Пощенската картичка

14

Кали седеше на верандата на плажната кабина и се възхищаваше на дългия виещ се златист плаж на Сиди Бишр. Гледаше алчно кутията със сладкиши от кафене „Бандрио“. Прекарваше отпуската си с Моника и Кен, докато Тоби обикаляше из Палестина за срещи с клиенти. Беше разгарът на лятото и Александрия бе най-прекрасното място на брега. Кали обичаше лятната вила на Кен и нейните сенчести палми и зеленина, далеч от собственото им скромно бунгало.

Тук Александрия изглеждаше толкова различно в сравнение с пристанището, на което преди две години слезе в Египет за първи път. Градът гъмжеше от туристи от всякакви националности, по крайбрежната алея се разхождаха гърци, ливанци, малтийци, французи, както и британски семейства, които наемаха плажни бунгала за лятото, а децата им строяха пясъчни замъци със своите бавачки. Сцената й напомни за Далраднор през летата с Марта, с изключение на мухите. „Не е вярно“, помисли си тя след миг, като се сети за досадните шотландски мушички.

Моника се бе прибрала, за да се срещне с приятели да пийнат по едно питие, а Кали се излежаваше с най-новия, пристигнал от Англия роман, който Примроуз й бе писала, че трябва непременно да прочете. Но макар че полагаше усилия, романът й вървеше бавно. Две седмици беше далеч от офиса, но бе твърде горещо, за да прави нещо друго, освен да пие шербет и да си почива.

Беше си намерила временна работа на мястото на едно момиче, което се беше върнало в Англия заради смърт в семейството. „Джаролдс“ бе малка компания, която предлагаше кандидати за различни чиновнически постове в града. Заявленията за работа пристигаха от цяла Европа и езиковите умения на Кали бяха полезни. Нямаше нищо вълнуващо, освен да разглежда кандидатурите и да организира интервюта. Но й беше полезно да овладее машинописа, а и опозна бизнес районите на града. Работата беше причина да става сутрин, особено когато Тоби бе далеч, а и получаваше малка заплата, с която подпомагаше техните постоянно намаляващи средства. Така и не успя да разбере как изчезват парите им. Доходите на Тоби бяха непостоянни - или ги нямаше никакви, или се изсипваха накуп. Когато ги имаше, изчезваха бързо, за да изплатят дълговете, натрупани през сухия период.

Постоянно спореха за пари. Той никога не искаше да си плащат сметките навреме, докато тя настояваше да го правят и напомняше за дълга към хотел „Кавендиш“, което го караше да се цупи и да тръшка вратата. След това той отказваше да спи с нея, като казваше, че е прекалено горещо, и излизаше на верандата. Страстта от първата им година заедно бе изстинала и премина в притеснително безразличие през втората. От липсата на близост я болеше повече, отколкото й се искаше да признае. Сякаш тя вече бе част от мебелировката -невидима, освен ако не е крайно необходима, и един или два пъти Кали заподозря, че когато е бил навън цяла нощ, Тоби не е бил сам. Сякаш вече нямаше какво толкова да споделят.

Почивката с Моника беше спасителното въже, отдихът, от който се нуждаеше. Нейната приятелка попълваше толкова много пропуски в живота й. Ходеха заедно на пазар из сокаците, за да си купуват коприни, памук и спално бельо, а след това отиваха да пият чай някъде. Моника й помогна да си намери добър фризьор, който й отряза косата и й направи прическа по най-новата мода. Тя й намери добър шивач, който й уши ленени костюми за работа. Двете заедно проучваха с дни делтата на река Нил. Моника я насърчаваше да поддържа френския си, да чете по-сериозни книги и поезия и да слуша класическа музика. Дори да бе усетила нещастието на Кали, не казваше нищо.

Сега Моника вървеше по плажа с групата, с която се бе срещнала.

- Каролайн, искам да те запозная с моите добри приятели Себастиан и съпругата му Ивет и с малката Елиз.

Кали вдигна глава и видя красива млада двойка по шорти и със слънчеви шапки. Миловидното бебе в бяла лятна рокля и боне сочеше към морето.

- С тях е и приятелят им и техен колега Феран...

Кали се обърна към него с изненада. Би познала винаги това лице с ярки и силни черти.

- Феран? - ахна тя.

- Каролин, c’est incroyable! Това е невероятно! - Той се обърна към останалите. - Колко е малък светът, n ’est-ce pas?

- Не мога да повярвам. Какво правиш тук? - засмя се тя. Със загорелите ръце, които се показваха от копринената му риза, и с ленените си панталони той изглеждаше толкова различен от момчето от онези дни в замъка. - Incroyable!

- Аз съм в отпуск... просто един беден учител - отвърна той с блеснали очи.

Себастиан поклати глава, за да се намеси.

- Не го слушай, той е твърде скромен. Феран е в университета, пише труд за Рубенс и Ван Дайк и преподава ренесансово изкуство.

Всички заедно унищожиха вкусните торти, после семейството отиде да играе на брега с бебето. Върнаха се с вкусни сладоледи с фъстъци и накрая компанията се отправи към вилата. Всички бяха загорели от слънцето и готови за следобедната сиеста. По пътя обсъждаха Германия и новините за погромите срещу еврейските общности.

- Европа не изглежда никак добре в момента. Родителите ми се занимават с търговия в Париж. Не ми харесва да чувам подобни неща - каза Ивет, притискайки Елиз до себе си.

- Със сигурност няма да се стигне до крайности след последната война. Брат ми Жан-Люк и армията му са добре обучени - каза Феран, който продължаваше да се взира в Кали.

- Не е само до обучението. Става дума за снаряжение и въоръжение - отговори Моника. -Никоя от нашите държави не е въоръжена така, както Германия. Те развиват високотехнологични оръжия, така ми е казвал Кен, и ще се нуждаят от петрол, а това означава, че ще се насочат и към либийските, и към персийските петролни полета. Така че е по-добре да внимавате и тук. Никой няма да бъде в безопасност, ако войната пламне.

Разговаряха до късно през нощта, казваха си „наздраве“ на фона на меката светлина от лампите. Кали не можеше да откъсне очи от лицето на Феран. Той бе толкова въодушевен и разпален, когато разясняваше някоя своя теория, и размахваше ръце във въздуха. Колко се бе променил през последните години! Чертите му бяха по-пълни, по-зрели, но имаше същата непокорна тъмна коса, която падаше до яката на ризата. Когато се обръщаше към нея, тя усещаше, че я пронизва с поглед, сякаш нейното мнение наистина е от значение. Колко се различаваше в това отношение от Тоби.

Другите се прибраха във вилата, а Кали и Феран седнаха отвън на стъпалата, пушеха и гледаха пърхащите към светлината молци. Тогава през вратата отвътре се чу музика, позната балада от ерата на „Клуб 400“, която изпълни Кали с носталгия - „Началото на бегина“.

Откри, че се полюлява в ритъма.

- Искаш ли да потанцуваме? - попита Феран. - Мелодията е твърде добра, за да я пропуснем.

Кали бавно се изправи и тръгна към терасата. Знаеше, че трябва да откаже, но и че няма да го направи... Те се притиснаха един в друг, телата им се долепиха плътно, докато танцуваха под музиката, която сливаше своята магия с магията на звездната нощ.

Той беше по-висок, отколкото тя помнеше, но й действаше по същия начин, както когато й се бе усмихнал за първи път с пронизващите си сериозни очи.

- Така става в книгите, нали? - прошепна той. - Само един поглед, една искра... Смяташ ли, че е било изписано сред звездите, че ще се срещнем отново по този начин, или аз съм твърде пиян и говоря глупости? Моля те, прости ми, Каролайн...

- Кали, Кали, за приятелите ми...

Какво ставаше? Той беше прав, сигурно бе от музиката, виното и топлината. Тя обърна лицето си към неговото и устните им се срещнаха. Беше толкова просто, един поглед, един танц и любовта им бе на път да започне отначало.

* * *

- Разбрах какво става между вас двамата в момента, в който очите ви се срещнаха и се познахте - засмя се Моника, докато отпиваше от сутрешното си кафе.

- Не мога да повярвам, че го направих - призна Кали. - Беше като магия.

- Нарича се coup de foudre... мълниеносен удар, гръм от ясно небе, опасен момент на опиянение. Както когато казваш: „Ето го, този, когото съм чакала, любовта на живота ми.“

- Не ставай глупава. Омъжена съм. Не вярвам в такива неща. Срещнахме се за пръв път, когато бях дете. Сигурно съм уморена, а и с Тоби сме в малко труден период. Може би ми е скучно. Време е да се прибера вкъщи и да бъда добра съпруга.

Не искаше да мисли за завръщането си у дома, но знаеше, че трябва.

- Това няма да промени нищо. Случи се и не можеш да се преструваш, че и двамата не бяхте поразени, когато се видяхте. Страстта избухна, осветена в неонови светлини за всички нас, които ви наблюдавахме - каза Моника. - Това е нощта, звездите и примамливата песен на пустинята...

Сега вече й се подиграваше.

- Не, не, вината е на силното слънце и виното. Това е просто летен флирт за отегчени домакини, твърде разглезени, постоянно оплакващи се.

- Тук е пълно с хора, които се забавляват и се отдават на страстта си... Може да се случи всичко - усмихна се Моника тъжно.

- О, Моника, нямах предвид теб и Кен. Съжалявам.

- Кали, ние сме по-възрастни, имахме своите моменти, преживявали сме всичко това и преди. Взаимната ни уговорка ни устройва. Етапът на страстен копнеж отдавна е отминал. Тези първи месеци на желание и похот не са трайни, нищо не е. Просто преминава в нещо

по-кротко и по-постоянно, ако имаш късмет.

- Аз няма да изневеря на съпруга си с друг мъж. Както и да е, няма да се стигне до това. Трябва да си тръгвам утре, отпускът ми свърши.

- Бягството не решава нищо. Каквото е писано да стане, ще стане. Ако беше наистина доволна от брака си, щеше да видиш Феран, но да извърнеш поглед встрани и да го забравиш. - Моника се усмихна, споделяйки някои стари северняшки мъдрости от далечния си дом, но Кали не искаше да я слуша повече.

- Беше заради музиката. Песента е толкова съблазнителна - думите, всичко... Това бе заговор срещу нас. Дали той е женен?

- Не го ли попита? - Моника избухна в смях. - Ето ви, и двамата сте били опиянени от желание. Себастиан и Ивет бяха много развеселени.

- Значи си планирала всичко? - обвини я Кали.

- Разбира се, че не, той просто случайно дойде заедно с тях. Не можех да му кажа да си върви, нали?

- О, Моника, какво ще правя? - проплака Кали, потресена от дълбочината и силата на емоциите си и от разговора им.

- Не прави нищо, изчакай и виж какво ти е приготвила съдбата. Сега си под нейната власт. Опасявам се, че зависиш само от благоразположението на боговете.

- Не говори така, звучи като някаква гръцка трагедия. Отивам на разходка по брега на морето, за да прочистя ума си. - Кали скочи, искаше да се откъсне от този разговор.

- Мила Кали, успокой се. Остави се на течението... каквото е писано да ти се случи, няма да те подмине, така че му се наслади, докато го има.

По пътя обратно към Кайро Кали седеше изпъната в колата и отчаяно искаше нещата да са отново нормални. Искаше да си е в безопасност у дома и все пак се боеше от еднообразието, което щеше да я посрещне, щом отвори вратата на къщата си. Не се чувстваше нормално с този огън, горящ вътре в нея. Как би могла да се изправи срещу Тоби и той да не види, че го е предала? Почивката в Александрия бе направила кожата й златиста, косата й беше изсветляла от слънцето, тялото й се бе стегнало от плуването и ездата. Сега трябваше да се върне в офиса на „Джаролдс“ и да се заеме с много работа, за да не мисли за Феран, който преподаваше в университета наблизо. В края на краищата беше само една кратка целувка и тя се радваше, че той бе пристигнал в самия край на почивката й, а не в началото.

Моника сигурно бе права. Може би това бе само малък флирт в звездната нощ със стар любим, мислеше си Кали. Как можеш да се влюбиш отново от един поглед? Може би тя се опитваше да си припомни усещането от онази първа целувка преди толкова много години. Това беше лудост, а не беше ли я подлудил по същия начин и Тоби, когато се срещнаха за пръв път? Беше гледала твърде много романтични филми. Проблемът бе, че тя и Тоби бяха приклещени в постоянната безизходица на срещи и раздели, никога не прекарваха много време заедно, никога не споделяха, нито се забавляваха заедно с общи приятели. Той имаше своите бизнес приятелчета, а тя - Моника и писмата от дома.

Колко жалка бе да си представя, че това е някаква грандиозна страст. Станалото беше просто знак, че няма достатъчно неща в живота си, с които да се занимава. Имаше нужда от предизвикателство, ново начинание и тя знаеше какво точно може да запълни огромната

пропаст между нея и съпруга й.

Когато Кали пристигна у дома, Тоби седеше на верандата и се усмихваше. Тя се хвърли към него и го прегърна с облекчение.

- Липсваше ми... О, колко ми липсваше - извика със страст.

Той едва не падна назад от изненада.

- Какво е това, какво е това... минаха само две седмици. Какво искаш? Вечеря в „Континентал“ или нова рокля? Имам много да ти разказвам.

- Значи пътуването ти е минало добре? Ти никога не пишеш, нито звъниш - сгълча го тя.

- Бях твърде зает, ще отварям нов офис в Хайфа.

- Това е новина! Трябва ли да се местим тогава? - попита с надежда. Може би това бе решение на проблемите им.

- Не, нищо подобно, ще пътувам. Купих нова кола. Ела да погледнеш Почакай да видиш само новия покрив, който се сваля - идеален е за дългите пътища из пустинята.

Кали се вцепени.

- Това означава ли, че ще останеш там?

- Не се притеснявай, ще се връщам, когато мога. Трябва да се наглеждат нещата. Арабите са ужасни мързеливци, ако няма кой да размахва камшика.

- Значи ще наемеш персонал? Мога да помогна - предложи тя. Ако работеха заедно, щеше да опознае бизнеса му по-добре.

- Трябва да останеш тук, на телефона, да бъдеш моите очи и уши в Кайро... Ела и виж новото ни бебче.

Кали мина зад къщата, за да се възхити на лъскавия малък американски спортен автомобил, боядисан в маслиненозелено и с платнен покрив.

- Изглежда скъп - въздъхна тя.

- Само най-доброто. Трябва да изглежда така. Когато се появя с това малко бижу, вдъхвам увереност на клиентите.

- Много е хубав - излъга Кали, всъщност й бе прилошало от мисълта за парите, които Тоби е похарчил.

- Хубав! Това ли е всичко, което можа да кажеш? - изръмжа той.

Върнаха се в къщата в мълчание.

- Ще ми липсваш... и като заговори за бебета... - Кали реши да се възползва от момента: -Не мислиш ли, че е време да имаме дете? Ще ми прави компания, щом ще бъдеш толкова дълго далеч от мен.

- Всичко с времето си. Знаеш как се чувствам покрай хлапетиите на другите... не съм сигурен, че ще мога да се справя със свое дете.

- Но аз ще се грижа за него - продължи тя, защото беше крайно време да проведат този разговор.

- И аз ще трябва да плащам за бавачки, училищни такси и всички тези неща.

- Искаш да кажеш, че изобщо не желаеш да имаш деца? - Кали усети, че се вледенява, боеше се от отговора му

- Не започвай сега да ме тормозиш Как можем да направим бебета, ако ме няма? - засмя се той, без да усеща отчаянието й.

- Може да дойда до Хайфа с теб, да си направим екскурзия - усмихна се тя. Знаеше, че след това ще трябва да спят заедно.

- Няма да се получи. Аз работя сам, винаги е било така. Както и да е, ти знаеше мнението ми по този въпрос от самото начало. - Тоби си наля питие. - Искаш ли?

Кали поклати глава, изведнъж се почувства смазана.

- Мислех, че ще промениш мнението си. Мислех, че децата са естествена част от брака.

- Не и за мен. Миризливи пелени, повръщане, петна от мляко, рев през нощта - това не е представата ми за забавление.

Това бе отговорът, от който Кали се страхуваше, но тя бе твърде шокирана, за да продължи да спори. Камък легна на сърцето й, когато осъзна какво означават думите на Тоби. Той беше разглезено егоистично копеленце, което правеше каквото си иска, без да мисли за нея. И харесваше живота си такъв, какъвто е. Защо е била толкова сляпа за егоцентричната му същност? Докато седеше там, отпуснат на дивана, тя за първи път го видя истински, като през увеличително стъкло. Каролайн трябваше да направи тежък избор: или да приема решенията му и да живее по неговите правила, или да си тръгне. Нямаше начин да го убеди да разбере нейната гледна точка. Тя се отпусна, парализирана от разочарование.

- Не ме наказвай с мълчание, скъпа. Ще те изведа навън тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти.

- Не, благодаря. Нека просто да останем вкъщи за разнообразие и да се насладим максимално на времето си заедно, докато можем. - Усмихна му се, но това бе горчива усмивка, пълна със смайване и несигурност. Сякаш си махаха от два противоположни бряга на река, която внезапно се бе надигнала, за да ги раздели. И наблизо не се виждаше мост.

* * *

Скъпа Марта,

Не знам как да напиша това, но от всички хора на света ти си тази, която може да ме разбере и да ми прости. Дойдох в Кайро с такива надежди за щастие с Тоби, но сега се влюбих в един прекрасен човек, който е всичко, което съпругът ми не е: образован, нежен и много умен. Той е белгиец, ще повярваш ли? Един млад мъж, с когото се срещнахме за пръв път преди години, а сега имам чувството, че съм го познавала цял живот.

Съпругът ми работи далеч. Винаги е зает да печели и да губи пари. Не иска да има деца. Мрази децата. Опитах се да променя мнението му, но той е категоричен, а аз се чувствам излъгана, ужасно самотна и отчаяна. Новата любов запълни празнината в сърцето ми. Срещнахме се отново случайно. Нямах намерение да предавам обета си, въпреки че не е направен пред Бога в църква, а на борда на кораб, но не мога да живея в лъжа.

Феран чете лекции в университета, а аз имам работа в града. Той ме потърси чрез приятели, за да подновим познанството си, и двамата се срещнахме в тиха чайна, където успяхме да обядваме в уединение. После отидохме в апартамента му по време на сиестата. Толкова съм спокойна, когато съм с него. Френският ми се подобрява с всеки изминал час.

Знам, че ще бъдеш разочарована от мен. За теб не съществува развод и целта на брака

е създаването на поколение. Тоби винаги е настоявал да вземам предпазни мерки за предотвратяване на този естествен процес, а постепенно почти спряхме да се любим. Страхувам се, че той намира утеха другаде.

Дойдох в града с такива очаквания. След три години не чувствам да съм постигнала нещо. Повярвай ми, опитах се да се получи, но нашата къща не е дом, а просто безрадостно място за пребиваване. Изпитвам такъв срам, че се провалих, но са нужни двама, за да се получи една връзка, а ми се струва, че от известно време Тоби е уморен от оковите на брака. Държи се като ерген, какъвто всъщност винаги е бил.

Не разбирам защо е така, но подозирам, че има нещо общо с детството му в Уелс. През цялото време, откакто сме тук, не е получил дори една коледна картичка от семейството си и когато го питам за тях, единственият отговор, който получавам, е: „Миналото си е моя работа и освен това е минало. “ Какво мога да направя? Чувствам се толкова объркана. Трябва ли да изоставя своя нов шанс за щастие и да остана в този брак без любов, или да изгоря закотвената си лодка и да отплавам надалече, за да бъда с Феран? „Развод “ е толкова грозна дума.

Моля те, пиши ми и ми кажи какво да правя. Не мога да питам майка си. Тя ме предупреди, че правя голяма грешка, и сега осъзнавам, че е била права. Може би е по-добре да си тръгна и да се върна у дома за известно време, за да обмисля нещата, но вече не знам къде е домът ми.

Твоя любяща и отчаяна приятелка,

Кали