Пощенската картичка

19

Евакуираните семейства пристигнаха в Далраднор един следобед през юли 1940 година, след като преди това, седмица след пристигането им с кораб от Гърнзи, бяха стояли разквартирувани в Глазгоу в една църква. В града ги посрещнаха и обещаха да ги настанят по домовете на местните за времето на престоя им. Кали имаше свободни стаи и нямаше против да бъде първа в списъка, след като научи, че тези бедни семейства са на път от 21 юни. Разпределиха й майка с три деца. Мадам Лапланш бе родом от Бретан, омъжена за земеделец от остров Гърнзи, който бе натоварил семейството си на чакащите кораби. Самият той бе останал на окупирания от германците остров, за да се грижи за голямата си зеленчукова градина. Имаше две момичета, Бетин и Луиз, и момче на име Жак, всички в училищна възраст. Луиз, изглежда, се възстановяваше от някаква заразна болест.

- Божке, погледнете бедните душички - каза Мима, като побърза да сложи вода в чайника. -Нуждаят се от баня, ако съдя по миризмата.

- Merci, madame, благодаря ви - заяви мадам Лапланш. - Много сме ви благодарни.

Имаха малко багаж, само очукан куфар, пълен с чисто бельо и броеници, и снимки на градината им. Дрехите им били дарени от Комитета за бежанците, който ги бе приел, но малко от тях им ставаха. Беше топло лято и децата можеха да играят навън, по-късно щяха да ги снабдят с униформи за училище, което щеше да започне в края на август.

Кали знаеше, че е неин дълг да приюти в дома си бежанци. Не спираше да мисли как Марта и семейството й са избягали в Англия и са били приети в дома на родителите на леля Кити през 1914 година. Знаеше, че сега отново живеят под окупация. Феран й бе писал кратка бележка, в която казваше, че се е присъединил към Жан-Люк в армията, но писмата му вече не стигаха до нея, след като страната му бе нападната. Беше твърде късно да изпрати писмото, което се бе опитвала да напише толкова много пъти и което сега бе оставила в едно чекмедже. Нямаше съмнение, че замъкът им вече е в ръцете на врага, и й дожаля за графинята.

Къщата вече бе пълна: Джеси и Дезмънд спяха в детската стая, мадам спеше в голямата спалня с момичетата си, а Жак - в гардеробната до нея. Стаята на Фий бе затрупана с вещи. После, в един септемврийски ден, Фийби внезапно се появи на прага без предупреждение, стиснала в ръце всичко, което бе останало от лондонския й живот, и нуждаеща се от постоянен покрив над главата си.

Изглеждаше съсипана, когато Кали я прегърна и я поведе към един стол, а Мима й поднесе чаша чай с цяла лъжичка от скъпоценната дажба захар. Едва тогава тя им разказа тъжната новина за смъртта на Кити, строполи се на дивана и заплака за загубата й. Ужасно бе да я види толкова потресена и Кали плака с нея за смъртта на Кити.

С толкова много гърла за хранене в имението Кали бе благодарна за кокошките и прасето и за лехите със зеленчуци в градината. Мадам беше щастлива, че може да помага в кухнята, а Мима се радваше на нейната компания. Мадам можеше да направи ястия от нищо и обогати с нови идеи менюто на Мима. Беше отлична шивачка, шиеше ризи от тънки парчета плат, обръщаше яки, промени дарените поли в тоалети за момичетата, уши на Дезмънд зимно палто и боне от старо мъжко сако от туид. Дори се разбра с мистър Бърел, като му сподели как съпругът й отглежда зеленчуците.

Къщата беше достатъчно тиха, докато децата бяха на училище, но когато вилнееха вътре в дъждовните следобеди, Фий получаваше главоболие.

Кали усети напрежението и се опитваше да запази мира в къщата, като извеждаше майка си на дълги разходки, за да й даде време да се възстанови. Разговаряха за всичко, което се бе случило в Лондон. Фий не бързаше да се върне там, но знаеше, че ако агентът й звънне, трябва да замине.

- Чувствам се ненужна тук - въздъхна тя една сутрин, докато Кали се готвеше да отиде на сбирка на доброволческия комитет. - Всички сте толкова заети, какво да правя аз?

- Това, което правиш най-добре, майко - каза Кали, спирайки за миг, защото осъзна какво бе казала току-що. - Върни се на сцената и разведрявай хората. Би трябвало да има концертни групи, които се нуждаят от твоите способности.

- Прекалено съм стара, за да подскачам по сцената - въздъхна Фий и погледна бръчките край очите си в огледалото.

- Не, не си. Просто позвъни на няколко места. Сигурна съм, че болниците винаги търсят артисти с твоя опит. Чуй ме само, уча те на собствения ти занаят.

И двете се засмяха, а Кали с облекчение видя искрица живот да светва в очите на Фий.

„Но какво да направя аз за страната си“, размишляваше тя нощем, когато сънят й бягаше. Отглеждане на дете, помагане на евакуираните и доброволческа работа - достатъчно ли беше? Всеки може да прави това, да помага и да дели с други част от дома си.

Беше много впечатлена от Примроуз, когато един уикенд тя внезапно пристигна в Далраднор, облечена в елегантен костюм. Сега работеше в Министерството на икономическата война, но говореше уклончиво за задълженията си, сякаш имаше някаква тайна. Кали изпита прилив на завист заради свободата й и заради разказите й за чудесните партита, на които ходи в Лондон. Но Прими бе необвързана и не беше влюбена в никого -защо да не извлече възможно най-много забавление от това, което й се предлага?

- Срещала ли си някои белгийски войници, офицери, които евентуално могат да познават братята Ван Грутен? - попита я Кали. Беше малко вероятно да са дошли тук след евакуацията при Дюнкерк⁴⁸ . Феран би й се обадил по телефона.

- Има много французи и поляци. Мисля, че осъществяват радиовръзки с континента. Ела в Лондон и ще те заведа в някои тайни местенца, където биха могли да знаят. Крайно време е да посетиш града.

- Не мога заради всички задължения, които имам тук.

- Глупости. Има достатъчно възрастни в къщата, за да можеш да си позволиш един свободен уикенд. Малкият Дез има веселата Джеси на свое разположение, поне докато тя не получи повиквателна за някъде.

- О, моля те, все още не. Тя е толкова енергично момиче, но също и практично, а Фий още не е на себе си. Бомбардировките я изнервят, а смъртта на леля Кити я съсипа, но когато пак се качи на сцената, ще се оправи. Как са вашите?

- Татко е в Медицинския военен корпус, мама ръководи всички клиники за бедстващи, а Хамиш се записа доброволец в армията. Нямам представа какво е замислил.

- Кой знае къде ще бъдем всички в края на войната - каза Кали.

- Ще маршируваме под хитлеристкия марш, може би. - Прими се усмихна. - Не мисля... Може да отнеме известно време, но ще стигнем до бърлогата му в крайна сметка.

- Ще ми се да мога да направя нещо повече.

- Освен да отглеждаш следващото поколение, да поддържаш огъня в домашното огнище и други подобни неща? Мисля, че това е достатъчно.

- Сигурна съм, че правиш нещо много по-важно, което ще доведе до реална промяна. И аз трябва да се присъединя.

След всички новини, които Примроуз й бе споделила, Кали изведнъж се почувства гузна за доброто си положение.

- Не можеш, нужна си тук. Армията не е опряла до теб - опита се да я успокои Прими, но не й се получи.

- Спомняш ли си какво казваше Корки в „Сейнт Маргарет“? „Мис Макалистър... бъдете полезна, бъдете пионер!“

- И виж докъде ни доведе това, до покрива на камбанарията, без стълба! - провикна се Прими. - Нужно ти е откъсване от целия този домошарски живот тук. Идваш в града, и това е заповед.

Примроуз се завърна в Лондон, а Кали остана да разсъждава върху думите й по време на безсънната си нощ. Досега не бе имало дори едно въздушно нападение. Тя не можеше просто да седи в удобство и безопасност през цялата война. Не беше редно.

Сякаш в отговор на нейната молитва още на следващата сутрин получи писмо, което можеше да промени всичко.

- Какво е това? Изглежда официално - попита Фий, като я видя как взема писмото и после го чете по време на цялата закуска.

- Нали знаеш, че изпратихме на властите снимки на Остенде и на местата около замъка; помолиха ни да ги дадем заради някаква нова ситуация? Мисля, че има нещо общо с това. Искат да отида в Лондон, за да обсъдим нещата по-нататък.

Кали не можеше да повярва на съвпадението - първо, предложението на Примроуз, после -тази неочаквана молба.

- Пътят е прекалено много само за някакви снимки от една ваканция. Да не е уловка и да има нещо общо с Тоби? Може би те проверяват - отвърна Фий, докато загрижено препрочиташе писмото и търсеше улики.

- Не съм се чувала с него от години, вероятно никога няма да чуя нищо, докато не се разведем. Може би искат повече информация за района. А аз го познавам много добре. Прими предложи да ми прави компания, ако се нуждая от почивка. Уговаря ме да я посетя.

- Лондон не е безопасно място. Не се излагай на риск, особено след като имаш бебе.

Фий се надяваше Кали да бъде разумна.

- Ще внимавам. Любопитна съм, а и министерството ми осигурява пътен лист. Дезмънд ще е добре, заобиколен от верните си фенове, докато ме няма.

Имаше нещо в писмото, което я заинтригува, нещо неясно и все пак официално в тази бланка. Тя никога не бе чувала за Министерството на икономическа война - или пък беше? Не работеше ли Прими там? Може би тя ги бе насочила към нея?

Кали се облече много внимателно за интервюто, като се опитваше да не изглежда така, сякаш е стояла будна цяла нощ, приклещена във влака (който бе отбил в глуха линия по време на въздушното нападение), заслушана как в далечината се взривяват бомби.

Прими й бе оставила ключа за апартамента си под една тухла в стената. Щеше да бъде по работа извън града цяла седмица, така че Кали се настани в неподредената стая. Изтръпна, когато видя руините и пострадалите от бомби места, които не бяха показвани по документалните филми в киносалоните. Как бе възможно хората да продължават да работят, когато навсякъде имаше обърнати по тротоарите автобуси, магазини със спуснати кепенци, счупени стъкла и отломки? Но Лондон се справяше и тя се почувства горда, че нищо не може да попречи на военните усилия.

Адресът бе на хотел в близост до Уестминстърското абатство. Трябваше да каже името си на портиера и да изчака да я повикат. Мястото не беше нищо особено, занемарено и порутено, от онези места, покрай които минаваш и никога не забелязваш. Но туристите се нуждаеха от легла и явно хотелите бяха недостатъчни, помисли си тя, докато стоеше на стълбищната площадка и чакаше вратата да се отвори. Не беше очаквала нищо подобно.

Един мъж излезе да я поздрави, беше висок и впечатляващ, но не й се представи. Покани я в стая с бюро и два стари стола. Голо и студено място. Обърна се към нея на френски, което я изненада. Очакваше да му отговаря също толкова бързо и тя го направи. На бюрото имаше пощенска картичка с огънати краища, сякаш е била навивана на руло.

- Мисля, че това е за вас. - Побутна я през бюрото към Кали. - Откъде познавате човека, който ви я е изпратил?

Тя видя почерка и се втренчи в него с изненада.

- Картичката е от Луи-Феран ван Грутен. Срещнахме се в Кайро.

- Предполагам, че тогава сте били любовници.

Кали се стегна от прямотата му Сви рамене и не каза нищо.

- Хайде сега, мисис Лойд-Джоунс, или да ви наричам просто мисис Тоби Джоунс?

След това изреди цялата й история, като добави детайли за измамите на Тоби, за това как той сега живее в чужбина под друго име и как тя се е срещнала с Феран в Александрия и е започнала връзка с него.

- Знаете ли къде е в момента Ван Грутен?

Кали преглътна шока от разкритията му и се усмихна.

- Мислех, че съм тук, за да обсъдим някои снимки...

- Живели сте в Белгия няколко месеца. Имате лек акцент, но графиня Ван Грутен ви е приела в своето училище. Нали така?

Беше негов ред да направи пауза и да я изгледа напрегнато.

- Бях с група други момичета там, да, и обикаляхме наоколо.

- Имали сте и белгийска бавачка, фламандска бежанка?

- Марта... тя в опасност ли е?

- И разбирате фламандски?

- Малко. - Накъде водеше всичко това? - За какво става дума?

- Търсим подходящи преводачи и лица за други задължения. Вашата биография ни интересува. Това е всичко, мисис Джоунс.

- А защо картичката от Феран е у вас?

- Да кажем, че ни я дадоха по необичайни канали, с прекрачване на правителствените правомощия.

После смени темата.

- Какво е отношението ви към окупацията на Белгия? Поддържате ли някакъв контакт с приятелите си там?

Кали усети, че той проверява силата на нейните политически възгледи и поклати глава.

- В нашите вестници има толкова информация. Притеснявам се, разбира се, за приятелите си там. Ако има нещо, което мога да направя, за да им помогна... Какво се случва?

Разговорът на френски я затрудняваше в началото, но постепенно се отпусна сред познатите фрази. Защо бе цялата тази история с Белгия все пак?

Мъжът се изправи.

- Благодаря ви за съдействието. Излишно е да казвам, че този разговор е изключително поверителен, и искам да ми предоставите адрес, в случай че се наложи отново да се срещнем.

Тя му даде адреса на Примроуз и на къщата в Шотландия.

- Ах, красиво място, подходящо и за риболов. Виждам, че имате евакуирани бежанци у вас и малък син. Предполагам, че той е дете на Ван Грутен, нали?

Информацията, която имаше за нейния живот, бе толкова подробна, че я притесни. Никой не беше изказвал това предположение на глас досега.

- Той е мой син. Кой е неговият баща, си е моя работа - отсече Кали.

- Много дискретно от ваша страна, мисис Джоунс, макар че никога не сте били действително омъжена за съпруга си.

- Ние се оженихме! - възмути се тя. - Край бреговете на Марсилия през 1935 година на борда на „Мари-Соланж“ Бракосъчета ни капитанът.

Как се осмеляваше да навлиза така в личния й живот?

- Това не е британски кораб, а след това не е докладвано за брака в Службата на официалния регистър в „Сейнт Катринс хаус“. В такъв случай церемонията на кораба е невалидна - добави той.

- Не знаех, че е необходимо - отвърна изненадано Кали. - Има ли значение?

- Само ако някога пожелаете да сте разведена. Ако няма доказателства за наличието на законен съюз, вие сте необвързана, какъвто е и мистър Джоунс. Свободна сте да се омъжите, за когото си пожелаете, а изглежда в Белгия има един мъж, който очаква да му окажете тази чест. Приятен ден, мисис Джоунс, или по-добре мис Бордман?

Кали се запрепъва през вратата и надолу по стълбите, беше в шок. Дали бе сънувала всичко, което бе станало току-що? Кой беше този груб човек? Нахалството му, любопитството му към личния й живот, фактът, че знаеше такива интимни подробности. И защо й бе казал всичко това? Стисна картичката от Феран с облекчение. Той бе жив и все още мислеше за нея. Възможно ли бе наистина да няма никакви законови пречки да бъде с него? Може би Тоби през цялото време е знаел, че бракът им е незаконен. Защо ли това не я изненадваше?

Намери най-близкото кафене и прочете картичката. Изглеждаше така, сякаш я бяха навивали до размера на цигара, и цветната снимка бе напукана.

Скъпа моя,

Надявам се, че това писмо те заварва в безопасност. Тук е трудно. Брат ми бе убит и маман е разстроена. Тя вече не може да живее там, където би искала. Аз се върнах на своя пост и правя каквото мога, за да помогна на хората да са в безопасност. Копнея да бъдеш при мен. Колко студено е тук, така далеч от жаркия климат, който и двамата познаваме, когато беше в прегръдките ми нощ и ден. Ще чакам, докато успеем отново да се съберем.

Нямаше подпис, нито бе необходим такъв. Нямаше нищо споменато, което да навреди някому, без имена или места, просто нейното име и адрес. Кой бе донесъл тази картичка в страната? Какво искаше да каже Феран с това, че помага на хората да са в безопасност? Всяко изречение бе пълно със скрит смисъл и тя изчете бележката отново, въпреки че сълзите в очите й замъгляваха думите.

„О, защо не ти казах за Дезмънд? В каква ли опасност се намираш, докато помагаш на хората да избягат и да получат шанс за свобода?“

Имаше толкова много недоизказани неща. Заради тази проста картичка тя бе част от някакъв таен свят. Мъжът в хотела намекна, че езикът й с този акцент би могъл да бъде полезен. Какво означаваше това, че могат да я потърсят отново? Дали самата тя искаше да бъде въвлечена в нещо подобно? Можеше да си тръгне точно сега и да хване първия влак за вкъщи и никой нямаше да я съди или да си помисли нещо лошо за нея, ако го направи. Но краката й бяха вцепенени. Навярно най-сетне можеше да бъде полезна в този нелегален, сенчест свят, намиращ се зад вратата с кафяви петна. Усети опасността и предизвикателството, но все още не зависеше от нея дали да се включи. А ако се бе провалила при първото препятствие? Дали щеше да получи втори шанс? Само след като разбере резултата от тази странна среща, би могла да реши по кой път да поеме.

⁴⁸ Дюнкеркската операция, т.нар. операция „Динамо“ - от 27 май до 4 юни 1940 г. След Дюнкеркската битка успешно е евакуирана по море цялата британска армия от 338 000 войници, плюс френски и белгийски части. - б. пр.