Пощенската картичка

29

- Сега това ще бъде нашата малка тайна, Дезмънд. - Джеси притисна пръст до устните си, докато го слагаше да седне на коляното й. - Трябва да ми обещаеш да не казваш на никого какво правим. Разбираш ли ме, пиленце?

- И тогава ще мога ли да дойда с теб? - сгуши се в нея момчето.

- Да, знам, че искаш, но не съм сигурна, че баба ти е съгласна да пътуваш толкова надалече. Пътят е много дълъг и никога няма да се върнем. Няма да мога да купя други билети.

Дезмънд кимна. Джеси бе със сериозното си изражение и той я слушаше много внимателно. Ако е добро момче и не се забърква в проблеми в училище, тя може да го вземе със себе си, за да види чичо Боб в Австралия през ваканцията, мислеше си момчето. Щяха да пътуват с големия кораб. Той щеше да живее с тях и да бъде тяхното малко момченце и повече никога нямаше да види баба Фий. Това беше много голяма тайна. Горката баба бе получила удар и лявата й ръка не се движеше и понякога Дезмънд не разбираше какво му казва. Тя не обичаше шумове в къщата и трябваше да спи много. Сигурно щеше да е доволна, че ще бъде тихо, когато той си отиде.

Джеси бе заета да опакова дрехите си и сватбените подаръци: порцелановия сервиз с рози, сребърния свещник и кожения албум със снимки на фермата и на сестрите й, както и сватбената й снимка в рамка. Всички тези неща бяха прибрани в един голям сандък за пътуването и тя имаше нов куфар за останалите дрехи. Преравяше и неговите ризи, панталони, пижами и чорапи.

- Там, където отиваме, ще бъде лято и е много горещо.

Имаше една книга, която постоянно четеше - „Наръчник за Австралия за английските булки“. В нея пишеше какво да очаква от новата страна, как да свикне с климата, кои насекоми са опасни и трябва да се внимава с тях. Чичо Боб вече не беше в униформа, след като падна от мотора си и се нарани. Беше в болница и майка му бе написала писмо на Джеси, че трябва да дойде и да му помогне да се върне към нормалния си живот. Тя вече имаше разрешително да се качи на първия кораб, който щеше да отплава.

Баба Фий не беше никак доволна, че Джеси тръгва точно преди Коледа, и предложи да запишат Дезмънд в подготвителното училище „Гроув парк“ след празниците. Двете се бяха скарали за това.

- Не можете да вкарате малко момче в такова място - заяви Джеси, докато той стоеше и подслушваше в края на стълбището.

- Какво друго мога да направя?

- Нека го взема със себе си - каза Джеси. - Ще му хареса животът на открито с цялото това слънце. Портокаловите дръвчета цъфтят през цялата година. Това е нова държава за млади хора.

- Не, това не е подходящо, докато майка му... докато не разберем... - Баба му винаги млъкваше, когато се спомене името на майка му.

- Мис Фей, и двете знаем, че тя няма да се върне. По-добре да приемем фактите и да измислим нещо.

Дезмънд не беше чувал никога преди Джеси да говори така на баба му.

- Не можем да сме сигурни. Ако бях сигурна, щеше да бъде различно. Не можеш просто да отведеш момчето на другия край на света. Той е мой внук. Има баща някъде.

- Който много му е помогнал, няма що. Ще се грижа за него като за свой син. Знам, че той иска да дойде с мен. Помислете си.

Дезмънд слезе по стъпалата, за да чуе какво ще каже баба му

- Искам да отида с Джеси - извика силно, за да се знае какво желае и той.

- Не ставай глупав, млади момко. Тя е само твоя бавачка, не ти е майка. Не си мой, за да те давам на някого просто така. Трябва да останеш при близките си - извика гневно в отговор баба му

Той мразеше училището. Мразеше Далраднор, откакто баба Фий се бе върнала от болницата. Миришеше на подлоги и училищна храна, не както преди. Не искаше да живее повече в къща със стара жена.

Наближаваше времето Джеси да замине за Саутхемптън и никой не говореше с никого. И тогава Джеси му каза голямата им тайна.

- Трябва да се представяш за мой племенник. Няма да използваме първото име от документите ти, а второто - Луи, а аз ще те наричам Лу Трябва да запомниш това, когато господинът те попита защо пътуваш с мен. Аз съм леля ти Джеси и ти не трябва да казваш на никого нищо друго, иначе ще те върнат обратно и аз ще си имам проблеми.

Дезмънд кимна и запази всичко в тайна. Ако само грубияните на училищната площадка знаеха колко хубаво ще си изкара на истинския кораб, който се казваше „Стърлинг касъл“... Но никой не биваше да знае.

Имаше прощална вечеря за Джеси. Мима направи пай с месо, сметанов сладкиш и сладолед. Всички приятелки на Джеси дойдоха да се сбогуват с нея и да й дадат подаръци. Баба й даде безценни купони за дрехи, за да си купи нещо ново за срещата с чичо Боб. Мима и мистър Бърел й подариха албум с пощенски картички от района. Дезмънд й направи картичка, на която написа Bon voyage - баба му продиктува как да го напише. Означаваше „хубаво, безопасно пътуване“, така му каза тя. За един миг му стана тъжно, че повече няма да я види, но той знаеше, че баба Фий се уморява, когато е постоянно край нея.

На следващия ден Джеси го събуди на разсъмване. Беше тъмно като в рог и тя му помогна тихо да се облече, после се спуснаха по стълбището с нейния куфар и минаха през задната врата. Отидоха до гарата, за да хванат влака, който разнасяше мляко до централната гара на Глазгоу, и пристигнаха навреме в Саутхемптън, за да минат през митницата и да се качат на кораба.

- Баба как ще разбере къде съм? - попита той, защото осъзна, че носачът ги бе видял да се качват на местния влак.

- Оставих й писмо, в което й обяснявам всичко. Тя никога не се събужда преди закуска. Няма да ни спре, знам го. Така че не се тревожи, тя ще бъде много по-добре сега, след като си тръгнахме.

Фийби четеше бележката на Джеси отново и отново и не вярваше на очите си. Как бе посмяла да вземе това решение вместо нея. Когато се събуди и в един момент дойде напълно на себе си, а после намери писмото на полицата над камината в гостната, вече бе късно да ги настигне. Знаеше, че трябва да се обади в полицията, но нещо я възпря. Може би най-накрая щеше да има малко спокойствие и време за себе си, време да прави упражнения и да се свърже с агента си. Може би щяха да успеят да съживят кариерата й. Би могла да напише мемоарите си, както правеха и други момичета от театър „Гейети“. Животът й още не бе приключил. Това бе знак от съдбата, предупреждение да приема нещата по-леко. Може би Джеси й бе направила услуга - само времето щеше да покаже, а и Фийби винаги можеше да предприеме дългото пътуване през океана и да върне Дезмънд у дома. Отпусна се назад на стола и остави Мима да се грижи за нея.

Икономката бе стиснала устни, шокирана бе от предателството на Джеси, но не и изненадана.

- Джеси бе ужасно привързана към хлапето. Виждах, че го смята за свое дете - въздъхна тя. - Сигурно го е планирала от месеци. Все си мислех, че е едно такова прекалено вежливо и хитро девойче... О, телефонът... може би е променила решението си.

Мима се втурна в коридора да вдигне телефона, а когато се върна, каза:

- Обаждат се от Лондон, било спешно, мис Фей. От министерството.

Фийби с мъка се добра до телефона и вдигна слушалката. Гласът от другата страна говореше прекалено бързо.

- Мис Камерън, не ви чувам, линията прекъсва... да, ще седна.

Отпусна се на един стол в очакване на лошите новини.

- Разбирам... да, да... кога... къде? Не мога да повярвам... след цялото това време. Разбирам... Кога? Това е чудесна новина. Само да кажа на Дезмънд...

Фийби залитна назад, а слушалката падна от ръката й с трясък на пода.

Мима се спусна към нея и погледна съсипаното й лице.

- О, миличката ми. Най-накрая. Толкова съжалявам. Сигурно е голям шок... - опита се да я утеши тя.

- Не, Мима, не... Новините са добри. - Фийби плачеше. - Каролайн се прибира при нас... жива е!

Зарови лице в шепи, за да овладее емоциите, които я завладяха - облекчение, шок и объркване. За това се бе молила. Нямаше по-добра новина от тази, но осъзнаването какво означава тя в момента я разтърси.

- Дъщеря ми се прибира у дома при своето семейство. Как ще я погледна в лицето, Мима? Как ще й кажа за Дезмънд и Джеси? Как ще й обясня... Какво ще правя сега?