Пощенската картичка

8

Фийби забеляза промяната у Каролайн в мига, в който я видя в Далраднор. Сякаш се бе свила вътре в себе си и бе затворила вратата за всички. Излизаше сама на дълги разходки, яздеше сама, ровеше апатично в храната, която мисис Айбел приготвяше с толкова любов за нея, и предпочиташе да се сгушва в стола до прозореца на стълбището, забила глава в някоя книга.

- Мислех, че лагерът в Хайланд ще й вдъхне живец и тя ще се върне с поруменели бузи -прошепна Фийби на икономката.

- Може би е в онзи период от месеца... Тя вече е млада дама, а и знам, че й е мъчно за кученцето. И тя самата не е наясно с чувствата си... в онази неловка възраст е, нито риба, нито рак. - Нани приготвяше шоколадова торта. - Това ще я разведри.

- Да не се е скарала с приятелката си?

- Не, мисля, че просто се опитва да се преоткрие. Скоро започва учебната година. Колко дълго ще остане в училището?

- Нищо не е сигурно. Мислех, че Швейцария е подходящо място за нея, за да завърши образованието си, но вече не съм сигурна.

- Това ще струва доста пари - изсумтя икономката. - А и няма ли в Лондон хубави места по-близо до вкъщи?

Да не би да имаше намек за критика в този въпрос?

- Езиците й се удават и така ще подобри френския си. Ще кара ски, ще си намери нови приятели, такива неща...

- Да, промяната може да й се отрази добре. Просто не е на себе си. Чудя се дали нещо не я тревожи... Момичетата на тази възраст са ужасно объркани... Някой млад господин, може би?

- Разбира се, че не, тя е само на шестнадесет.

В очите на Фийби Кали все още бе онази малка хаймана с черни чорапи и спортен екип.

- Ще има достатъчно време за това, когато завърши училище.

Фийби все още се бе вкопчила в надеждата, че ще успее да намери кой да помогне на момичето да бъде представено подходящо на бала на дебютантките през Сезона, но нямаха истински връзки с аристокрацията, нямаше кой да поеме този ангажимент. Съпругата на сър Лайънел не искаше да има нищо общо с тях двете. Мис Коркоран бе предложила училище по езици или обучение за секретарки като перспектива за Кали.

- Боя се, че тя не е подходяща за университет. Поддържа добро ниво, но както установихме, не е отдадена на никоя основна наука.

Фийби се радваше, че е успяла да отдели време и да дойде на север за остатъка от ваканцията, но до момента не бе прекарала много време с Кали. Обмисляше пътувания до Единбург и замъка „Стърлинг“, до артгалерията в Глазгоу и вероятно да заведе Кали на представление в театър „Алхамбра“

Времената бяха трудни за града, корабостроителниците стояха без работа, по улиците се мотаеха мъже с болезнено изражение на бедност в очите, но филмите, които тя правеше, очевидно пълнеха салоните. Имаше роля в един мюзикъл на Джеси Матюс и още едно

участие с Джак Бюканън²⁵. Говорящите филми бяха разкрили един нов свят, изпълнен със звуци за публиката, и гласът на Фийби бе по-добър от гласовете на повечето звезди. Имаше достатъчно работа за нея и също както концертите по време на войната бяха разведрявали духа на войниците, така сега говорящите филми повдигаха настроението на хората в тези мрачни времена.

Но нещо определено притесняваше Каролайн. Тя не беше от момичетата, които постоянно капризничат и искат разни неща. Всъщност за нея пазаруването на дрехи бе загуба на време. Носеше или своя килт, или бричовете си за езда и постоянно мъкнеше със себе си книга за четене. Нямаше представа колко красива може да изглежда в рокля и сако. Фийби въздъхна, после хвърли поглед на отражението си в огледалото, докато оставяше икономката да пече, а тя се запъти към салона. В косата й се бяха появили сребристи косъмчета, талията й бе понаедряла и трябваше вече да следи колко яде, иначе камерата щеше да я направи да изглежда двойна. Навлизането в четиридесетте бе нейният заник, докато дъщеря й разцъфтяваше, но това бе част от цикъла на живота. „Не можеш да спреш времето“, въздъхна Фий. Слава богу, че бе направила скок и се бе откачила от ролите на характерния някогашен типаж. Дните й на момиче от пощенските картички бяха отдавна отминали, но с малко ограничения, добро осветление и боя в косата тя остаряваше красиво.

Разходи се из старата къща в търсене на момичето и най-накрая го откри в градината, наведено над някаква книга на пейката, близо до гроба на Кълен.

- Какво четеш? - попита я с искрено любопитство. Самата тя не си падаше много по четенето.

Каролайн затвори внимателно книгата и се извърна настрани.

- Нищо.

- О, хайде, какво става? Изглеждаш така, сякаш си работник от Хъдърсилд, препил през седмицата за почивка²⁶.

Шегата й нямаше ефект.

- Добре съм.

Момичето не вдигна глава, така че Фийби се осмели да приседне до него.

- Нани казва, че не хапваш нищо. Знаеш я как мрази да се пропилява храна, а сега толкова много хора от семейството й са без работа, че е срамота да не изпразниш чинията си.

- Не съм гладна, а и тя винаги ми сипва прекалено много.

- Но ти направо гладуваш. Да не си болна? Да не би да си в цикъл?

Фийби бе сигурна, че Каролайн е наясно с темата и е добре подготвена за нея, защото в училището им изнасяха сериозна лекция за фактите от живота, когато навършеха четиринадесет години.

- Спри да се тревожиш.

„Върви си“ остана премълчано.

- Но аз наистина се притеснявам за теб. Изглеждаш толкова тъжна. Кажи на леля си Фий какво става. - Приближи се още, но Каролайн се отдръпна.

- А наистина ли си ми леля, или това е още една от твоите измислици?

Гранатата избухна неочаквано и Каролайн веднага усети, че е поразила жертвата си.

- За какво говориш? През целия ти живот съм била до теб.

- Но наистина ли си ми леля?

- За какво става дума? Разбира се, аз съм Бордман.

- Е, не ми пробутвай тези простотии за майка ми и баща ми. Срещнах се с чичо Тед и той каза, че всичко това е лъжа.

Страхът вцепени напълно Фийби и тя усети как сърцето й внезапно запрепуска бясно. Пое си дълбоко въздух и се прокашля.

- Кога е станало? - попита предпазливо, като се опита да звучи спокойно.

- Прими намери в албума ти с изрезки писмо, което така и не си изпратила, с адрес на плика. Предизвика ме да отидем и да проверим дали ще открием семейството ми. Отидохме до Пийл стрийт и после до Гладстон стрийт, където се срещнах с Тед и Хилда Бордман.

- Разбирам. И какво ти каза той? - Фийби преглътна паниката си и се опита да прозвучи небрежно.

- Показах му една от твоите картички. Той се разсмя и каза, че трябва да те питам какви игрички си играеш, като представяш неговия починал брат за женен мъж. Берил се е омъжила, но не е имала деца, така че защо си ме излъгала за тях?

- Виж, скъпа, просто исках да ти спестя истината. Казах го, за да те защитя.

- Защо ми е била нужна защита? Значи си ме осиновила и си ме отгледала като свое дете... купила си ме от някое сиропиталище, а после си се престорила, че си ми леля? Какво му е лошото в това да си осиновен?

Фийби пребледня. Каролайн бе разбрала всичко погрешно. Как можеше да й обясни ситуацията, без да я нарани още повече? Кити я бе предупредила, че този ден ще дойде, и сега вече не можеше да продължи да крие решението, което бе взела преди толкова години. Искаше й се приятелката й да е тук с нея, за да я посъветва какво да прави. Но нямаше друг избор, освен да поведе тази битка сама.

- Първо, ти никога не си била осиновявана. Второ, не си сираче, а дете, родено от любовта на двама млади във военно време, дете, което не е имало баща, защото той умря, служейки на родината си. Майка ти искаше единствено да те защити, защото двамата не успяха да се оженят, преди да се родиш.

Фийби усети, че трепери.

- Разбираш ли какво ти казвам?

- Естествено, аз съм незаконнородена, копеле на неомъжена майка - отвърна Каролайн с леден глас, а от очите й хвърчаха искри.

- Не... всъщност да... в очите на обществото и на закона може би е така, но ти беше обичано дете. За нещастие, съдбата те лиши и от двамата ти родители.

- Е, и къде е майка ми? - попита бясно Кали. - И тя ли е умряла, или ме е подарила като сувенир?

- Не разбираш ли, Каролайн? Трябва ли да ме караш да го казвам на глас? - попита с умоляващ глас Фийби и протегна ръка към нея.

- О, не... Не си ти, нали? Кажи ми, че не си... - Каролайн скочи, на лицето й бе изписан ужас. - Как си могла? Как можа да ме накараш да мисля през всичките тези години, че си ми леля, когато си била моята майка? Тед каза, че си добра в игричките, но не съм и

предполагала, че може да си толкова жестока, че да се отречеш от собственото си дете?

- О, чуй ме, моля те... - проплака Фийби. - Трябваше да защитя и двете ни. Когато Артър разбра за теб, той направи всичко, за да ни осигури дом, а и сър Лайънел винаги...

- Значи и той е знаел истината през цялото време? Аз съм негова внучка, а ти ме накара да вярвам във всички тези лъжи. Трябва да се срамуваш от себе си... Махни се от мен - изпищя тя в яростта си и се затича към къщата.

Фийби падна на колене на чакълената пътека.

- Как можеш да мислиш, че не съм те искала? - изкрещя тя след нея. Но още в мига, в който викна, осъзна, че донякъде разиграва сцена, достойна за мелодраматичен филм.

„Стани, прекрати това. Всичко се плаща и сега е време да платиш цената. Остави момичето да дойде на себе си и тя ще разбере.“ Така говореше сърцето на разума й, докато Фийби се отпускаше на пейката, загледана в една пчела, жужаща в късно разцъфтелите розови храсти, поникнали на гроба на Кълен.

„Лиши я от всичко, което някога е приемала за даденост в живота си, защо да не те мрази и в червата? Но ти си й майка - единствената й майка - и трябва да си платиш за стореното, да положиш усилия и да изградиш наново разрушените помежду ви мостове. Нещата ще се оправят. Трябва да се оправят.“

²⁵ Джеси Матюс (1907-1981) - английска актриса, танцьорка и певица. Уолтър Джон ,Джак“ Бюканън (1891-1957) - шотландски театрален и филмов актьор, певец, продуцент и режисьор. - б. пр.

²⁶ По време на Индустриалната революция в някои части на Англия и в Шотландия възниква традицията работниците да получават по една седмица неплатен отпуск, през който се организират масови забавления в градовете. - б. пр.