Пощенската картичка

17

Скъпа Кали,

Разделени сме твърде дълго, така че идвам да те взема и да те отведа със себе си. Къде се скри? Забрави ли ме? Защо мълчиш от толкова време? Приех назначение в Лил, в университета, от септември и искам да бъдеш с мен завинаги. Ела в Лондон, за да уточним нещата.

Луи-Феран

Кали знаеше, че тази покана ще дойде някой ден, но не беше готова да отведе Дезмънд в шато „Грутен“, където щяха да бъдат подложени на строга критика. За нея и за Феран беше по-добре да прекарат известно време сами в Лондон и едва след това щеше да представи бебето на баща му тук, в Шотландия.

Скъпи Феран,

Ще дойда да те видя в Лондон. Толкова много неща искам да споделя с теб. После бихме могли да се върнем тук, в Далраднор, където много хора искат да се запознаят с теб. Нямам търпение да бъдем отново заедно. Толкова много неща пропуснахме, трябва да обсъдим някои важни въпроси насаме. Кажи ми кога пристигаш и ще бъда там, за да те посрещна.

Твоя любяща, Кали

- Имаш ли нещо против да останеш малко по-дълго? - попита тя Фий, знаейки, че няма да й откаже. - Феран идва в Лондон и бих искала да го видя отново. - После добави: -Предпочитам да бъдем сами няколко дни...

Гласът й заглъхна и тя усети, че се изчервява.

- Разбира се, че нямам. Видях лицето ти, когато това писмо пристигна. Не трябва да допускаш онази жена да се меси в отношенията ви.

Беше сладко как Фий инстинктивно бе почувствала, че графинята е злобен дракон, който трябва да бъде прогонен.

- Не се притеснявай, Феран ще се погрижи за майка си. Искам да го видя отново. Ако не беше той в Кайро... - Кали се умълча. - Трябва да проверя какво става между нас. Кайро предразполага към страст. Тук, на север, в студа и дъжда, може би няма да изпитваме същото.

- Колко си разумна - усмихна се Фий. - Няма нищо лошо в това да си починеш малко от бебето. То няма да осъзнае, че си заминала, а аз познавам графика му. Мима е негов роб. Толкова се радвам, че чувстваш, че можеш да ми се довериш за него. От много време не съм имала нищо общо с деца. - Спря, защото предусети какъв ще е коментарът на Кали. - Тогава, по време на войната, беше различно.

- Знам, Фий.

Майка й се опитваше да компенсира всички някогашни отсъствия. Идваше често, прекарваше много време през лятото в старата къща, наслаждаваше се на спокойствието и градината. Разхождаше се из стаята с Дезмънд на ръце, когато той плачеше от коликите, пееше му стари вариететни песни. Отскачаше до Лондон само за няколко седмици; оставяше Кали да се наслади на летните концерти и събития, а самата тя буташе количката на бебето из селото; фукаше се с него пред магазинерите, слагаше го в импровизирана люлка на гърдите си и го разхождаше така покрай брега на езерото в шарената сянка, докато му пееше старата фламандска приспивна песничка на Марта Slaap, kindje, slaap... Но бебето най-много обичаше „Песента за небесната лодка“, на която винаги отваряше очи, докато Фий го люлееше.

Кали имаше чувството, че през тези няколко месеца на изолация е събрала сили в себе си, за да продължи през следващия етап от живота си. Някъде там, встрани, беше обещанието за живот с Феран във Франция. Как щеше да реагира той на новината, че има син, който носи част от името му? Как можеше да не обожава сина си, когато разбере, че той е доказателството за тяхната любов под слънцето на Кайро? Не искаше да се изправя пред въпросите на графинята, особено след като бе установила, че дори още не е разведена, а е в някакво висящо положение след изчезването на Тоби. Ако той не се върнеше, Кали щеше да е свободна да се омъжи повторно едва след седем дълги години.

В случай че Феран не приемеше това положение, тя щеше да отгледа детето си сама, както бе направила Фий, и той нямаше да участва във възпитанието му. С всеки миг, който прекарваше с Дезмънд, неговата усмивка и ръчичките му очароваха Кали все повече. Беше й трудно да го остави дори за седмица, но срещата й с Феран бе твърде важна, за да я пропусне.

Кали започна подготовката си за Лондон с дълго отлагано посещение на известния фризьорски салон „Келвинсайд“ за нова прическа. Там отказаха да й направят трайно къдрене и вместо това отрязаха доста късо гъстата й коса и подвиха краищата навътре. Нямаше нищо ново в гардероба си, а фигурата й бе леко наедряла, затова си купи нова рокля и обувки от магазин на Сошихол стрийт. След това пи следобедния си чай в киносалона, докато гледаше „Магьосникът от Оз“ Странно й беше, че не трябва да се втурва да храни Дезмънд, но искаше да се увери и че ще има време да се снабди с копринено бельо. Вълнуваше се, че скоро ще бъде отново в прегръдката на Феран.

На 26 август Кали взе влака на юг, за да се настани в апартамента на Фий на Мерилебон хай стрийт. След това щеше да вземе влака за Дувър, за да посрещне Феран от ферибота от Остенде. За пръв път от много време не мъкнеше чанта с пелени и бутилки, одеяла и бебешки играчки. Още на Централната гара в Глазгоу усети атмосфера на въодушевление, примесено с безпокойство. Хората бяха в неспирно движение, а когато пристигна в Лондон, с изумление видя струпани покрай сградите чували с пясък и предупредителни знаци за въздушни нападения. Вестниците, които бе чела във влака, бяха пълни с разкази за германската армия, която била струпана на границата с Полша само преди няколко дни. Да не би това да означаваше, че Великобритания ще влезе във войната с Германия и Русия?

Когато Кити се отби да я види, Кали я обсипа с въпроси.

- Какво става тук?

- Не слушате ли радио? - скастри я Кити. - Организираме евакуацията на пациенти в болници извън столицата в случай на... - Тя се смълча. - Виж, дори не си помисляй да напускаш страната. Балонът може да се спука всеки момент.

- Но със сигурност не може да ни засегне, нали? Феран е тръгнал насам от Франция.

- Чембърлейн каза през март, че ако Полша бъде нападната, ние не можем да стоим настрани и да чакаме да ги завладеят. Хиляди деца от града са евакуирани във вътрешността на страната. „Излишните гърла за хранене“, така ги наричат. Съжалявам, че съм приносителят на лошите новини, но трябва да се прибереш вкъщи, в случай че има въздушно нападение - нареди й твърдо Кити.

Сърцето на Кали се сви. Смятала бе, че всичко това е блъф и след Мюнхен отново ще има мир, но леля Кити не преувеличаваше. Не беше в неин стил. Когато тя си тръгна, Кали пусна радиото и изслуша всички информационни бюлетини. Говореше се за опашки по пристанищата от двете страни на Ламанша. Почиващите за празниците се връщаха от континента с истории за бягащи бежанци и паника. Въпреки всичко Кали реши, че ще отиде в Дувър, за да посрещне любимия си, без значение колко време щеше да им е нужно, за да се съберат отново.

Влакът беше пълен с чужденци на път за дома. Тя слушаше ромона на френските семейства и се показваше през прозореца при всяко забавяне, когато отбиваха встрани, за да минат военните транспортни влакове. Пристанището на ферибота под големите скали бе претъпкано с пътници, които чакаха за билети и мъкнеха насам-натам куфари и уморени деца. Опашката от коли, чакащи да се качат на ферибота, се виеше надолу по хълма. Кали наблюдаваше пристигащите кораби, които сякаш разтоварваха цялото човечество, стотици хора, изсипващи се един след друг по подвижните мостове.

- На другата страна цари пълен хаос - извика един мъж към тези, които чакаха на опашка, за да се качат на борда. - Зарязахме колата си там. Дори трюмът е пълен с пътници.

„Това не може да се случва“, проплака наум Кали, докато чакаше пред входа и се опитваше да не пропусне нито един от завръщащите се пътници. Фериботът от Остенде дойде и си отиде, а все още нямаше и следа от Феран.

Може би го бе изпуснала и той вече се бе запътил към чакащите влакове на път към апартамента. Той имаше адреса, така че щеше да е по-добре да го посрещне там. Кали се върна в Лондон, уморена и разочарована, с надеждата, че Феран ще пристигне всеки момент с някое такси. Беше й горещо, чувстваше се лепкава и се нуждаеше от баня. Жилището изглеждаше хладно и твърде тихо. Синът й вече й липсваше. Какво щеше да прави, ако Феран бе променил решението си? Ами ако майка му бе установила, че тя е омъжена, и бе наложила тираничната си воля? Но имаше и още сто уважителни причини, поради които би могъл да се забави.

След това телефонът звънна и я стресна в самотната тишина, но се обаждаше Фий, за да провери дали е пристигнала благополучно и да й разкаже какво прави бебето.

- Много се радвам, че те хващам - продължи тя и въздъхна с облекчение. - Не трябва да напускаш страната сега. Изглежда, войната ще избухне всеки момент. Вестниците твърдят, че към британските туристи е отправен призив да напуснат континента възможно най-скоро. Срещна ли се с приятеля си?

- Още не. Закъснява. Фериботите са претъпкани, но ще бъде тук скоро - каза Кали, по-скоро за да убеди себе си, отколкото Фий.

Изчака три дни, като се чудеше защо той не звъни или не изпраща телеграма, и точно когато бе изгубила всяка надежда, получи писмо - всъщност набързо надраскана бележка.

Скъпа,

Не мога да дойда. Повикаха ме по-рано в Лил в случай на извънредна ситуация. Изглежда, че ще бъда необходим. Ще ме призоват в армията, ако белгийският неутралитет бъде пренебрегнат. Жан-Люк ме посъветва да се върна в замъка и да се погрижа за маман, която се страхува, че домът ни може да бъде реквизиран, както е станало и преди. Ужасно съм отчаян. Съжалявам, че те разочаровах, но ти си постоянно в мислите ми в този тъжен момент. Ще ти пиша, когато знам повече. Грижи се за себе си, скъпа моя. Върви си вкъщи, в хубавата Шотландия.

Твой вечно любящ, Луи-Феран

Кали бе толкова разгневена, че не можа да заспи. Защо войната разваляше всичко? Какво общо имаше тя с тях? Защо не се бе събрала по-рано с Феран? Да беше забравила всяка предпазливост и да се бе появила пред него с Дезмънд! „Ти, глупава жено, наруга се сама, какво значение има мнението на другите за това кой му е баща?“ Но всъщност имаше значение. Тя знаеше много добре какви бяха тайните около нея самата, а сега правеше същото за собственото си бебе. Паникьоса се при мисълта, че войната ще ги раздели с Феран. Трябваше да му пише и да му каже за сина им, преди да е станало твърде късно.

Крачи из апартамента цяла нощ, докато се изтощи напълно. Гледа през прозорците подготовката отвън, слуша заглавията на сутрешните вестници, които продавачите обявяваха високо по улиците, и предупредителните сирени за въздушно нападение, гледа хората, които тренираха за такава атака и бягаха в търсене на подслон. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне у дома, но дори и това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Кали никога не бе виждала толкова много влакове да заминават от столицата. Последва редиците деца, които мъкнеха пакети, увити в кафява хартия. Застанали едно зад друго на опашка, някои бяха в училищни униформи и с куфари, а други - в палта с увиснали подгъви и с гуменки. Жени бутаха проходилки с бебета, които смучеха биберони, за да не плачат. Видя как майките се опитват да скрият сълзите си, докато махат на децата си за прощаване. Бебетата плачеха, а майките им хлипаха жално, и Кали изпита вина, че се завръща при собственото си бебе.

Влаковите компании бяха претоварени, вагоните - пренаселени, а закъсненията ставаха нещо обичайно. Купетата бяха пълни с войници и моряци, които отиваха на север, към казармите си. Всички поддържаха измамно шеговито чувство на вълнение. За пръв път типичната английска сдържаност бе разтърсена до основи от новината, че не след дълго целият свят ще избухне в пламъци. Мнозина трябваше да пътуват прави от Юстън до Глазгоу или приклекнали на пода в коридорите, а когато локомотивът затрака над Дъглас Мор⁴⁶, всички светлини угаснаха. Това беше кошмарно и безкрайно пътешествие. Тоалетните се запушиха и вонята на човешка пот се носеше натрапчиво из въздуха. Поне щом стигнеха в Стърлингшър, щяха да са в безопасност, но апартаментът на Фий бе друга история. Кали носеше всички документи и бижута, които успя да намери, в случай на въздушни нападения.

Пристигна у дома напълно изтощена и чак посред нощ. В неделя, на трети септември, Фий я събуди, за да чуят обръщението на министър-председателя. Мима и мистър Бърел, градинарят, стояха до тях, заслушани в официалните думи, и не смееха да кажат нищо, преди да свърши речта.

- Господ да помогне на всички тези войници. Радвам се, че баща ми не е жив, за да види как трябва да преминем отново през всичко това. За какво умряха толкова много хора предишния път! - проплака Мима.

Кали бе прекалено разстроена, за да направи нещо, и само въздишаше, впила поглед в Дезмънд, който си играеше в детската кошарка, без да подозира какво става. Ето, тук беше в безопасност от бомбардировките, но ако имаше нахлуване в страната, тогава какво?

- Ще се върна в Лондон и ще приведа апартамента в ред - каза Фий. - Ще сложа някои неща на склад. Дезмънд ще се нуждае от тях, когато порасне.

- Той ще се оправи. Всички ще се справим, спокойно - каза Кали.

- Мисля, че трябва да разчистим долната ливада за свинарник. Добре сме с яйцата, но малко свинско ще ни дойде добре за Коледа - предложи Колин Бърел. - Можем да разорем и цветните лехи и да засадим повече от зимните култури, повече картофи, ряпа. Говори се за купони за храна и ваучери за гориво, така че мога да прибера „Морис“ в конюшнята.

- О, не, моля те - извика Кали. Тя обичаше колата си, наричаше я на шега „Борис“. - Нека да изчакаме и да видим какво ще стане. Предполагам, че трябва да предложим част от къщата за настаняване на евакуираните.

- Не прибързвайте, мис Каролайн. С такова малко детенце в къщата не можем да рискуваме, не знаем какви микроби може да носят непознатите - скочи веднага Мима.

- Всеки трябва да даде своя принос, Мима. Една по-разхвърляна и шумна къща е най-малката жертва, която можем да направим.

Кали се чувстваше виновна, че живеят далеч от всякаква опасност, докато Феран и семейството му отвъд Ламанша се опасяваха от най-лошото след случилото се в страната им преди двадесет години. Той беше прав да иска да ги защити, както тя трябваше да защити своето семейство.

Тази вечер Кали седна и написа писмо, в което изля сърцето си и чувствата си към него.

Скъпи мой,

Толкова съжалявам, че не можеш да дойдеш в Лондон. Исках да те заведа в Шотландия, за да видиш сина ни. Да, нашия син, Дезмънд Луи. Роден е преди няколко месеца, през март. Толкова исках да ти го покажа и всички да бъдем заедно, но изглежда, че това трябва да почака. Колко жестока е съдбата - даде ни такова обещание за щастие само за да ни лиши от него. Съжалявам, че не ти казах досега тази прекрасна новина, но сърцето си има своите причини. Дълга история. Исках да съм сигурна, че синът ми има законно име в собствената си страна, преди да... Не бях права да постъпя така, а сега всички плащаме цената за решението ми.

Той е красиво малко момче, пращам ти негова снимка. Моля те, прости ми, че не ти казах по-рано. Сега се боя, че ще минат много месеци, преди да го видиш.

Кали не можа да довърши писмото. Сълзи се стичаха по лицето й, капеха по листа и размазваха мастилото. Това бе твърде открита, твърде брутална изповед. Как би могъл да й прости, че е скрила това от него? Как щеше да му подейства, когато знаеше, че е в капан от едната страна на Ламанша, а тя е от другата? Може би бе по-добре да му пише, когато положението стане по-ясно, по-безопасно. Сега не беше най-подходящото време да разкрива тайната си. Щеше да изчака още малко, макар да се питаше как любовта им ще издържи на такава разлъка. Но трябваше да поеме този риск.

Знаеше, че ситуацията им не е по-различна от тази на хиляди други жени и войници, изправени пред същата дилема. Сега Кали имаше и друга задача - трябваше сама да се погрижи за дома и градините на Далраднор, за да ги съхрани за бъдещето.

Откри, че се разхожда из къщата и докосва стените й с обич. Това бе тяхната крепост и убежище, сигурната опора срещу бедите, които се задаваха. Тук си бе у дома и тук щеше да остане.

⁴⁶ Старо име на енорията и замъка „Крофърд“, разположен на северния бряг на р. Клайд. - б. пр.