Пощенската картичка

33

- Хлапето отново ли се подмокри? - извика Боб Кейн, докато Джеси прибираше чаршафа и се опитваше да го скрие сред останалото пране. - Накарай го сам да изпере проклетото нещо.

- О, Боб, той все още е в шок от всички тези промени. Дай му време да свикне - отвърна тя, докато Дезмънд се шмугваше зад вратата, за да му се махне от очите.

Откакто бе прекрачил прага на „Руби Крийк“, винаги имаше спорове за него. Боб го погледна и извика: „По дяволите, Джеси, не очаквах и малкия изтърсак.“

Ади достави Джеси и Дез и потегли веднага за своята къща, близо до градчето Мари. Стовари ги на прага на фермата, която се намираше на километри от всяко друго населено място. Основната къща бе заобиколена от навеси, бараки и заграждения, в далечината се извисяваше планината, а сред обширните полета бяха пръснати стотици овце. Кракът на Боб беше все още в гипс след злополуката с мотора и той бе безпомощен - само седеше в стола си и издаваше заповеди. Не можеше да използва камиона или коня си, но накара Джеси да се научи да шофира и тя го развеждаше наоколо и вършеше всичко вместо него. Не приличаше на мъжа в униформа, за когото се бе омъжила в Далраднор. Не се бръснеше и кожата му беше с цвят на изгорял карамел, пушеше пури и крещеше през цялото време.

- Този проклет инцидент го разтърси - обясни мама Кейн. - Удари главата си, беше в безсъзнание цяла седмица... Добре е, че има още един чифт ръце тук, за да помагат...

Тя беше тантуреста възрастна жена с груба кожа и чехли върху подутите си крака.

- Трябва да си тих в къщата - прошепна Джеси на Дезмънд. - Бащата на чичо Боб е починал, докато той е бил на война, и стопанството се нуждае от много работа. Това е най-лошото, което е могло да се случи. Трябва да му помогнем, за да се възстанови.

- Кога ще тръгна на училище? - попита Дезмънд.

- Не съм сигурна. Твърде далече сме от града, за да ходиш там, а те пестят бензин, но има едно училище по радиото, което можеш да слушаш. Нека само чичо Боб да се изправи на крака.

Дезмънд погледна през прозореца към далечните планини. Всички цветове на земята и небето бяха различни от цветовете в Шотландия. Нямаше езеро за плуване, а и реката бе пресъхнала. Нямаше с кого да си играе, Джеси беше постоянно заета да готви храна за работниците във фермата, да мие и да чисти, докато майката на Боб вършеше останалите задачи. От изгрев до залез никой не подгъваше крак. От него се очакваше да се грижи за кокошките и яйцата. Дез мразеше да остава с Боб, който седеше на верандата и му даваше нареждания.

Една сутрин, докато Джеси беше заета, Боб го извика.

- Писна ми от картофи и говеждо, искам хубаво тлъсто печено пиле тази вечер. Така че ми донеси една птица, избери от по-старичките и побързай.

Дезмънд не беше сигурен коя да избере и затова ги подгони в кръг из двора и хвана тази, която го кълвеше. Пъхна я гордо под мишница и я занесе на верандата за проверка.

Боб кимна.

- Сега я убий - нареди той. - Хайде, крайно време е да заслужиш прехраната си. Извий й шията.

Дез отскочи назад, хванал птицата.

- Но тя дава добри яйца - каза той.

- Има още много като нея. Просто дръпни врата й и го извий - показа му с ръка Боб.

- Не може ли ти да го направиш, моля - прошепна Дез. Той никога не бе убивал живо същество.

- Прави каквото ти казвам, момче. Щом живееш под моя покрив и ядеш храната ми, ще правиш каквото ти наредя. Това не е хубавата ти къща в хубавата Шотландия с всички прислужници, които угаждат на глезотиите ти. Това е ферма и колкото по-скоро се научиш как се правят нещата, толкова по-добре... Не искам един натрапен ми лигльо да се мотае наоколо, така че внимавай. След като Джеси роди наши деца, ще те разкарам. Има места, на които мога да те пратя, и никога няма да видиш своята Джеси отново. Това ли искаш? Сега го направи!

Дез усети топлината на перата и сърцебиенето на треперещата птица. Опита се да направи това, което искаха от него, но птицата се размърда и той разбра, че я боли.

- Не мога - възкликна той. - Не знам как.

- О, дай я тук, женчо такъв.

Дезмънд не искаше да му я дава, но знаеше, че трябва. След миг кокошката лежеше мъртва, с извита шия, отпусната.

- Дай я на мама да я оскубе и сготви и стой да я гледаш, докато го прави. Следващия път ще трябва да направиш всичко сам.

- Трябва ли да остана тук? - попита той Джеси същата нощ, когато беше време за лягане. -Не харесвам чичо Боб, той крещи. Не ми харесва и това място. Мирише, а от ламаринения покрив се чуват странни шумове. Искам да се прибера вкъщи.

- Знам, любов моя, но не можем да се върнем, струва прекалено скъпо. Когато свалят гипса на Боб, той няма да е толкова своенравен. Това е заради жегата, праха и мухите. Все още не сме свикнали с тях. Сега се опитай да не се изпускаш тази нощ, това само влошава нещата -прошепна му тя, докато оправяше завивката му, и го целуна.

Дезмънд се опита да остане буден, да не заспива дълбоко, но в тъмнината усети как една топла струйка се просмуква през пижамата му Беше твърде късно. Махна чаршафа и се опита да го скрие под леглото. Усети как сълзите му напират, но не знаеше какво да прави. Може би, ако не беше тук, Джеси щеше да се усмихва повече. Ако тръгнеше по пътя, който води към града, дали щеше да стигне до Аделаида и до Големия Джим? Не му харесваше да живее тук, в средата на нищото. Може би, ако успееше да избяга, Боб нямаше да тръгне след него.

Джеси също не беше предишната Джеси. Не подскачаше, къдриците й се бяха отпуснали, лицето й беше покрито с кафяви лунички. Дрехите й бяха прашни, носеше постоянно престилка и бе винаги намръщена. Двамата не се вписваха добре на това място. Овцете бяха странни за нея, тя бе свикнала с едрия рогат добитък в собствената си ферма в Шотландия.

Постепенно Боб започна да накуцва наоколо, подпрян на бастун, и да кара камиона с един крак. Веднъж седмично ходеха в града и Джеси настояваше да се отбиват в църквата. За тези поводи вадеха хубавите дрехи от куфара: сако и риза за Дезмънд, нейната хубава рокля и сламена шапка. Почистваха и лъскаха и сандалите му.

Докато и двамата се обличаха, Дез си спомняше за „Стърлинг касъл“ и Големия Джим и за всичките им забавления заедно. Това го подтикна да се замисли за бягство.

Една неделя по време на службата си каза, че шансът му е настъпил. Джеси щеше да бъде по-добре без него. Имаше гара за влаковете, които отиваха на север и на юг. Нямаше багаж, но разполагаше с една лира за билет и с адреса на Джим, който знаеше наизуст. Беше му тъжно, че трябва да напусне Джеси, но тя щеше да дойде да го търси и след това щеше да остане при тях и всички щяха да бъдат щастливи заедно. Семейство Кейн щяха да се радват, че са се отървали от него. Нямаше нищо за Дез във фермата освен миризлива домакинска работа.

Лятната жега беше почти свършила и всички бяха заети с продажбата на овцете. Нямаше да липсва на никого.

- Отивам до тоалетната - каза той на Джеси, като се опитваше да не се издаде. Искаше да се притисне до нея, но не посмя, така че се втурна по главната улица и спря чак на гарата. Мина покрай един старец, който седеше и си дялкаше някакво дърво пред гарата, и се опита да изглежда така, сякаш чака пристигането на някой влак. Ако го попитаха, щеше да каже, че чака гости. Седеше и чакаше, но нищо не се задаваше. Мъжът, който дялкаше дървото, се втренчи в него.

- Кога е следващият влак на юг - попита го Дезмънд накрая.

- Утре, днес няма нито един, хубавецо. Неделя е.

Дез се изправи, почувствал се глупаво. Сега трябваше да се върне или да се скрие някъде за през нощта. Трябваше да измисли някаква история. За лош късмет, докато излизаше от гарата, се натъкна на чичо Боб, който тъкмо се измъкваше от бара на хотела и го забеляза.

- Какво, по дяволите, правиш в тази част на града?

- Казва, че чака влака на юг - засмя се старецът. - Изглежда си имаш беглец, Боб.

- Как ли пък не. Тръгвай обратно. - Боб го изблъска по улицата пред очите на всички и го стисна толкова силно, че го заболя. - Ще видиш ти, малки дребосъко, само почакай да се приберем у дома. Ще ти се върне тъпкано, задето ме направи на глупак.

- Какво е направил сега? - Джеси ги чакаше до камиона.

- Когато се приберем вкъщи, ще научи урок, който никога няма да забрави. И ако знаеш какво е добро за него, ще си държиш плямпалото затворено, иначе ще стане лошо и за двама ви.

- Съжалявам, не се движи. - Джеси полагаше мас върху раните му от каиша. Отоците по гърба и краката му пареха, подути от жестокия побой. Дез лежеше по корем и се опитваше да бъде смел. Наказанието беше достатъчно лошо, но Боб освен това накара и Джеси да гледа. След това поиска ножицата и се захвана с косата му

- Искам да го направя от мига, в който дойде. Правиш мамино детенце от това момче.

- Той не е виновен, че има къдрава коса - проплака умолително Джеси.

- Това ще се промени. Щракат ножиците, момчета, щрак, щрак, щрак... - пееше Боб, докато го подстригваше, дърпаше кичури и ги режеше с наслада; режеше толкова близо до черепа, че Дезмънд усещаше допира на острите ръбове на ножиците. Обръсна главата му до голо. Дез наблюдаваше падащите по пода черни кичури. По челото му се стичаше кръв, но той бе твърде уплашен, за да издаде и звук. Искаше да крещи, но се боеше да помръдне, за да не увеличи болката. С всяка отрязана къдрица нещо у него умираше. Втренчи се в каменната стена и в камината, докато слушаше пращенето на косата, която изгаряше в огъня.

- О, Боб, моля те, спри. Той е малко дете. Какво ти става? Не си го изкарвай на момчето -опита се да го успокои майка му

- Млъквай, мамо. Той трябва да разбере кой е господарят в тази къща и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така ще мога да направя истински фермер от него.

Джеси плачеше, докато събираше косата с лопатката и метлата.

- Спри да цивриш. Само влошаваш положението му, като заставаш на негова страна -скастри я Боб, доволен от делото си.

„Мразя те, помисли си Дез, и никога няма да ти проговоря.“

От сега нататък му обявяваше война. Никога нямаше да се разплаче пред Боб. Следващия път, когато му се удадеше възможност, щеше да избяга, но заедно с Джеси. Тя заслужаваше някой по-добър от Боб Кейн и Дезмънд знаеше кой точно е подходящият кандидат.