Пощенската картичка

37

Кали усети как странната жега щипе кожата й, докато тя се взира от влака в пейзажа, удивена от мащабите на Южна Австралия - от горите, от равния терен с крайпътните селища, нанизани едно след друго като градчетата от филмите за Дивия запад. Километър след километър прашна пустош без никаква следа от хора. Какво би могъл да прави синът й в такова място? Това беше нова страна за млади хора, с нови пътища и селища. Дори почвата бе толкова различна от пръстта в родината й.

Слезе на най-близката до „Руби Крийк“ гара, развълнувана, но и притеснена. Изглеждаше като чужденка в лондонските си дрехи. Взе си стая в единствения хотел - просто бар с няколко стаи на горния етаж - и остави куфара си. Първата й задача бе да намери най-бързия начин да стигне до фермата. Беше се надявала, че някой ще бъде достатъчно любезен да я посрещне на гарата, след като предварително бе изпратила информация с детайлите по пътуването си. Не получи отговор на нито едно от писмата си, така че се отправи към местния пощенски клон.

Жената зад гишето й се усмихна.

- Добър ден... Мога ли да ви помогна?

- Надявам се. Как да стигна до „Руби Крийк“? - попита Кали с усмивка, осъзнала, че говори с различен акцент. - До фермата на Кейн. Търся Джеси Кейн. Далече ли е?

- От Англия ли сте? - попита жената.

Кали кимна.

- За съжаление, не мога да ви помогна. Джеси си замина неотдавна - прошепна тя. -Имаше малко проблеми. Ако питате мен, Боб Кейн си блъска главата в стената, задето позволи такава работлива жена да го напусне... Все пак той вече не е много наред, откакто се разби с мотора. Бяха тук по Коледа само за пет минути, и си тръгнаха. Тя имаше основание, така че не я виня - приведе се жената зад щанда, за да подчертае думите си.

- Къде е сега? - Кали не можеше да повярва, че е дошла чак дотук, за да чуе това.

- Чух, че са взели влак на юг. Може би е за добро. Не мисля, че щяха да се установят тук.

- Те? - попита Кали. - Тя е взела момчето със себе си?

- Разбира се. Би направила всичко за това дете. Смешен мъник беше той. Дойде тук тайно, за да пусне една картичка. Самотно хлапе, срамота, че отрязаха къдриците му Младият Луи прати писмото на някакъв адрес в Аделаида.

- Можете ли да си спомните къде? - попита Кали, учудена защо жената нарича сина й Луи.

- Вие какво, да не мислите, че чета цялата поща, преди да я пусна? Не съм като онзи човек с невероятната памет от радиопредаването... Макар че, като се замисля за това, малкото приятелче беше толкова гордо с почерка си - не са много фермерчетата, които могат да пишат, особено тези, които не ходят на училище. Сега, какво беше името... Чакайте, ще се сетя. Познато име беше... - Жената затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. - Започваше с Б... Бол ли беше? Нее... Не познавам хора с такова име.

- О, спомнете си. - Кали цялата се тресеше.

- Сетих се... Бойд Ранкин, ходеше на училище с мен в Мари. - Поклати глава и се усмихна. -Писмото бе адресирано до мистър Бойд в Аделаида. Нищо повече не мога да направя за вас.

- Мислите ли, че са отишли там? - Кали беше отчаяна.

- Защо питате мен? Попитайте мама Кейн... или може би не. Роднина ли сте на британците? - Пощальонката я изгледа с подозрение.

- Близка роднина... Изминах целия този път, за да ги видя, а се оказва, че съм закъсняла.

Чувстваше се много уморена, беше на път да се разплаче, но не искаше да разкрива нищо повече.

- Седнете и си починете. Можете да ми направите услуга. Имам една купчина поща, адресирана до Джеси някъде тук. Чакайте малко.

Обърна се и извади колета за Коледа и писмата на Кали.

- Но аз ги пратих още преди Коледа - каза тя уморено.

- Адресът не е бил съвсем наред и първо са отишли другаде. Сега можете да им ги дадете лично. Струва си да пробвате в Аделаида. Това е хубав град и този мистър Бойд може да ви помогне да ги намерите. Успех... Не разбрах името ви...?

Кали кимна, без да каже нищо, докато излизаше от пощата и преглъщаше сълзите на разочарование. Беше се подготвяла да се събере с момченцето си тук, а сега всичко това... Дезмънд не бе получил снимките и подаръците си. Ами ако Джеси бе избягала след получаването на първото писмо, което не беше в купчината с другите? Затова ли си бе тръгнала толкова бързо?

Сега се нуждаеше от една силна напитка, за да се успокои. Отиде до хотела, но барът беше затворен, така че легна на леглото. Помисли си, че тези улики са твърде оскъдни, за да разчита на тях. Но не беше дошла чак дотук, за да се признае веднага за победена.

По-късно същата вечер влезе в бара и се стресна, когато видя, че има само мъже, които стискаха бирите си и я гледаха така, сякаш е от друга планета. Брадясал мъж в гащеризон залитна към нея.

- Чух, че сте разпитвали за съпругата ми.

Кали усети гнева в гласа му, когато той я огледа от главата до петите. Почувства как тревожни барабани забумтяват в главата й.

- Знам коя си.

- И аз знам кой сте, мистър Кейн, и предполагам какво сте направили, за да накарате Джеси да избяга със сина ми навръх Коледа.

- Сина ти? - Той отстъпи назад и погледна към другарите си за подкрепа. - Що за майка оставя сина си в ръцете на една курва?

Кали изпита инстинктивно желание да го удари и да приложи всичко, на което някога я бяха учили, искаше да му причини болка, но си пое дъх и каза високо:

- Майка, която е била заловена от нацистите и пратена в концлагер, мистър Кейн. Която не можа да се прибере навреме у дома си, както толкова много от вашите военнопленници.

Барът утихна при избухването й. Всички се заслушаха. Кали не беше говорила на глас за своите преживявания, но искаше да запуши устата на този мъж. Той бе грубиян и трябваше да бъде смачкан.

- И ако чуя от сина си, че сте му навредили по някакъв начин... Внимавайте. Знам къде живеете и повярвайте ми, обучена съм да убивам, така че по-добре ми кажете къде са отишли.

Стоманеният поглед в очите й имаше ефект, но Кейн не бе готов да се предаде.

- Къде мислиш, госпожо? - подсмихна се той. - При нейното мъжле в Аделаида. И добре, че се отървах и от миризливото британче...

Обърна й гръб победоносно и наперено тръгна към другата страна на стаята, но никой друг не помръдна.

- Благодаря, това е всичко, което исках да знам - извика Кали след него. После се обърна към бармана. - Имам нужда от нещо, с което да залича миризмата на този плъх...

Дезмънд седеше на обяд в къщата на Мейтланд авеню и гледаше Големия Джим с възхищение. Не можеше да повярва, че е на път да сбъдне мечтата си. На масата имаше бяла покривка и цветя, чинии, пълни с агнешко и печени картофи. Намираха се в трапезария с прекрасен килим като от приказките и с картини по стените. Сега спяха в стая с красиви пердета, която не миришеше на овце и мръсотия. Къщата на Бойд бе дворец от тухли, а не от дърво, с големи прозорци и градина, в която можеше да играе. Беше като истински рай в сравнение с тенекиената барака в „Руби Крийк“. Джеси се усмихваше на всички и разказваше на родителите на Джим колко мил е бил синът им с тях на борда на кораба.

Джеси беше нервна, когато почукаха на вратата, но старата мисис Бойд ги покани вътре и се обади по телефона на сина си да се върне от работа.

- Тук е малкото шотландско момче, което ти прати онази картичка от пустошта, заедно с майка си...

Джим се втурна веднага към тях, за да ги посрещне.

- Прочетох бележката и щях да дойда да ви посетя след Коледа, но вие ме изпреварихте. Можете да останете с родителите ми, докато се установите. - Той гледаше Джеси и се усмихваше. - Мисля, че майка ти се нуждае от почивка, определено така изглежда.

Двамата отидоха в друга стая, за да си говорят.

Дез обичаше, когато хората наричаха Джеси „майка му“. Единственото, за което мислеше сега, бе, че са в безопасност от чичо Боб; че вече няма да го блъскат и удрят; че е в истински град с магазини и улици, и с множество паркове.

- Ще си потърся работа - предупреди го Джеси. - А ти ще тръгнеш на училище. - Дез не можеше да се сети за нещо по-добро. - И не можем да останем тук. Не е подходящо, така че не очаквай да живеем на такова хубаво място. Сигурно ще успея да намеря някъде две стаички за нас.

- Нямам нищо против - каза той.

Всичко би било рай след „Руби Крийк“. Пък и Дез си имаше някои тайни планове. Знаеше, че Големия Джим харесва Джеси, както и тя - него. Ако останеха тук достатъчно дълго, те биха могли да се съберат и да бъдат едно семейство.

Джим заведе Дезмънд до строителния склад и той се втренчи в големите купчини чували с бетон и пясък и в натрупания дървен материал. Имаше камиони за повдигане на чували, специални инструменти и кофи, машини, паркирани в редици. Навсякъде се стрелкаха котки. Той се затича да си поиграе с тях.

- Внимавай или ще те ухапят. Те пазят от гризачи. Целият този материал помага за изграждането на нови жилища за войниците, които се завръщат след войната - за да имат къде да живеят. Харесва ли ти?

Дез му се усмихна със страхопочитание. Ако Джим не му беше дал адреса си и той не бе изпратил коледната картичка... какво щеше да стане с тях? Сега обаче всички тъмни облаци бяха изчезнали, прогонени от слънцето, и той усети как топлината изпълва тялото му.

Намирането на семейство Бойд в Аделаида не беше много лесно. Това беше стара шотландска фамилия и имаше доста „Бойд“, изброени в телефонния указател по азбучен ред. Но беше твърде горещо, за да посети всички пеша, затова Кали реши да седне и да звъни по телефона, докато намери семейството, което търсеше. Мъжът на рецепцията в хотела й помагаше, но докато тя минаваше от име на име, положението започна да изглежда безнадеждно.

- Продължавайте - насърчаваше я човекът и предложи да позвъни на някои места вместо нея. Прегледаха всички онези, от които нямаха отговор, и точно когато Кали започваше да се отчайва, късметът й проработи.

- Търся мисис Джеси Кейн и Дезмънд Лойд-Джоунс, който пътува с нея. Дошли са от „Руби Крийк“ при мистър Бойд. Дали някое от тези имена ви говори нещо? - попита тя жената, която беше вдигнала телефона.

Последва пауза.

- Кой се обажда?

- Аз съм мисис Каролайн Джоунс, майка на Дезмънд - отвърна трепереща Кали.

- Съжалявам, тук няма Дезмънд Джоунс - дойде отговорът, но имаше нещо в гласа, някакво двоумение, което накара Кали да продължи.

- Цялото му име е Дезмънд Луи... Възможно е да го знаете само като...

- А, искате да кажете - Луи?

- Познавате ли го? Той и Джеси при вас ли са? - Гласът й се извиси от вълнение.

- Не съвсем, но мисля, че е по-добре да ми разкажете нещо повече, мисис Джоунс. - Гласът сега беше по-предпазлив. Кали започна историята си, но скоро жената я прекъсна. - Можем да обсъдим по-задълбочено този въпрос лично в дома ни на Мейтланд авеню, на чаша чай. Предполагам, че имате доказателство за връзката си с...

- О, да! - Кали залитна от облекчение, все още държеше здраво слушалката в ръка.

- Добре ли сте? - Мъжът от рецепцията се втурна към нея, като видя, че тя се олюлява. -Лоши новини?

- Не, мисля, че ги намерих, на Мейтланд авеню. Синът ми е тук, в града. Сега ми трябва само едно такси.

- Хубава част на града, госпожо - заяви администраторът, но Кали не го слушаше.

„Той е тук и аз ще го видя скоро. Трябва да се преоблека, да изглеждам възможно най-добре, да подготвя документите си. Не мога да повярвам, че нещата се нареждат.“ Едва успяваше да стои на едно място в асансьора, докато отиваше към стаята си. Имаше толкова много неща да се направят, преди да се появи победоносно в къщата на Бойд.

Дез тича по целия път от училище до склада, както правеше винаги в петък вечер. Оставаше там, докато Джеси приключи работата си в яслата и майките приберат децата си. Обичаше петък, най-добрата вечер от седмицата, тогава ходеха на кино и после се прибираха в жилището им на Питкерн стрийт, хапваха риба за вечеря и му предстояха цели два дни без училище, които очакваше с нетърпение. Утре може би щяха да отидат в парка „Елдър“, за да гледат мача по крикет, докато Джеси се занимаваше с прането. После той оставаше със старите Бойд, докато Джим и Джеси излизаха сами. Вечерта си правеха барбекю, а на сутринта ходеше в църквата на неделно училище. После всички отиваха на разходка в парка и той пускаше корабчето си да плава.

Когато днес се завтече през портите обаче, бащата на Джим го погледна сериозно.

- Трябва да те заведа у дома. Имаш посетител - каза той и го поведе към черната голяма кола, която винаги бе лъсната до блясък за уикенда.

Сигурно бе важен посетител, за да накара Джим да тръгне по-рано. А кой можеше да идва специално за него? Сърцето му се сви. Сигурно Боб Кейн ги бе проследил дотук и бе дошъл да си ги прибере обратно. „Ние никога няма да се върнем там“, помисли си той. Вече се бяха установили в града. Дез харесваше училището и приятелите си. Усети, че започва да се тресе целият. Беше се опитал да забрави онова ужасно време във фермата, но понякога през нощта лицето на Боб се появяваше в съня му, плашеше го и той викаше. Джеси идваше да го прегърне и да го успокои. Какво щеше да стане, ако Боб бе довел полиция и те кажеха, че с Джеси трябва да се върнат с него?

- Кой е? - попита той бащата на Джим, а гласът му прозвуча пискливо.

- Не ме питай, просто ми се обадиха да те прибера веднага вкъщи.

Дез се сви на мястото си, защото се страхуваше от момента, в който щеше да се изправи очи в очи със заклетия си враг.

Кали излезе от таксито на булеварда в предградието Уестбърн парк и се възхити на очертанията на красивите постройки, разположени сред храсти и паркове. Изглежда това бе богат дом. Докато приближаваше верандата, се опита да се стегне. Как щеше да понесе гледката на Джеси Диксън със сина й, какво щеше да му каже? „О, просто иди и се срещни с него“, вдъхна си сили тя, закрачи напред и натисна звънеца.

Една жена със стоманеносива коса и бронзов тен на лицето, придобит от годините на слънце, я посрещна и покани вътре.

- Мисис Джоунс, предполагам... Аз съм мисис Бойд, а това е синът ми Джим - усмихна се тя и посочи висок млад мъж, който изпълваше рамката на вратата.

Кали кимна учтиво, когато я поведоха към просторен салон с големи прозорци, които имаха капаци от външната страна. Една врата водеше навън, към морава, сред която имаше широк басейн.

- Да ви предложа нещо за пиене... шанди⁴, може би?

- Само вода, благодаря.

- Опасявам се, че в момента тук сме само ние двамата. Съпругът ми ще докара момчето по-късно, а Джеси е на работа по това време. Така ще имаме възможност да разговаряме насаме. Любопитни сме да разберем какво ви е довело толкова далеч от дома.

- Мислех, че е очевидно, мисис Бойд. Дошла съм да прибера сина си.

Кали видя, че те се спогледаха изненадано.

- Вашия син? Но ние смятахме, че родителите на Луи са... - Мисис Бойд се поколеба. -Мислехме, че са починали по време на войната. Ето защо Джеси го е взела със себе си.

- Но както виждате, аз съм тук. Дезмънд бе на три, когато се записах в армията и заминах в чужбина, но никога не съм спирала да мисля за него.

- Това е бил доста необичаен избор за една майка.

Критиката бе премълчана, но се усети многозначително. Кали обаче устоя.

- Времената бяха необичайни, както всеки, който ги е преживял, ще ви каже. - Тя погледна към сина за подкрепа. - Мислех, че мога да бъда полезна.

- Но защо сте се забавили толкова дълго?

Тя бе готова за това, обясни за ареста си, за концлагера, за болестта си, за заблудилото се писмо. Сподели малко и за тайната си мисия в чужбина.

- А съпругът ви? Той няма ли роднини?

- Мистър Джоунс ни изостави да се грижим сами за себе си още преди войната... Нямам представа къде е той сега. И не ме интересува. Важен е само Луи, както го наричате, важно е да знае, че майка му е жива и е дошла за него. Джеси няма никакви права над него, трябва да разберете това. Тя беше просто бавачката му.

Джим се наведе към нея.

- Но аз мисля, че има. Тя е единствената майка, която той познава.

Кали поклати глава и разля вода върху роклята си.

- Тогава той ще се радва на предимството да има две майки, които да го глезят едновременно за известно време.

Кали се усмихна, но не и те.

- Не мисля, че е толкова лесно, колкото го представяте - продължи Джим. Погледна часовника си. - Скоро ще дойдат. Ще се разходите ли в градината с майка ми, за да подготвя Джеси за тази среща? Тя няма да приеме много лесно положението.

- Както желаете - отвърна Кали, почувствала се неловко. Тя също трябваше да се подготви за сблъсъка с Джеси, да отстои твърдо позицията си и да се събере със сина си, каквото и да й струва това.

Когато Дез надникна през вратата в търсене на страховитото лице, стаята беше пълна с възрастни, но чичо Боб го нямаше. Само една дама в синя рокля, сако и шапка му се усмихна. Той й се усмихна учтиво. Джеси стоеше права до Големия Джим, неговите родители седяха на дивана и всички го гледаха.

- Поздрави мисис Джоунс. Знаеш ли коя е тя? - каза Джеси с писклив глас.

Той отново се усмихна, поклати глава и протегна ръка. Никога не беше виждал тази жена.

- Здравей, Дезмънд - каза тя. - Не съм те виждала, откакто беше ето толкова висок.

Непознатата вдигна ръка до полицата над камината.

Той погледна към Джеси за успокоение. Какво се очакваше да каже сега?

- Джеси се грижеше за теб, докато бях на война. Когато тя реши, че няма да се върна, бе така добра да те вземе със себе си за известно време. Сега дойдох тук чак от Шотландия, за да те заведа у дома.

Дез отстъпи назад, без да разбира какво говори жената, и видя, че Джеси го гледа натъжено.

- Майка ти е била много болна и не е могла да се върне, когато войната приключи, така че аз те взех с мен. Сега тя иска да отидеш да живееш с нея. Какво мислиш, Луи? - добави Джеси.

Чувстваше се странно. Той не познаваше тази дама и тя разплакваше Джеси. Затова отстъпи бавно през отворената врата и избяга нагоре по стълбището в една от спалните, далече от всички втренчени очи. Защо тази дама го нарича „Дезмънд“? Коя бе тя? Не знаеше ли, че това е неговият дом, че мястото му е тук? Спомняше си кораба и Големия Джим, храната и танците, но нищо преди това. Помнеше малко от „Руби Крийк“ и ударите на ръжена по краката си, но нищо повече. Зарови глава в ръцете си, за да я накара да си отиде.

Стаята утихна при внезапното напускане на Дезмънд. Еуфорията на Кали изчезна за миг, когато видя празния поглед на момчето. То нямаше представа коя е. За нея бе истинска агония, когато забеляза как Дез се обръща към Джеси - както дете се обръща към майка си, когато го е страх. Беше се превърнал в дългокрако малко момче, къдриците му се бяха изправили и бяха изсветлели от слънцето, кожата му бе загоряла. Беше красиво момче с лек намек за прилика със скъпия й Феран.

Сега тя седеше сама с тези непознати, застанали един до друг в красивия си дом. Едно силно семейство, събрано заедно - това бе нещо, което тя никога не бе имала. Усети силата и връзката им, но нямаше да бъде победена от броя им. Всички излязоха от стаята, за да поговори Кали с Джеси и да й поиска обяснение за това как е измамила Фийби. Беше очевидно, че бракът й е истинска катастрофа, но как би могла именно Каролайн да я съди за това?

- Луи бе този, който ни спаси с писмо до приятеля си от кораба. Семейство Бойд са невероятно добри хора. Съжалявам, но направих това, което бе най-добро за Луи в онзи момент. Майка ви не можеше да се справи, смятахме ви за мъртва. Какво друго можех да сторя? Той ме е познавал цял живот, както вие сте познавали Марта, или сте забравили как постоянно ми говорехте за нея и й се възхищавахте?

- Но да го доведеш чак тук, далеч от корените му, и да се представяш за негова роднина, е нечестно - заяви Кали.

- По-добре ли щеше да бъде да го оставя в някой интернат с непознати? - нападна я на свой ред Джеси. - Майка ви не беше в състояние да живее заедно с дете в къщата. Не се разкайвам за това, което сторих. Вие го оставихте на моите грижи и аз направих точно това - погрижих се за него. Той не ви познава вече.

Когато Бойд се върнаха, атмосферата се промени.

- Решихме, че трябва да останете тук - предложи мисис Бойд. - Нека Луи свикне с вас. Дълго време сте били разделени. Не знаем какво друго да ви посъветваме. Не може да накарате момче на неговата възраст да изпълнява желанията ви като малко дете. Времето няма същия смисъл за тях като за нас.

„Къде ли съм чувала вече това“, зачуди се Кали. Да, Примроуз я беше предупредила за същото. След като Дез осъзнаеше, че са от една плът и кръв, щеше да си припомни връзката им... със сигурност.

- Благодаря ви - отвърна тя, почувствала се ужасно изтощена и болна. - Толкова много неща искам да му покажа, има толкова много неща, които трябва да научи. Той просто се нуждае от време. Не е твърде късно да променим нещата, нали?

Никой не й отговори, никой не се усмихна, нито я утеши. Сега тя беше сама срещу тях. Майка, готова да се бори за сина си.

⁴ Коктейл от бира и лимонада. - б. пр.