Пощенската картичка

45

1966 година

Кали се събуди на пейка в безлюден район, не знаеше къде се намира, нито как се е озовала тук. Помнеше, че е в Лондон, но къде беше Доли? После се сети, че кучето й е в Лагера на залеза, в безопасност. Беше вкочанена от спането навън, езикът й бе обложен, а ръцете й трепереха. Всичко й бе като в мъгла. Гадеше й се, тресеше я, не можеше да се съсредоточи, тялото й бе отслабнало, сякаш я бяха смачкали. Полата й беше мръсна и мокра. Какво бе направила? Как се бе докарала до това състояние, без да помни нещо друго?

Имаше тълпи и трафик, и страх, че ще я задушат... Да, мъглата се проясняваше... Нуждаеше се от питие, за да успокои нервите си. Последното нещо, което помнеше, бе как седи в един бар.

Огледа се наоколо и я обзе страх, защото не познаваше мястото, където се намираше, но поне чантата беше в скута й. Дали бе стигнала до министерството? Спомни си високите бели каменни сгради, извисяващи се над нея, докато тя слиза с препъване от автобуса и тръгва нагоре по стъпалата към фоайето. Имаше един човек в униформа, който попита дали има уговорена среща, но тя го подмина.

- Отведете ме до проклетия изменник, който ни предаде...

Чуваше ехото от обувките си по каменните стъпала, мълчанието на служителите около себе си, докато крещеше. Трябваше да е някакъв кошмар, нали? Беше ужасяващо, че не помни нищо друго. Почувства се замаяна и слаба, докато се надигаше предпазливо.

- Аха, ето те и теб.

Една жена в костюм от туид тръгна към нея по перона.

- Вече си будна, готова ли си да тръгваме?

Коя беше тази жена, надвесила се над нея? Какво бе направила? В безопасност ли беше?

- Коя, по дяволите, си ти? - попита Кали.

- О, не започвай отново. Знаеш коя съм аз, Шарлот - отвърна тя безцеремонно.

Защо я наричаше Шарлот?

- Аз не съм Шарлот.

- За мен си. И да знаеш, на харизан кон зъбите не се гледат. Ще пийнем малко чай и ще те отървем от тези отвратителни дрехи. Изглеждаш нелепо.

„Сънувам ли“, помисли си отново Кали, вгледана в жената, която бе малко по-възрастна от нея, с мека шапка с перо, килнато на една страна. Имаше нещо познато в нея, но тя бе твърде объркана, за да се сети къде се бяха срещали преди.

- Къде сме? Не си спомням нищо.

- Литъл Брайърли Холт, най-близката до нас гара. Слязохме от влака. Реших, че е по-добре да се наспиш, преди да те заведа да видиш момичетата. Боже мой, Шарлот, ама и ти знаеш как да се дъниш с гръм и трясък - допълни тя и й протегна ръка. - Мадж Котслоу, но ти ме познаваш като Марсел, признавам си без бой. Марсел... Шарлот... Абатството Больо преди толкова много години. Аз бях онази, която се оплете сама във въжетата на мрежата по време на курса за оцеляване в Арисейг...

- Арисейг?

- Точно така, май стопли вече... Ти продължи към славата, а аз се провалих зрелищно... Изкараха ме от играта до края на войната. Доколкото разбирам, ти си изтеглила най-лошия билет.

Кали изведнъж се почувства смутена и притеснена от това, което щеше да последва.

- Дойде в Генералния щаб, да кажем... в малко лошо състояние. Казаха ми да се уверя, че няма да те прегазят на улицата. Имала си тежък период, предполагам. Но нищо, всичко това е в миналото. Реших, че е по-добре да ти намеря място за престой, какъвто нямаш, съдейки по състоянието ти. Цивилният живот не ти ли допадна? Май си водила доста суров живот.

- Къде ме водиш? Отвлечена ли съм? - попита Кали, когато Мадж я напъха в един направо древен „Морис“, тип комби.

- Зависи от гледната точка. Трябва да изкараме отровата от тялото ти и да прочистим мисълта ти. След това ти ще решиш какво да правиш. От теб зависи.

Кали седеше мълчаливо и гледаше с притворени очи. Не беше в състояние да скочи от колата, а и тази луда жена беше бивш агент от специалните части също като нея, така че знаеше всичките й трикове. По-добре да се отпусне и да се примири с това, което й бе подготвила съдбата.

Мадж живееше с партньорката си Алфи в занемарено имение в средата на нищото. Бе заобиколено от ниви, навеси и обори. Алфреда беше бивша армейска медицинска сестра, която хвърли един поглед на новодошлата и я прати директно в банята, за да се измие и преоблече в чисти дрехи - гащеризон и работна риза. Сервираха обилна закуска, която Кали се опита да изяде, но успя да се справи само с една препечена филийка.

- Сега е време да се срещнеш с момичетата и момчетата... - каза Мадж и я отведе в полето, където две понита и едно магаре се втурнаха да ги посрещнат. - Запознай се с Пул, Нина и малката Бела.

Кали беше объркана.

- Това училище за езда ли е?

- Определено не. Това е старчески дом за стари дами и господа, които са преживели тежки времена. - Мадж замълча, после я погледна. - Малко като теб, както ми се струва. Ти като че ли се нуждаеш от отпуск от армията, така да се каже, за да си починеш и възстановиш, а аз не бих отказала допълнителен чифт ръце. Алфи се възстановява от сериозна операция и не може да върши тежка работа. Можеш да си заслужиш прехраната, но първо по-важните неща. Шарлот ли да те наричам?

- Това беше кодовото ми име. Аз съм Каролайн, Кали. Не бях пила от месеци, преди да дойда в града и да сляза от влака. Съжалявам, всичко е като бяло петно в паметта ми.

- Е, тук няма пиячка. Не мога да си я позволя. Всичко отива за конете. Опасявам се, че ще се наложи да си трезва. Кожата ти е доста загоряла. Явно си работила на открито, като съдя по вида на ръцете ти?

- Малко овощарство, работа по кръчмите. Не ме е страх от черна работа.

- Добре, защото състоянието, в което пристигат някои от нашите гости, изисква огромна съобразителност и сила, за да се справиш с тях. Работила ли си с коне?

- Много отдавна.

- Човек никога не забравя основните неща: почистване на тора, разресване на гривата, обичайното... Добре дошла във Фермата за утеха на животните - засмя се Мадж. - Просто карай ден за ден и ще се оправиш. Сблъсквала си се и с много по-лошо.

- На Доли ще й хареса тук...

- Доли?

- Моето куче.

- Съжалявам, още нямаме кучета. Някои от нашите пациенти се плашат от тях. Къде е тя сега?

- В безопасност там, където я оставих, в един лагер сред приятели. Няма да я махна оттам и да я лиша от всичко, което познава.

Кали се огледа колебливо.

- Има ли много неща за учене? Аз не съм медицинска сестра.

В какво се бе забъркала?

- Всичко, от което момичетата и момчетата се нуждаят, са обичайните грижи, почивка и уважение към това, което са преживели. Трябва да заслужим доверието им.

- Съжалявам, ако съм се държала като пълна глупачка в министерството - въздъхна Кали. -Нямам представа какво съм казала.

- Доста красноречиво и гръмко показа, че за някои хора войната никога не свършва. Стоеше в подножието на стълбището и крещеше така, че всички да чуят: „Ще ми каже ли някой кое е копелето, предало моето прикритие? Кой е пращал фалшиви съобщения и ги е представял за истински? Никой ли не се е усъмнил...“ После те вкараха доста бързо в една стая, но ти вече бе стигнала до кулминацията на моралното си обвинение. За малко да те арестуват. „Защо, откакто се върнах, никой не казва истината? Никой не иска да узнае какво съм преживяла. Взехте показанията ми, но никой не попита какво е чувството да откриеш, че си загубил детето си, бъдещето си, любимия си. Оставихте ни да гнием в тишина, да се разбием като стар кораб на брега на морето, да се превърнем в жалки отломки... Как може да ни компенсирате за кошмарите и скритите белези?“ Красноречието ти бе впечатляващо и разтърси някои от онези костюмари, изтри поне за миг самодоволните им физиономии.

- О, боже, толкова зле ли е било?

- Изобщо не. Много впечатляващо и съвсем на място. Всички усетихме, че се нуждаеш от помощ, и по случайност се навъртах наблизо. Не се притеснявай, гостите ни тук не знаят биографията ти. Просто ги остави да те научат на това, което трябва да знаеш.

По-късно същата вечер, докато седеше край пасбището с Алфи и Мадж и отпиваше от какаото си, Кали си даде сметка, че ще бъде доста странно да живее заедно с лесбийска двойка сред полета, пълни със спасени коне, но за пръв път от месеци насам се почувства в пълна безопасност. Това бе втори шанс, за да обърне нещата веднъж завинаги в правилната посока, но щеше да бъде трудно. Нямаше я Доли, за да я пази да не се отклонява от избрания път; разполагаше само с решимостта си да открие някаква цел и смисъл за себе си и някой добър самарянин, който да разбере какво е преживяла.

Кали не можа да повярва в какво състояние слезе от конския вагон малкото женско магаре, което нарекоха Джъмпи. Козината му бе сплъстена, копитата се бяха извили. Бяха го оставили в една барака, до коленете затънало в собствените си изпражнения, и то бе гризало дърво, за да не умре от глад. Мадж бе получила обаждане от ветеринаря - да отиде и да види животното с очите си. Собствениците му го бяха зарязали да умре. Мадж и Алфи имаха лошо предчувствие за Джъмпи, а Кали я изгледа с натежало сърце. Тя приготви едно отделение в конюшнята с легло от прясна слама и вода, доведе и едно от кончетата наблизо, за да прави компания на новата гостенка и да я върне към живота. Магарето се сви, когато Кали го докосна, сякаш очакваше да го бият. Гледаше я с подозрение, докато тя подхождаше странично към него, както я бе учила Алфи, говореше й спокойно и не се взираше втренчено в нея. „Говори й като на дете, с успокояващ глас.“

През тези седмици я хранеха добре, подрязаха и оформиха копитата й и разресаха козината й, така че Джъмпи се излекува физически, но бе белязана психически, затова постоянно риташе и бягаше. Кали се зае да спечели доверието й.

Старото пони Пул, което бе назначено за неин спътник, започна да се доближава до нея в полето, но когато усетеше, че е разстроена и се вълнува, просто се отдалечаваше встрани. Постепенно Джъмпи започна да търпи присъствието на Пул и го оставяше да я приближава все повече и повече, докато в един момент дори го последва от разстояние. Сутринта, когато Кали я видя да подтичва в тръс след новия си приятел, бе невероятна. Щом поклати кофата с храна, Джъмпи дойде да при нея пред портата. Кали се разплака, когато тя й позволи да й помогне да се пребори със страховете си, а после дойде и великият ден, когато Джъмпи я подуши с обич. Бяха нужни месеци за този успех, но си струваше всички усилия.

Магаренцето толкова много приличаше на нея самата, усмихна се мислено Кали -подозрителна, дистанцирана, изгубила доверие в хората, и все пак двете заедно бяха постигнали тази победа. Едва тогава Кали осъзна, че е намерила нещо смислено в живота си, че вече не е жалка алкохоличка, а полезен човек, достоен за уважението на своите питомци.

За да се поддържат конете и убежището, бяха нужни доста солидни суми. Кали знаеше, че ще се наложи да използва пенсията и компенсацията си, за да помогне. Трябваше да изкарат повече средства и да получат дарения от спонсори, иначе скоро нямаше да имат и пукнато пени в банката.

В един от отворените дни, които организираха във фермата, за да набират средства, представиха Кали на ветеринаря Том Ренард, пенсионирал се наскоро, но все пак готов да преглежда техните питомци срещу минимално заплащане. Беше се преместил в района след смъртта на жена си и явно имаше желание да участва в тяхната дейност.

- Постигнали сте невероятни неща тук - каза той и стисна ръката на Кали. Тя забеляза, че дланта му е на петна - и бели, и пъстри, сякаш слънцето бе пекло върху някои части на кожата му, а други бе пропуснало.

Той се усмихна, любопитството й бе очевидно.

- Просто малък подарък от Далечния изток. Бях гост на японците в ,Чанги“.

Не беше нужно да казва нищо повече. Японските военнопленнически лагери бяха прословути. Кали усети, че той бе човек, загубил някога свободата си, но успял да се върне невредим у дома, и се почувства много по-спокойна в негово присъствие. Разведе го на обиколка из убежището, показа му сградите им.

Алфи, на която винаги й хрумваха практични идеи, предложи Том да идва на техните организационни сбирки. Той от своя страна предложи да направи из целия окръг представяния от тяхно име пред някои от местните бизнес групи и общности, за да се съберат средства за убежището. На Алфи й беше лесно, защото бе правила това години наред, но след операцията се затрудняваше да обикаля из целия Херефордшир.

- Кали може да дойда с теб, ако искаш - предложи тя. - Мадж е прекалено заета.

Мисълта да говори пред група граждани, бе твърде страшна за Кали и й бе трудно да я

осмисли без голям джин в ръка, но за нея това вече не бе вариант. Том можеше да се изправи и да говори без бележки, но тя трябваше да напише речта си и да я изрепетира пред огледалото. Скоро обаче се отпусна и си създаде топъл и приятелски стил на представяне, който очароваше публиката. Беше скачала с парашут в Белгия и се бе борила с нацистите -нямаше как изправянето пред групичка заможни бизнесмени да я уплаши, нали?

Една вечер Том трябваше да изнесе реч пред дамите, част от обществото на „Кръглата маса“⁹, но гласът му падна, така че се наложи Кали да се изправи и да говори сама. Тя не се поколеба. Аудиторията й бе запленена от искрената й история за възстановяването на малката Джъмпи и нуждата от финансиране, която изпитваше убежището, за да се спасят и други животни, пренебрегвани като нея. Аплодисментите бяха ентусиазирани.

- Това беше дяволски добро - каза Том, пляскайки разпалено, докато Кали слизаше от подиума в църковната зала. - Трябва да го публикуваш. Изпрати го на някое списание заедно с няколко снимки. Не може да навреди.

Мадж и Алфи бяха въодушевени от тази нова идея.

- Просто го направи - заяви Мадж. - Не заради себе си, а заради Джъмпи, Пул и всички останали.

Окуражена от реакцията им, Кали преработи речта си и я изпрати до женското списание „Лейди“. За нейна изненада, я приеха. Списанието изпрати фотограф да направи снимки на основателите на убежището за животни и на техните питомци, за да илюстрират статията на Кали. Мадж и Алфи бяха готови на всичко, ако това щеше да помогне за набирането на средствата, от които така отчаяно се нуждаеха, и предложиха места и пози за безброй снимки със спасените животни.

Статията щеше да излезе след два месеца и Кали осъзна, че се нуждае от псевдоним за новото си литературно амплоа. Вече не беше Кали Джоунс или Бордман. Колеба се цяла сутрин, докато решеше Нина и Джъмпи и чистеше тора. Разбира се... Просто щеше да използва и двете си имена - и така тя стана Каролайн Рослин, име, което според нея имаше подходящо звучене за новия й живот.

Каролайн Рослин бе свободна да каже това, което старото й Аз не можеше, и Кали скоро откри, че има много неща за споделяне с хората.

С помощта на Том започна да разширява тематиката си. Скоро пишеше статии за това как животът със спасени от жестокостта на хората животни й е помогнал да преодолее болката от собствените си трагични военновременни преживявания.

- Мисля си - каза Том, докато четеше първата й такава статия, - че си напипала нещо тук, има някои интересни паралели. Кой знае, това може да повлияе на развитието на взаимна терапия - и за хора, и за животни.

Темата на Кали бе подета от националната преса и я помолиха да напише статия за приюта.

Всичко това й даде кураж да пише отново на семейство Бойд и да поиска да види Дезмънд;

прати му някои от статиите си с надеждата, че ще го накарат да се гордее с майка си. Нямаше никакви новини от него от години, но никога не беше се отказвала от надеждата.

Единственият положителен ефект от мълчанието, последвало писмото, бе осъзнаването, че вече не й е нужно да дави мъката в джин. Вместо това описа разочарованията си в силна статия, която излезе в пресата и им спечели щедър спонсор от Бирмингам.

⁹ „Кръглата маса“ (Round Table) - социална мрежа и благотворителна организация за мъже между 20 и 40 години, основана в Норуич през 1927 г. През 1932 г. се включват и жени в т.нар. Дамски кръг - б. пр.