Пощенската картичка

22

- Имате ли нещо против, ако утре си взема почивния ден? - обърна се Джеси към Фийби една сутрин след закуска. - Моят приятел има отпуск и бих искала да го заведа вкъщи, за да го представя на семейството си - усмихна се тя.

Джеси бе срещнала млад пилот на танците в Стирлинг и името му й бе все на устата. Боб Кейн, както изглежда, беше австралиец, но с шотландски произход, и бе направил силно впечатление на дъщерята на земеделеца. Така се случи, че Фийби нямаше ангажименти тази седмица, а и мадам, и Мима бяха винаги на разположение, за да поемат грижите за Дезмънд. Жалко, че Каролайн не бе успяла да дойде за рождения ден на сина си, но бе пратила триколка втора ръка - боядисана в яркочервено, с малко звънче на кормилото - и тя беше неговата гордост и радост. Момчето обикаляше развълнувано по пътеките и Фийби се замисли, че е време да се погрижат за образованието му.

Беше наистина дразнещо, че Кали се оказа толкова ненадеждна. Тя писа, за да им съобщи, че частта им ще заминава за чужбина, но все още не знае къде ще бъдат разпределени. Преди заминаването й всички отидоха в Лондон за една седмица на хотел. Каролайн заведе Дезмънд в парка и използва купоните си, за да му купи нови дрехи. Гледаха мюзикъл с Примроуз. Кали даде на Фийби чувал с подаръци, които да опакова, ако тя не успее да се върне за Коледа. Примроуз гледаше с разбиране, но не каза нищо, така че когато Фийби я завари насаме, веднага я атакува.

- Какво става? Къде отива сега?

- Не знам и не питам. Не стават така нещата. Един небрежен разговор и после...

- Мисля, че тя постъпва безотговорно - заяви Фийби.

- О, не говори така. Според мен Кали е много смела. Тя не иска да ви оставя, но трябва да изпълни дълга си.

Примроуз изглеждаше толкова шокирана от тази критика, че Фийби внезапно осъзна -Каролайн може би вършеше нещо много опасно. Сърцето й се изпълни със страх.

- Моля те, кажи ми какво прави тя.

- Не мога. Не знам, а дори и да знаех, нямам право да ти кажа. Всичко, което знам, е, че има и други начини да се спечели тази война - начини, различни от открития бой на фронтовата линия с танковете.

- Прекалено е рисковано - въздъхна Фийби. - Надявам се, че знае в какво се забърква.

- Сигурна съм, че е наясно... Ще ми липсва нейната компания.

- Но тя има син... Кой ще се грижи за него, ако корабът потъне? - попита Фийби, като се замисли колко опасни са водите около Великобритания.

- Тя ще направи всичко възможно да се върне при него - каза Примроуз, но не звучеше много убедително.

Фийби се мяташе и въртеше неспокойно в хотелското легло и се опитваше да разбере какво прави Каролайн, че е толкова потайна. Може би имаше нещо общо с това, че говори отлично френски. Щеше ли да остави детето си до края на войната? Слава богу, че Джеси Диксън все още бе на разположение, но за колко време? Младите момичета, неомъжените, бяха нужни на страната.

Сега, в четвъртата година на войната, умората засягаше всички по един или друг начин: недоимък, липса на дом, купонна система, всички стари правила и ограничения, недостиг на нови дрехи или провизии, ограничаване на пътуванията. Беше й писнало от всичко това и от липсата на истински новини. Освен това на заден фон в съзнанието й винаги присъстваше страхът за Каролайн. На всеки няколко месеца на изтривалката им се появяваха картички, които не казваха нищо особено, и Дезмънд не си правеше труда да ги погледне. Мама бе само една снимка в сребърна рамка, която те целуваха всяка вечер преди лягане.

Фийби се усмихна, защото знаеше, че момчето се притеснява повече дали ще получи прясно яйце за закуска или някои дребни сладки от магазините в селото, или дали Жак все още му е приятел. Именно това непреодолимо чувство за отговорност към безценното й внуче я тревожеше най-много. Тя не беше първа младост, а Дез понякога проявяваше опак характер. Надяваше се, че Джеси няма да ги остави и да се запише в армията. Тогава какво щеше да прави Фийби... да го изпрати в интернат?

Не спираше да мисли за Каролайн. Къде бе тя? Какво правеше, защо бе толкова важно, че не можеше да го сподели с майка си?