, на което да се запознае с подходящия тип момичета, да получи добра подготовка за основните неща, преди да я прати да завърши в чужбина. Тя трябваше да получи всяка възможност да заеме полагащото й се място в обществото и в крайна сметка да сключи подходящ брак, без да бъде възпрепятствана от срамните обстоятелства около раждането си. Все още нямаше причина да се разкрива истинската й самоличност.

Лайънел Сетън-Рос спазваше своята част от сделката. Неговите съветници продължаваха да осигуряват финансово годеницата на Артър и тяхната дъщеря. Фийби не бе докоснала и пени от доходите, идващи от имотите на Артър; къщата в Шотландия беше единственият подарък, който бе приела. Всичко трябваше да отиде за Каролайн. Фийби се издържаше в Лондон с работата си в театъра.

Времената бяха различни за бившето „весело момиче“. Тя все още бе млада, но сега имаше нови, по-модерни хубави момичета, а и тя имаше твърде много извивки, за да бъде модел. Актьорският й апогей бе преминал, но Фийби бе намерила своята ниша и имаше роли, в които се изявяваше чудесно: камериерки и матрони със северняшки акцент. Умееше да разсмива хората с простичкото си йоркширско говорене, а и се очертаваха някои филмови участия. Имаше агент, който се грижеше да не забравят името й. Не за това бе мечтала Фийби Фей, но музикалният комедиен театър отдавна бе умрял. Новите роли й плащаха наема и сметките и й осигуряваха хубави дрехи и работа, когато толкова много хора бяха безработни и гладни. Бе изминала дълъг път от скромния Лийдс. Външният вид, гласът и сценичното й присъствие бяха далеч от блясъка на ранните й години, когато бе привлякла вниманието на великия импресарио Джордж Едуардс. Беше се отървала от грубия акцент, който имаше, когато за пръв път пристигна на гара Кингс Крос, но сега го използваше отново, за да си осигури филмови роли.

Ако се озовеше в принудителна „почивка“ от работа, помагаше на Мейси Гибънс в училището й по актьорско майсторство и пеене - предимно със сценично изразяване и лирическа интерпретация. Радваше се, че Каролайн не бе показала никакъв интерес към театъра. За нея всичко бе кучета, понита, ожулени колена и други провинциални занимания. Дъщеря й бе орисана за по-добро и първата стъпка в по-нататъшното й образование бе да я запознае с вкусовете на континенталната кухня и с изтънчените обичаи на европейците.

Фийби се усмихна, замислена за това как на единадесет години живееше в къща близнак в Хънслет, влачеше по прослушвания торбата си с музикални и танцови принадлежности и печелеше шилинг за всяко изпълнение, без дори да подозира за привилегирования свят, в който нейната собствена дъщеря растеше сега.

Никой не можеше да каже, че не се опитва да й даде най-доброто от всичко в живота.

- Дела, а не думи - въздъхна тя, като се замисли за Емили Дейвисън¹⁵, която се бе хвърлила в краката на коня на краля пред очите й, и за Артър с белия му цилиндър, дъвчещ пай през онзи ден в Дерби. Поне дъщеря му никога нямаше да се сблъска с глада и лишенията на Голямата световна война, която бе погубила живота на толкова много хора. След като войната свърши, се оказа, че не са останали мъже, за които да се омъжат Кити, Мейси или техните приятелки. „О, Артър, въздъхна тя, все още неспособна да заспи, макар да бе посред нощ. Защо трябва всички решения да бъдат моя отговорност? Защо трябваше да ме оставиш?“ Отпусна се назад и за пръв път от години си позволи да преживее отново всеки миг от онзи безценен уикенд, който прекараха заедно през 1916 година.

1916 година

Фийби чакаше да дойде нейният ред за излизане на сцената, знаеше, че Артър е дошъл да гледа представлението. След като завесата се спусна и аплодисментите утихнаха, тя се затича към съблекалнята, за да се преоблече в най-хубавия си тоалет - розовата кадифена пелерина, обточена с лебедов пух. Трябваше да изглежда идеално, но не прекалено театрално, за да не я разпознаят като едно от „веселите момичета“ по пощенските картички - просто момиче, излязло на разходка в града със своя приятел войник.

Той я чакаше пред сценичния вход, облечен в униформа.

- Нека да се поразходим, да подишаме малко свеж въздух - предложи тя.

Нощното небе бе покрито със звезди, вечерта бе мразовита и дъхът й излизаше като пара. Вървяха към Трафалгар скуеър, надолу по „Пикадили“ към „Сейнт Джеймс“, а след това той я поведе по Джермин стрийт, където бе запазил маса за късна вечеря в хотел „Кавендиш“.

Фийби бе идвала тук и преди на гости на собственичката мис Роуз Люис, която някога била приближена на стария крал и бе известна с добрата кухня, която предлагаше. Мистър Едуардс, Губернатора, бе представил някои от момичетата си от театъра и те бяха получили вечеря и шанса да забавляват войниците, излезли в отпуск. Нищо неуместно, разбира се, просто бяха добавили блясък и весел дух в салона.

- Имам постоянна резервация тук. Баща ми е приятел на мис Люис и тя винаги се грижи за нас, когато сме в града - усмихна се Артър. - Тук е по-уютно, отколкото в други ресторанти. Искам да не се чувстваме длъжни да се присъединим отново към тълпата.

Отведоха ги до тиха маса зад стена от красиви саксии в дългия, разделен с ламперия салон за хранене. Беше оживено, но Фийби не познаваше никого. Тя се успокои и внезапно изпита вълчи глад.

- Храната е изключителна. Мис Роуз контролира лично всичко. На горните етажи има около стотина стаи, като някои гости са постоянни. Тя е толкова мила с момчетата, които са преживели такива ужаси и са излезли в отпуск. Чух, че е намерила начин да кара богатите старци да плащат допълнително към сметките си, за да могат войниците да не плащат почти нищо... тук винаги се чувствам като у дома си. Но стига за мен - стисна той ръката й. -Мисля, че беше прекрасна тази вечер. Това е наистина добро представление, а този Лесли

Хенсън има такъв гръмък смях...¹⁶ Как си? Изглеждаш много по-добре, отколкото когато те видях за последен път във Франция. Отслабнала си доста.

- Препускахме от една болница в друга, от един лагер към следващия, за да изнасяме представления. Знаеш как е, понякога си твърде уморен дори за да ядеш. Когато се срещнахме в Кале, ти изглеждаше така, сякаш току-що излизаш от ада...

Тя не искаше да споменава войната, но той все още изглеждаше напрегнат.

- Опасявам се, че една седмица с родителите ми действа така. Човек не може да е спокоен с тях. Майка ми може да бъде много настоятелна. Не ме изпускаше от поглед и все настояваше онези глупави момичета да сядат до мен на масата за хранене.

- Тя е искала да си добре, да бъдеш в добра компания. - Фийби успя да измисли само това в отговор, въпреки че й прилоша при мисълта за подобно сватосване. - А сестра ти...?

- Верити дойде за един ден, подложи ме на разпит, като не спираше да говори за клетите момчета от Итън, които бяха отишли на фронта... Бедното момиче, скоро няма да останат много кандидати, подходящи за нея, ако войната продължи още дълго. Там е истинска касапница, а сега и с тези газови атаки... - Млъкна, после се овладя. - Без повече приказки за войната - искам само да те гледам в лицето и да забравя всички тези неща. Не мога да повярвам как съдбата ни събра отново. Така и не разбрах защо спряхме да се виждаме.

Фийби отпи от виното си.

- Стори ми се, че така е най-правилно, след като майка ти...

- Майка ми е говорила с теб? Кога? - Той се наведе напред и стисна още по-силно ръката й.

- В деня на надбягванията в Дерби, когато се срещнахме с тях за обяд. Тя каза, че ако нещата помежду ни станат сериозни, ще трябва да напуснеш гвардейците.

Артър стовари ядосано чашата си на масата.

- Как е посмяла да се намеси? Защо не ми каза тогава?

- Не можех, а после стана онзи ужасен инцидент с мис Дейвисън и състезателния кон. Не можех да мисля за нищо друго след това.

- Съжалявам. Цялото това време, което сме изгубили, всички писма, които можех да получа от теб... Щеше да бъде по-добре, ако бях напуснал и се бях присъединил към друг полк. След

Монс и Марна¹⁷ не останаха почти никакви гвардейци - поклати глава Артър. - Майка ми живее в друг свят - свят, който никога вече няма да се върне. Тази кървава война обезкърви старата аристокрация. Ние изгубихме толкова много наследници и предавани през поколенията титли, толкова много стари съученици и добри войници от всички рангове. Виждала си къде свършват: в някоя прогнила палатка, където изкашлят вътрешностите си, или в хирургическото отделение, молещи се да бъдат освободени от болката. О, Фийби, липсваше ми толкова много! Опитах се да намеря други момичета, за да запълнят мястото ти, но не можах да те забравя, как ние...

Фийби усети, че ще се разплаче. Не искаше да прави сцени.

- Мисля, че ще припадна - прошепна тя. - Тук е много топло.

- Не се притеснявай, можем да отидем в апартамента ми и да вечеряме там, ако нямаш нищо против.

Тя кимна и той я поведе нагоре по стълбите и по скърцащия коридор към стаята на втория етаж. Имаше миг на колебание, когато ясно си даде сметка, че би било по-разумно да откаже и да поиска да й повика такси, но после отхвърли всяка предпазливост. Каквото имаше да става, да става. Те се нуждаеха да бъдат насаме. Тази вечер им бе необходима, не можеха да я отлагат повече.

Артър отвори вратата към доста просторна дневна със спортни плакати по стените и басмени завеси. Имаше ниша за трапезна маса и спалня, в която Фийби свали наметалото си. Спалнята бе осеяна с дрехите на Артър и миришеше на тютюн за лула и на „Хамам букет“ на „Пенхалигон“ - любим аромат на контетата, падащи си по момичетата от театъра и чакащи ги пред сценичния вход. Артър, също като нея, бе положил усилия за външния си вид.

Седнаха един до друг, докато сервираха вечерята им. Фийби отпи от шампанското. Не усети нищо друго освен мехурчетата в ноздрите си и почувства как напрежението помежду им нараства, затова, когато вратата след сервитьора се затвори, тя просто се хвърли в ръцете му и се разрида.

- Съжалявам, мислех, че е най-добре за теб да си тръгна.

Той докосна устните й с кутрето си и тя усети хладния допир на златния му пръстен по бузата си.

- Сега си тук, другото е без значение. Това е най-прекрасният миг от отпуската ми. Нямаш представа колко съм копнял за него. Минавах покрай театъра с надеждата, че ще се видим. Писах ти, но никога не ми отговори. Нека да не губим време в мисли какво е можело да бъде. Сега сме заедно и това е нашият момент.

Тя го целуна бавно, колебливо в началото, а след това дълго задържаният копнеж завладя и двамата. Сякаш приливна вълна ги погълна неудържимо, накара ги да се притиснат един в друг, да усетят допира на телата си през слоевете дрехи, чак до кожата, да изживеят в действителност всички фалшиви жестове, които Фийби познаваше така добре от сцената. Вечерята остана да изстива в чиниите им, когато те се вкопчиха един в друг и започнаха да разсъбличат нетърпеливо пластовете дрехи, за да се излегнат почти голи в леглото. Изучаваха се взаимно и се усмихваха към огромното, красящо стената огледало с позлатена рамка, а всяко тяхно движение бе засилено от гледката на реакцията на другия. Нежността бе последвана от страстен порив, който можеше да завърши само по един начин. Тя го прегърна, докато той проникваше в нея, потрепервайки в началото, но след това прие мощните му тласъци с вълнение, докато вътре в тялото й избухваха неподозирани усещания.

После лежаха, преситени от правенето на любов, уморени, но и доволни. Фийби погледна любовника си на светлината на лампата. За това бе всичко, за това се бяха събрали - за тази физическа любов. И да бъде с него, бе най-естественото нещо на света. Защо се отричаше от цялото това удоволствие? Защо се бе отказала от това, което бе усетила още при първата им среща на сватбата на мис Лили Елси преди толкова много години? Но вече нямаше значение. Сега бяха едно цяло. От сега нататък този красив мъж щеше да присъства в живота й. Тя нямаше отново да се раздели с него. Той спеше и тя го покри с падналата завивка, сгуши се до него и се настани по извивките на тялото му. Нямаше връщане назад.

По-късно двамата лежаха заедно във ваната, киснеха се и се сапунисваха един друг, смееха се, сякаш разполагаха с цялото време на света, за да се наслаждават на телата си и да откриват нови начини да си доставят удоволствие. Когато донесоха закуската, тя забеляза, че е достатъчна за двама души. Увита в халата си, Фийби седеше дръзко, докато чакаше да ги обслужат: яйца, шунка, препечени филийки, плодове и прясно изпечено руло, кафе във висока сребърна кана - истинско пиршество за гладните любовници.

- И така, какво ще правим днес? - усмихна се Артър. - Мисля, че ще отидем да ти купим пръстен, нали?

- Може би трябва да отида на репетиция и да се преоблека - все пак съм с вечерния си тоалет.

- Ще се върнеш ли по-късно? Днес е последният ми ден.

- Знам, знам, ще направя всичко възможно.

Тя разсъждаваше припряно. Какво щеше да пропусне, ако останеше с него? Ако се върнеше в апартамента на Литъл Портланд стрийт, щеше да има въпроси и още въпроси. Може би щеше да успее да си купи някои неотложни вещи и да намери онзи химик, за когото бе чувала, че продава душове за промивки и други неща. Не искаше да поема никакви рискове.

Жената, която излезе от хотел „Кавендиш“, бе различна от тази, която бе влязла вътре. С Артър вече бяха двойка. Никой не можеше да промени това. Знаеше, че няма да провали последния му ден. Щеше да направи нещо, което не беше правила никога преди: щеше да се обади, че е болна, и да пропусне представлението - със сигурност й дължаха тази почивка, въпреки че това бе против всичките й принципи.

Докато се разхождаха по улицата, тя осъзна, че сега Артър е по-важен от кариерата й. Ако се омъжеше за него, той щеше да бъде на преден план в живота й, а не на заден, като фон. Този обрат в мислите й беше странен и неочакван. Може би бе, защото видя белега от одраскване от куршум на рамото му Бил спасен от кожения си жакет, каза той. Можеше да й се наложи да го посещава в болницата или дори по-лошо. Той бе имал късмет. Мъжът до него получил куршум в окото, който го пронизал в мозъка.

Фийби позвъни от обществен телефон, като се оплака от разстроен стомах, който можеше да навреди на изпълнението й. Изпрати една от своите картички до апартамента си, обяснявайки на момичетата, че най-накрая ще посети семейството на Артър. Двамата вървяха през парка „Сейнт Джеймс“ и видяха, че голяма част от него е разделена на парцели и се използва за тренировъчни плацдарми. Усещаха мразовития въздух по лицата си, докато се отправяха по Бонд стрийт и „Фенуик“, откъдето той й купи топло палто, както и подходяща шапка в казашки стил и маншон. Разходиха се из магазините и завиха към Бърлингтън аркейд, където се загледаха във витрините на бижутерските магазини. Артър откри магазина, който търсеше, и влезе вътре.

- Искаме годежен пръстен - заяви той.

- Артър! - спря го Фийби. - Още не си ми предложил - каза тя, изчервявайки се.

- Но си съгласна, нали? - попита той.

Стреснатият продавач застина над витрината в очакване на отговора й.

- Моля ви, почакайте. - Фийби се опитваше да събере мислите си. - Трябва да го направиш както е редно... родителите ти, семейството ми... Не искам да се впускаш в нещо, за което по-късно може да съжаляваш... Моля те.

- Не мога да чакам. Хайде, ела седни и да изберем нещо красиво.

Фийби не можеше да си намери място.

- Можем ли да го обсъдим насаме? - попита тя и посочи към вратата.

- Отказваш ли ми?

- Не, не, разбира се - усмихна се тя. - Но ще бъде хубаво, ако ме изненадаш. Ти трябва да избереш.

- Добре тогава. Излез навън и ме изчакай като добро момиче, а аз ще намеря нещо, което мисля, че ще ти хареса. Според обичая трябва да ти дам някоя семейна ценност, но нямаме време за това.

Фийби се почувства ужасно глупаво и излезе заднишком през вратата. Чудеше се как се е забъркала във всичко това. След няколко минути той също излезе, като носеше в ръцете си малък пакет.

- Ако не ти е по мярка, ти ще си виновна. Така, нека да намерим място, където да отпразнуваме събитието... „Риц“ е подходящ за случая.

Така че по обяд Фийби се озова седнала в богато украсения в златисти тонове салон на хотела, с неговите гипсови орнаментирани тавани, заобиколена от други гости. Артър извади подаръка и й го подаде.

- Ето я твоята изненада.

Тя отвори синя кожена кутийка, тапицирана със светлосиньо кадифе, в която бе поставен красив пръстен с големи диаманти и сапфири в златен обков.

- Синьо - като очите ти, и диаманти - за да бъде любовта ни вечна. Харесва ли ти?

- Прекрасен е. Благодаря ти, че...

Но колкото и да се опитваше, не можа да го сложи на пръста си - беше твърде малък. Сълзи на разочарование изпълниха очите й.

- Толкова е блестящ, толкова е прекрасен, но кокалчетата ми са подути... - простена тя.

- Ще ни го разширят. Сега си моето момиче, Фийби Фей.

- Истинското ми име е Фийби Бордман. Фийби Ани Бордман. В театъра нищо не е истинско, не е такова, каквото изглежда.

- Ти си истинска за мен, независимо какво е името ти. Сега мога да се върна, след като знам, че ще ме чакаш

- Не трябваше да ми купуваш пръстен, щях да го направя и без това. Не трябва още да казваш на никого. Няма да мога да участвам в концертите на фронта, ако мислят, че имам лична връзка с някого там. Трябва да дам своя принос. Просто искам да бъда полезна.

Тя го изгледа внимателно - хлътналите му бузи, уморените му очи...

- Разбира се, ще го направя. Ще запазим годежа си в тайна и после, по време на следващия ми отпуск, ще се оженим. Виж, трябва да хвана влака от гара Ватерло в шест. Ще ме изпратиш ли?

Върнаха се в стаята му в „Кавендиш“ и заключиха вратата. Колко бързо отминаха тези скъпоценни часове! Как изведнъж дойде времето да се облекат и да си проправят път към препълнената гара, пълна с войници и разтревожени жени, сред суматохата на парата, дима, заминаващите работници и хората с униформи във всички нюанси.

Фийби се притисна към ръката му, като й се искаше пръстенът, който сега бе на кутрето й, да беше на лявата ръка, така че всички да могат да му се възхитят. Беше глупаво да не го премери, но вече нямаше значение.

- Не стой твърде дълго на перона. Искам да те помня как се усмихваш. Пиши ми скоро, пиши ми често... Не знам колко време ще мине, преди да получа следващия отпуск... - Артър погледна надолу към нея. - Това бе всичко, за което някога съм мечтал, дори повече. Хайде вече никога да не се разделяме, скъпа моя Фийби.

- Моля те, пази се заради мен... Не поемай никакви рискове... Няма да понеса да те загубя сега - извика тя.

Двамата останаха вкопчени един в друг, докато свирката на влака изсвири и той трябваше да скочи в един отворен вагон. Тя го последва, махаше с ръка до самия край на перона и остана там, докато и последното облаче пара от локомотива изчезна. Беше тъмно и луната грееше ярко в звездното небе. Тя застина, неспособна да се откъсне от това свято място.

- Хайде, мис, време е да си ходите - каза служителят от перона. - Той ще се върне скоро.

Фийби потрепери, неохотно размърда вкочанените си от студения камък крака и си

проправи път към входа на гарата обратно през тълпата от плачещи жени. Спря отвън, внезапно усетила безпределната самота да си сам в тълпата. „Трябва да не мисля, да се занимавам с нещо“, помисли си тя, като се обърна, за да види колко е часът на часовника на Ватерло. Ако вземеше такси, все още можеше да стигне навреме за представлението...

* * *

„Колко различна изглежда столицата, когато си влюбен“, помисли си Фийби на следващата сутрин. Всичко около нея бе по-ярко, по-лъчезарно, не толкова мрачно. Всеки униформен, когото виждаше на улицата, й напомняше за Артър. Искаше да изкрещи колко е щастлива от покривите на къщите, но само се обви в чувството като в дебело палто. „Това е моята скъпоценна тайна“, каза си тя и скри синята кожена кутийка с пръстена най-отзад в чекмеджето с бельото. Щеше да каже на всички добрата новина, но все още не бе дошъл подходящият момент. Засега бе само нейна.

Фийби се събуди от унеса си със стичащи се по лицето сълзи. Никога не се срещнаха отново, а след смъртта на Артър тя така и не погледна друг мъж. Сякаш той беше единственият й шанс за щастие, а съдбата й го бе отнела. Тя не изпитваше никакво желание да бъде наранена отново по същия начин. Любовта им бе щедра, страстна, достатъчна за цял един живот. Сега всичките й амбиции и стремежи трябваше да бъдат насочени към бъдещето на Каролайн, без значение какво щеше да й струва това.

Срещата с Марта на гарата беше неловка и за момент си бе помислила, че бавачката може да й създаде проблеми, толкова разстроена изглеждаше. След като й бе изпратила писмо, с което й даваше предизвестие, че се отказва от услугите й, нямаше връщане назад. Освен това беше време Марта да има свой собствен живот. Тя беше твърде привързана към Каролайн, а момичето вече бе прекалено голямо за бавачка. Животът на Марта беше в Белгия и Фийби й бе платила щедро. С чудесните препоръки, които й бе дала, тя скоро щеше да си намери добра работа при друго семейство. За щастие, Марта не бе вдигнала много шум и като награда щяха да се отбият при нея на връщане към дома. После щеше да дойде време за училище и щяха да изпратят Каролайн в един от най-добрите интернати в северната част на страната, препоръчан от приятели на Кити.

Къщата в Далраднор щеше да остане място за техните почивки, въпреки че Каролайн щеше да идва в Лондон за дългите си ваканции. Това беше най-добрият начин да я превърне в млада дама, да забрави рошавата мъжкарана, която бе в момента. С течение на времето тя щеше да се научи да приема промените, без да се противи.

Скъпи мисис Айбел, Там и Кълен,

Прекосих морето и не ми стана лошо. Отидохме в Париж и разгледах много картини, качихме се и на Айфеловата кула. Пием горещ шоколад за закуска и няма никаква каша или ронливи зърнени закуски с конфитюр. Видях истински замъци, като от книгите с картинки, но сега сме вече близо до Ница. Много е горещо и слънчево и морето е синьо като на картина. Любимият ми сладолед е зеленият, поръсен с шоколадови пръчици отгоре. Надявам се, че на Кълен му липсвам.

С обич,

Кали

¹⁵ Емили Дейвисън (1872-1913) - британска суфражетка, загинала след като по време на конните надбягвания в Дерби изтичала пред кон и няколко дни по-късно починала от нараняванията си. - б. пр.

¹⁶ Лесли Хенсън (1891-1957) - британски комик, актьор, продуцент и режисьор. Първоначално работи в немите филми и в Едуардовата музикална комедия. - б. пр.

¹⁷ Монс - град в Белгия; Марна - река в Белгия. През Първата световна война, 1914 г, тук се провеждат големи битки между германските и англо-френските войски. - б. пр.