Пощенската картичка

35

- Изтърсакът да не си е глътнал езика? - Боб седна на масата, като се опитваше да подтикне Дезмънд да отговори, докато ровичка в яхнията си. - Или е прекалено глупав?

От побоя преди месеци Дез не бе казал нито дума на Боб, нито една. Ако той го питаше нещо, момчето кимваше и го правеше. Покоряваше му се и приемаше ударите зад врата и подигравките му с мълчание. Харесваше му да вижда озадаченото изражение на лицето на Боб. Това беше война между тях и Джеси заставаше на негова страна, когато можеше, като прикриваше мълчанието му с извинения.

- Той трябва да ходи на училище - примоли се тя. - Не е правилно едно момче да не се учи. - Тя винаги знаеше как да изработи Боб с усмивка. - С теб нямаше да се срещнем, ако ти не си бе взел изпитите и не бе влязъл в армията.

- Ти го учи тогава, щом си толкова въодушевена. Вземи му някакви книги.

Джеси не се нуждаеше от второ подканване. Уроците им бяха светъл лъч в скучното ежедневие на Дез. Те сядаха заедно, вперили поглед в буквара, смятаха и правеха списъци за пазар, за да се учи Дез да събира и изважда. В гостната имаше едно старо раздрънкано пиано, но това не пречеше на Джеси да свири на него, докато двамата пееха шотландски песни: „Лох Ломонд“, „Разходка по здрач“, „Аз принадлежа на Глазгоу“. Това винаги разплакваше Джеси, а мама Кейн обикновено идваше с ръкоделието си и се присъединяваше към тях.

Една съботна вечер навиха килима, за да упражняват шотландския рил за танците в църквата, но не след дълго Боб влетя в къщата, докато те пееха.

- Значи момчето може да пее, когато иска, а?

Всички спряха и млъкнаха при влизането му.

- Хайде, не ми обръщайте внимание, нека да чуем немия как пее, за да изкара вечерята си. Не мислете, че не знам какви ги вършите зад гърба ми. Пейте или.. - Той посочи на Джеси пианото. - Всичко това е твоя работа.

- Сине, те просто се забавляваха. Остави ги на мира! - помоли се мама Кейн, но той я зашлеви.

- Млъкни. Ако един мъж не може да бъде господар в собствената си къща... Пей, проклето британче, пей...

Джеси седна на пианото, но не помръдна. Дез застана до нея с плътно затворена уста, гърлото му бе пресъхнало от страх, но когато видя Боб да хваща ръжена, истински се паникьоса. Обърна се към Джеси и кимна. Тя започна да свири „Лох Ломонд“ и той се опита да произнесе думите, но устата му бе суха и едва успя да издаде тих звук:

- До твоите красиви брегове... - беше всичко, което успя да излезе от устата му.

- Можеш да се справиш и по-добре.

Колкото и да се опитваше, Дез не успя да изпее нито нота. Изведнъж Джеси спря да свири и вдигна поглед към мъжа си.

- Той е уплашен, Боб.

Боб затръшна силно капака на пианото и той се стовари върху пръстите й. Джеси изпищя от болка. Дез се нахвърли към него като демон и го ритна в краката. Едрият мъж вдигна ръжена и го стовари върху него, удар след удар, докато момчето изпадна в безсъзнание.

Събуди се, покрит с превръзки, без да знае къде се намира. Мама Кейн попиваше с кърпа челото му

- Съжалявам, Луи. Този път той полудя. Трябва да се махнеш оттук, преди да те убие -разплака се тя. - Това не е моят син, нещо му става с главата.

- Къде е Джеси? - извика Дезмънд уплашено.

- Почива си. Не знам какъв дявол влезе в него, но от инцидента насам... - Тя замълча, загледана в сватбената им снимка на тоалетката. - Това не може да продължава.

Дез не можеше да се движи, изпитваше ужасна болка в краката и в главата. Дали той бе виновен, защото бе дошъл с Джеси? Затова ли Боб полудяваше така? Знаеше, че за да бъде Джеси в безопасност, той трябва си тръгне, но сега бе толкова уморен, че не можеше да мисли ясно. Знаеше само, че мрази „Руби Крийк“ и че мама Кейн ще му помогне, ако я помоли.

- Можеш ли да ми дадеш марка и плик? - попита я той на следващия ден, докато седеше в кухнята и се опитваше да бели картофи.

Тя се усмихна.

- Ще видя какво мога да направя, обещавам.