Пощенската картичка

30

Кали се взираше в алеята пред шато „Грутен“ с ужас и недоумение от унищожението пред очите й. Сякаш някакъв гигантски булдозер бе изравнил сградата и бе оставил единствено разрушена зидария и обгорели дъски. Сигурно замъкът е бил уцелен директно от някоя бомба. Тя въздъхна, спомнила си имението от приказките, в което някога бе живяла. Неговите кули и готически прозорци, елегантните му стаи, лишени сега от цялото си достойнство, превърнати в тази купчина боклук. Бе дошла от уважение, по-скоро с надежда, отколкото с някакво очакване, а сега най-лошите й страхове се бяха оправдали. Семейство Ван Грутен бе изчезнало и дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Феран не е сред оцелелите. След възстановяването си чувстваше липсата му особено остро, почти осезаемо.

След като паметта й се върна с всички образи на любимите хора от миналото, тялото й копнееше за физическа утеха, но Кали не откриваше такава, докато бавно се завръщаше към стария си живот.

Вместо това се спусна по бюрократичния канал, който действаше доста ефективно. Предадоха я на американските власти за допълнителна проверка. Кали знаеше, че трябва да се придържа към британското си военно прикритие, такова беше правилото. Даде им фалшивото си име и кодовия си номер, за да я проверят в Лондон. Главният щаб потвърди идентичността й като агент Шарлот Бланкен. Предадоха я на британците и тя отлетя за Брюксел с военен самолет. Там щеше да остане само една нощ, преди да продължи за Лондон. Разполагаше с малко време и знаеше какво трябва да направи, преди да се завърне у дома.

Шофьорът я откара до къщата на Марта ван Хуг, но тя сега принадлежеше на друг и нямаше нов адрес за връзка. Кали убеди младия офицер да я откара до шато „Грутен“, защото се надяваше, че Феран може да я чака тук, както правеше в сънищата й. През целия път от Лайпциг се бе вкопчила в тази глупава фантазия, тъй като не желаеше да се откаже от надеждата си, колкото и малка да бе тя.

Докато наближаваше руините, видя, че там има някакъв мъж - висок, тъмнокос, който се привежда над боклуците, подбира някакви неща и ги слага внимателно в една ръчна количка. Кали спря и се втренчи в него. Не можеше да е... и все пак... Сърцето й трепна от радост за миг. Любимият й бе тук, невредим, точно както бе мечтала! Затича се по чакълената пътека, прескачаше камъни и зидове, задъхваше се от вълнение, но тогава мъжът вдигна глава и тя отново се върна рязко в реалността. Това не беше Феран. Опасяваше се, че навярно е някой мародер, обиращ всичко ценно от останките като лешояд.

- Мога ли да ви помогна? - попита той. Изглеждаше уверен в правото си да бъде тук, поведението му не бе типично за крадец.

- Търся графиня Ван Грутен... Идвала съм тук преди войната - каза Кали, зачудена кой може да е този мъж.

- А, училището на маман за млади дами... Какви дни бяха някога, а сега... - Той се изправи и й протегна ръка. - Аз съм Карел, син на графинята. Опасявам се, че новините не са добри. А вие сте...?

- Каролайн, приятелка на брат ви Луи-Феран... - Кали замълча, осъзнала, че всеки момент ще научи истината, но не желаеше да види изражението на лицето му. - Той говореше често за брат си, свещеника, и за Жан-Люк... Как са те?

Трябваше да попита. Трябваше да научи истината.

Мъжът сведе глава.

- Значи ти си английската дама на Феран.

Имаше нещо старомодно в начина, по който описа взаимоотношенията им.

- Той не би искал да види тези руини. Имаше такива планове... но предполагам, че всички имахме планове. Сега остана само тази земя... - каза тихо и сви небрежно рамене.

Кали разбра какво ще чуе от начина, по който той се колебаеше да отговори на въпроса й.

- Мъртъв ли е? - попита тя, като реши да му спести мъката сам да произнесе тази дума.

- Опасявам се, че да. Като толкова много други смели патриоти. - Погледна я косо, за да прецени реакцията й. - Съжалявам.

- Как? - изрече тя. Усети как й се завива свят от тази новина. По-добре да разбере всичко наведнъж, истината, която толкова дълго бе подозирала.

- Това не е подходящо място, за да обсъждаме толкова важна тема. Къщата до конюшните е цяла. Ще намеря нещо за пиене - каза нежно Карел, забелязал паниката й. - Сама ли сте?

- Имам шофьор, но съм сигурна, че той ще изчака до портата.

Вървяха мълчаливо. Кали се опитваше да осмисли думите му, но у нея бе зейнала огромна дупка, вътрешностите й бяха изтръпнали, докато вълна на тъга пропълзяваше по тялото й.

Единствената стая бе претъпкана с картини и свещници, тигани и счупени съкровища, възглавница, покрита със сажди, и обгорени по краищата книги. Миришеше на пушек и отчаяние.

- Спасяваме каквото можем от пепелищата. Германските офицери бяха превърнали замъка в команден център, но по време на освобождението бе отвоюван обратно. Майка ми живя тук до смъртта си. После една нощ цялата къща бе унищожена за миг.

Как ли гордата графиня бе преживяла това нападение, ужаса от целия й дом да остане една-единствена стая?

- А Феран?

Кали искаше да узнае съдбата му. Карел бутна в ръката й чаша бренди и й посочи един дървен стол.

- След поражението на армията ни и в началото на окупацията се опитаха да ни убедят, че нищо няма да се промени, но това не продължи дълго. Той прие пост в университета и се опитваше, доколкото е възможно, да отстоява езика ни, да следва графика си. Но всичко трябваше да се води на немски. Всички преподаватели бяха под наблюдение. Той се включи в съпротивителното движение, разпространяваше листовки и брошури. Издаваха вестник и го раздаваха по улиците, но бе само въпрос на време да ги предадат, арестуват и екзекутират. Нищо не можах да направя. Дори не ми позволиха да го посетя в затвора „Сен Жил“. Опитах... - Карел плачеше, докато говореше.

Кали ахна и поклати глава. Феран е бил на същото място като нея. Възможно ли е да са били толкова близо един до друг, отделени само от стени и стълбища? Само ако... Но как бе възможно нещо да я шокира след „Равенсбрюк“? За нея вече не бе останала никаква надежда.

- Новината за смъртта му погуби майка ни. Загубихме Жан-Люк при Дюнкерк. Опитал се да прекоси канала до Великобритания. Удавил се. Сега вече не остана нищо от семейството ни, никакво бъдеще, никакви наследници. Аз съм свещеник... или поне бях такъв. Мисля, че вече не съм убеден в призванието си. Ние имаме поговорка: „Загубите, грешките и войната вървят заедно и с тях скоро изчезва и истината.“

Кали се пресегна и докосна ръката му

- Един свещеник и монахините в Германия спасиха живота ми. Толкова съжалявам. Феран бе любовта на живота ми. Бяхме много щастливи заедно. Той щеше да бъде чудесен баща -каза тя.

- Уви, няма повече синове...

Кали се усмихна през сълзи.

- Тук грешиш, Карел. Аз имам син, Дезмънд Луи. Той е син на Феран и ме чака в Шотландия.

Карел закри лицето си с длани от вълнение.

- И Феран никога не е научил за него?

- Щях да му кажа, когато дойде в Лондон, но войната ни попречи и така и не се срещнахме. Сега се прибирам у дома при Дезмънд. Просто се надявах на чудо...

Карел поклати глава.

- Това е чудото, Каролин, надеждата за бъдещето сред този мрачен свят. Мислех, че всичко е изгубено, а сега това? - Той допи питието си, за да се успокои. - Само ако брат ми бе знаел за сина си, може би това би го възпряло да поема рискове.

Отвори друга бутилка. Ръцете му трепереха от радост и въодушевление, докато Каролайн описваше Дезмънд, неговите черни къдрици и сини очи.

- Не съм го виждала от три години. Почти на седем е. Мислех, че е мой дълг да направя това, което направих, но не осъзнавах какво ще ми струва и че ще бъда толкова време далеч от него. Аз съм от малцината късметлии, които оживяха. Да се надяваме, че бъдещето ще бъде по-добро за него и за всички деца, разделени от семействата си заради войната.

Карел кимна и й подаде брендито. Тя го изпи на един дъх и двамата седяха така в мълчание, осмисляйки новините, които бяха научили.

След няколко минути Карел се изправи, отиде до голям дървен скрин до стената, отвори едно чекмедже и извади кутия оттам.

- Синът трябва да притежава това от баща си. Само него мога да му дам. Нямам дори снимка.

- Не се тревожи, аз имам няколко снимки на Феран от Кайро.

Кали отвори ключалката на кутията. Вътре имаше медал, Croix de guerre - военен кръст, закачен на лента с червени и зелени ивици.

- Дава се за храброст, най-високата награда в страната ни... Трябва да разкажеш на сина си всичко за Луи-Феран.

- Благодаря ти, ще го направя, обещавам. Той ще го пази до края на живота си. Но какво ще правиш ти?

- Имам църквата си и къща. Земята ще се обработва, но замъкът... няма смисъл. Не ми е нужен. Каква полза от разни неща, когато няма хора, които да им вдъхват смисъл? -

Въздъхна. - Ела да ти покажа къде почиват роднините ми...

Заведе я до малката църква и гробището зад замъка и я остави да повърви сама сред редиците покойници от рода Ван Грутен. Докато четеше имената им, тя видя графинята -имаше нейна снимка в каменна рамка, както и една на Жан-Люк в униформа.

- Феран не е тук. Маман поиска да вземем тялото му, но така и не ни го дадоха.

Кали искаше да каже нещо, за да го утеши. Толкова много души бяха погубени, прахът на толкова хора бе разпръснат от вятъра в четирите посоки на света. Толкова много смърт и разруха, помисли си тя... Притъмня й при спомена за комина на крематориума и болезнената миризма на изгоряла плът, която изпълваше целия лагер. Карел видя, че тя залита, и протегна ръка, за да я хване.

- Прибери се у дома, при семейството си. Радвай им се. Разкажи им каквото можеш, разкажи им какво си видяла. Това е единственият начин да сме сигурни, че няма да се повтори. Ще живея малко по-леко, след като знам, че частица от брат ми е някъде там, жива. Не всичко е било погубено, както смятах. Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме. Моля те, не ме забравяй, нека поддържаме връзка. Бих искал да видя племенника си някой ден.

- И аз ще се радвам той да се запознае с теб - отвърна Кали и разтърси силно ръката му. -Утре летя за Лондон. Споменавай ни в молитвите си. Не е лесно да се върнеш у дома след толкова дълго време.