Пощенската картичка

23

Назначението дойде в началото на март, когато една черна кола със затъмнени с пердета задни стъкла пристигна в тайната къща близо до Хънтингтън, където Кали почиваше до началото на мисията си. Беше привечер, когато я закараха в авиобаза някъде извън Големия северен път. Тя надникна и се опита да зърне пейзажа отвън в сумрака. Дългото пътуване я доведе до имение, където се срещна с мисис Камерън, служителката за връзка от белгийската част, която я бе обучавала и бе нейна сянка през цялото време. Мисис Камерън беше тиха, напрегната жена, с пронизващи тъмни очи. Огледа Кали, когато тя излезе от колата, и не пропусна нищо от тоалета, с който бе облечена за мисията. Този специален костюм за път бе подбран така, че да създава съвършената представа за бавачка, дошла да върши работата си в Брюксел. Полата й бе леко износена и провиснала - нещо полезно при бързо бягство с велосипед.

- Обувките са неподходящи - каза мисис Камерън и посочи към тях. - Кой има кожени обувки сега там? Трябва да намерим нещо по-синтетично или да им сложим подметка от автомобилна гума.

Накараха Кали да изпразни джобовете си, в случай че е забравила нещо: автобусен билет, угарка от английска цигара, кибрит или червило. Беше правила това много пъти, откакто бе започнала да носи тези дрехи, за да свикне с тях. Едва тогава й дадоха опърпана чанта, в която имаше лична карта, купонна книжка, разрешително за пътуване и малко евтина козметика, както и смачкана снимка на стара двойка. Задачата й бе да се отдалечи от ЗС -зоната за спускане, да вземе влак до Брюксел и да изчака около кафене край Гран плас, централния площад, докато някой се доближи до нея. Предупредиха я да внимава. Имаше известна несигурност доколко са надеждни някои от групите за съпротива. Нейната мисия бе да намери сигурна печатница и да разпространява листовки и пропаганда по улиците. Имаше пълен портфейл с пропуски и пачка с белгийски франкове, за да пътува по-лесно.

По-късно я закараха до хангара на летището, където облече гащеризон върху дрехите си, и й сложиха екипировката, каската и всички принадлежности, които вече познаваше добре. Мисис Камерън изчака с нея, докато тя пушеше последната си цигара на английска земя, стисна й ръката и й пожела късмет, но не и преди да й предложи хапчета: едно, предизвикващо безсъзнание, за да се отърве от някой подозрителен; второ, което да я държи будна, и цианид, смъртоносното хапче. Кали отказа последното. Вече бе наясно, че така няма да има начин да се спаси от изтезания, но не искаше да мисли за смъртта като възможен изход. Имаше твърде много причини, заради които да живее. В този момент осъзна чудовищността на това, което се кани да направи, и чувството я зашемети. Прекоси пистата, като се опитваше да не се олюлява, и се чудеше дали някога ще се върне на родна земя.

Имаше рутинни процедури, които да следва: проверка на колана, на системата за окачване на въжето. Когато двигателите изръмжаха и самолетът потегли, тя все още не можеше да повярва, че е тръгнала на тази мисия. Надяваше се, че ще направи приличен скок и че отсрещната страна, която трябваше да я посрещне, беше получила правилното послание по радиопредавателите. Наистина не желаеше да й се налага да крие парашута си и да си проправя път сама из част на Белгия, която едва познаваше.

Подготовката си каза думата и Кали застана до линията, от която трябваше да скочи, в очакване на зелената светлина, след която щеше да потъне в бездната. Нямаше време да се паникьосва и след миг се стрелна в нощта. Ужасът от зейналото пространство изчезна, когато Кали почувства как парашутът се отваря над главата й. Под нея се виждаха бледите мъждукащи светлинки на посрещачите й. Дотук добре. За няколко секунди усещаше единствено еуфорията, че се носи като балон във въздуха, и облекчението, че е жива. Това беше добро кацане, най-доброто, което някога бе правила - в сравнение с петте й предишни скока.

Видя съюзниците си, преди те да насочат потрепващите си фенерчета към лицето й.

- Ела - каза един дрезгав глас. - Знамената се развяват високо.

Даде й правилната парола и тя отговори със собствената си кодова фраза.

- Имаш ли кодове за нас?

Лицето на мъжа беше наполовина скрито.

- Дайте ми шанс да си поема дъх - прошепна Кали, като махна каската си и разкри разрошената си руса коса.

- Жена? - чу се изненадано мърморене. - Какво следва? Сигурно са отчаяни - засмяха се мъжете.

- На нашия командир няма да му хареса - каза мъж на средна възраст с мустаци.

- Защо? Мога да си върша работата, както и всеки мъж. Кой ще забележи една жена, вървяща по улицата? - изтъкна тя, по-дразнена, че не я вземат на сериозно.

Те промърмориха нещо помежду си и се отдалечиха. Какъв късмет, да се приземи сред груби и тесногръди мъже. Имаше заповед да остане с тях двадесет и четири часа, преди да потегли към срещата си.

- Накъде си тръгнала? - попита мъжът с мустаците.

- Това си е моя работа - отвърна тя. Никой не би трябвало да й задава такъв въпрос.

- Не можем да те прехвърлим нататък, ако нямаме адреса и паролата. Това са указанията ни от Лондон - каза той и посочи една стара селска къща. - Ела да се стоплиш. Трябва да се уверим, че ще бъдеш в безопасност. Имаше много арести. Брюксел е опасно място. Нека да проверим първо мястото. Името?

- Кафене в близост до Гран плас. Би трябвало да е безопасно.

Беше добре, че вземаха предпазни мерки за нея, помисли си тя.

- А името на връзката ти? Мога да разбера дали все още е на свобода - настоя мъжът.

- Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Така ми казаха - тросна се Кали. Внезапно изпита силна умора и глад. И ужасно й се пикаеше. Никой не й бе предложил даже чаша кафе от жълъди.

- Нека да видим какво има в чантата ти. Трябва да погледнем документите за самоличност. Надявам се, че са по-добри от първите екземпляри, които бяха пратили.

Разгледа ги с подигравателна усмивка.

- Шрифтът е блед, а печатът е прекалено рехав. Няма да стигнеш далече с тях. Трябва да ти направим по-добри. Ще останеш тук, докато стане безопасно да пътуваш, но трябва да се криеш. Съпругата на фермера може да ревнува.

Кали беше твърде уморена, за да протестира. Валеше и мъжете посочиха вратата на плевнята. Един от тях метна одеяло над главата й, за да я предпази от дъжда.

- Не искаме хубавия ти шлифер да се намокри. Продължавай. Така ще можеш спокойно да пресечеш двора.

Тя тръгна напред, благодарна за топлината на покривалото, но после усети, че някой я бута.

- Побързай!

Усети как някой извива ръката й зад гърба и дърпа и другата.

- Спрете с тези игрички! - тросна се тя. - Само защото съм жена... Какво, по дяволите...! Нощта беше дълга, момчета.

След това видя една фигура да излиза от сенките и застина на място. Беше войник в германска униформа.

- Не се притеснявай за него. Той е наш, облечен е във взета назаем униформа.

Мъжете отвориха вратата на хамбара, без да пускат ръцете на Кали. Тя почувства, че й прималява от страх. Това не беше правилно. Нищо от това не беше както трябва. Вътре в плевнята я чакаше мъж с кожено палто и шапка. Щом го видя, Кали осъзна с ужас, че е паднала право в капана, в ръцете на врага, като дар свише. Поне не им бе казала името на връзката си или кодовете, които бяха навити в запалката й. Но те вече знаеха мястото, където трябваше да отиде, и й прилоша при мисълта, че е постъпила така лековерно.

Вързаха ръцете й зад гърба, грабнаха ръчната й чанта, в която бяха парите, запалката и пудрата. Бутнаха я в един микробус и подкараха в нощта. Никой не й каза и дума. Кали искаше да ги заплюе за това, че са предатели на родината си, но сега трябваше да защити себе си и прикритието си. Всички тези месеци на обучение бяха отишли на вятъра, защото някъде някой бе предал невярна информация в главния щаб, бе подлъгал агентите, работещи с радиопредавателите. Колко ли други агенти бяха станали жертва на същата измама? В момента изпитваше единствено пламтяща ярост. Това, което искаха от нея, бе името на следващата й връзка, но нямаше да го получат. Тя не го знаеше - и слава богу. Не можеш да кажеш това, което не знаеш, но колко ли време щеше да им отнеме, за да я открият сами?

Държаха я будна четири дни и нощи в стая, също толкова ужасна като онази в Больо, където бе тренирала за мисията си. Въпросите се редуваха с още въпроси и заплахи. Знаеха за къщите за обучение на отдела за специални операции в родината й, как се свързват членовете на мрежата и къде работят радистите. Знаеха, че кодовото й име е Мангуста, но това беше всичко.

- Не знам никакви имена, за да ви ги дам. Щом сте наясно с нашите методи, значи знаете, че е така. Нямам какво друго да ви кажа. Не мога да ви съобщя нищо повече.

Кали се опита да покаже твърда позиция, но не забравяше да изглежда същевременно безпомощна и несигурна - въпреки това, което й казваха в школата, се надяваше, че може да спечели симпатиите на разпитващия я служител.

- Кой те убеди да се заемеш с това глупаво начинание? Как може британците да паднат толкова ниско, че да използват жените си за такива мисии? - Следователят с униформа на Абвера се вгледа в лицето й.

- Приятелят ми бе убит по време на войната. Боря се за страната си и за любовта си.

- Ще трябва да се постараеш повече, Шарлот. Прикритието ти е убедително, документите ти са напълно достатъчни. Къде е радиопредавателят ти?

Тя за малко да се усмихне: значи не знаеха каква е мисията й.

- Нямам радиопредавател. Пръстите ми са тромави. Можете да се убедите сами. Не знам нищо за никаква радиостанция. - Тя протегна изранените си ръце.

- Изпратихме съобщение до Лондон и им казахме, че си пристигнала благополучно. Съдбата ти е в наши ръце. Можеш да работиш с нас или против нас. Това е изборът ти. Заведи ни на срещата си и ще те пощадим. Работи с нас или ще те изпратим на място, на което никоя нормална жена няма да оцелее. Искаме кодовете.

- Какви кодове?

- Тези, които при кацането си казала, че имаш.

- Нямам никакви кодове. Вашите хора ми се присмяха и аз се похвалих. Казаха, че жените не струват.

Кали мислеше бързо, опитваше се да си спомни какво всъщност беше казала на посрещачите си.

- Трябва да ни заведеш при връзката си. - Гласът на агента стана по-твърд.

- Нали ви казах, нямам връзка. Наредиха ми да чакам по-нататъшни инструкции. Имате кодовото ми име. Това е всичко, с което и аз самата разполагам - каза Кали. Вече се боеше от най-лошото.

- Махнете я оттук и я оставете да гние няколко седмици. Може да бъде по-склонна да ни сътрудничи, след като прекара сама в килията известно време. - Мъжът махна с ръка. Кали се надяваше да го е убедила, че е новак куриер, при това не много компетентен, просто дребна рибка, а не радист, когото биха могли да добавят към колекцията си от подставени лица, или да застрелят без предупреждение.

Тази нощ тя престоя в тъмната, влажна, мухлясала килия, като си припомняше всичко, което бе казала и което бе премълчала. Мрежата бе разрушена и нямаше какво да направи, за да предупреди главния щаб. Не бе постигнала нищо друго, освен почивка от мъченията за няколко седмици, след което отново щяха да се захванат с нея.

Следващия път я съблякоха, свалиха връхните й дрехи и я оставиха полугола, но тя им каза само някои полуистини, оставайки вярна на подготовката си. Имаше късмета да й върнат чантата. Без парите и пудрата, но евтината запалка, в която бяха скрити кодовете, бе останала вътре. Щеше да я изхвърли при първа възможност.

Кали се чудеше колко дълго щяха да я хранят и държат тук. Ако не им кажеше нищо повече, какво щеше да се случи? Дали в Лондон щяха да разберат, че е била предадена и арестувана? Знаеше, че трябва да се поддържа във форма, и правеше физически упражнения дори върху каменния под на килията, както я бе научил инструкторът й. Колко време й оставаше, преди да я изпратят на място, където никога вече нямаше да види дневна светлина и свобода?

* * *

Картичките продължаваха да идват, но според Фийби нещо не беше наред с тях. Не бяха истински, само няколко реда от типа „Добре съм, липсвате ми. Целувки, мама“. Всеки път, когато питаше Примроуз дали се е чувала с Кали, не получаваше задоволителен отговор. „Тя върши чудесна работа със своя екип.“ Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че е някъде във Франция, особено сега, когато Денят „Д“ ⁵⁷наближаваше, а германците обръщаха гръб. След като се освободи Франция, Кали най-накрая щеше да се върне у дома.

Каролайн не беше виждала сина си повече от година и той вече не питаше за нея вечер, нито пък целуваше снимката й с ентусиазъм. „Може и да не бях най-добрата майка на света, мислеше си Фийби, но тази раздяла е нелепа“. Тя наблюдаваше Дезмънд, който си играеше с Джеси. Все още успяваха да я задържат в Далраднор, въпреки че тя вече бе сгодена за Боб Кейн и планираше живота си в Австралия. Боб се отбиваше, когато можеше, и играеше футбол с Дезмънд и Жак.

- Това хлапе има нужда от мъж в къщата - смееше се той и рошеше тъмните къдрици на момченцето. - Ще се превърне в някоя Шийла⁵⁸, в женчо, с всички тия жени покрай него.

Записаха Дезмънд в селското училище, където бе подложен на строгото преподаване на мис Армър-Браун, но угаждащите му жени в къщата скоро намаляха. Дългоочакваното съобщение от Червения кръст от съпруга на мадам пристигна: не обичайните двадесет и пет думи, че е добре, а истински новини. Имаше планове за връщането им в Гърнзи, след като стане безопасно. Това разбуни семейство Лапланш, така че последва вихрушка от шиене на дрехи и закупуване на подаръци за дома.

Оставаха само Джеси, момчето и Фийби, а ако Джеси си заминеше, щяха да бъдат само те двамата. Понякога, в тишината на нощта, Фийби се питаше дали Каролайн някога ще се върне при тях. Тя направи допълнително разследване на адреса, който й дадоха в Лондон. Беше време за честни отговори.

Нейните ангажименти с концертната трупа продължаваха, но все повече я изморяваха. Понякога заспиваше между действията и вече не подскачаше толкова игриво по сцената. Агентът й се опитваше да й намери нови участия във филми, но винаги имаше някаква криза в Далраднор, заради която не можеше да откликне: бойлерът се бе счупил, товарната кола се нуждаеше от внимание. Отговорността всички да са облечени, нахранени и на топло през дяволски студената зима също й влияеше. Старият доктор Макклъски каза, че кръвното й налягане е твърде високо и не трябва да се уморява. Сър Лайънел бе починал, а Верити се премести на юг. Фийби се чувстваше ужасно самотна. Те нямаха кой знай колко общо, освен връзката с Артър и Каролайн, но си разменяха картички за Коледа. Това бе единственото, което вече свързваше Фийби със семейството на Артър.

Трудно й беше да се върне в Лондон и да види всички онези руини. Апартаментът й все още бе така, както го бе оставила, но мародерите допълнително бяха преровили всичко и сега сред отломките растяха плевели. В града вече нямаше човек, който наистина да й е близък и да е важен за нея. Били се бе преместил да живее някъде край Брайтън.

Фийби писа до министерството и настоя за повече информация, но всичко, което получи като отговор, бяха уверения, че Каролайн изпълнява важна мисия и ще се свърже с нея веднага щом успее. Имаше чувството, че още веднъж са я замотали, и притеснителното усещане, че Каролайн не е в безопасност, както твърдяха, не я напускаше. „Кога ще те видя отново“, проплака тя, но нямаше кой да й отговори.

⁵⁷ Десантът в Нормандия, известен и като операция „Нептун“. - б. пр.

⁵⁸ Подигравателно за женчо, идва от типичното шотландско женско име. - б. пр.