Пощенската картичка

39

Кали седеше в бара на хотела, стиснала в ръка питие. Беше загубила бройката на чашите, които бе изпила, но все още не бяха достатъчно, за да заличат спомена за лицето на сина й в градината. Тя се опитваше да забрави онзи предизвикателен и победоносен поглед в очите му. „Правилно ли постъпих, като го оставих? Защо не се борих повече, за да си го взема? Какво правиш? Никоя истинска майка не дава детето си на друга просто ей така.“ Чувстваше се ужасно объркана от своите постоянно променящи се емоции. „Дали е по-добре да дам шанс на детето да бъде щастливо тук, където се чувства защитено, или да го завлека, докато рита и се противи, в чужда страна, която вече не помни? Как мога да му причиня това?“ Сърцето й плачеше, но умът й имаше отговор.

Не можеш да купиш чувствата на едно дете, да го накараш да изпитва нещо, когато не желае. Трябва да го оставиш да живее живота си с тези добри хора, с това сплотено семейство. Как можеш да се сравняваш с тях? Коя си ти, просто една развалина, изхвърлена на брега, очукана от житейските рифове, напълно сама, без човек, който да те подкрепи в решението ти? Ти си нищо, провали се във всичко, което някога си правила. Избра погрешен съпруг, ако въобще е бил такъв. Взе погрешното решение да се включиш в опасна мисия, която се провали още преди да е започнала, и остана твърде дълго далеч от детето си. Заслужила си абсолютно всичко, което ти се случи...

Кали се отпусна на бара.

- Още едно. Нека да е двойно - извика тя, но барманът не й обърна внимание.

- Мисля, че пихте достатъчно, нали? - каза сервитьорът. - По-добре си вземете такси до дома.

- Никога няма да има достатъчно питиета, за да заличат това, което току-що сторих -тросна се Кали. - Двойно!

- Хайде, мила. Прибери я, Джеймс - каза барманът. - Тя е от хотела. Изпроводи я по стълбището до стаята й, става ли?

Заведоха Кали в стаята й и тя се просна на леглото.

- Къде да се прибера? Къде е домът ми? Къде да отида сега? - проплака тя сред тишината на нощта.

Мима окачваше новите завеси в детската, когато пристигна писмото. Бяха освежили стаята със сини раирани тапети и купиха завеси с кораби за прозорците. Всички детски играчки бяха прибрани, сложили бяха училищно бюро и етажерка със стари книги. Всичко беше готово за завръщането на Дезмънд. Фийби донесе писмото, за да сподели новината с Мима, но марката я озадачаваше. Сигурно бяха спрели на някое екзотично място. Тя седна и се опита да го прочете, но не можеше да види много без очилата.

- Прочети ми го, моля те - помоли тя икономката.

Както можеш да видиш от пирамидите на картичката, вече не съм в Австралия.

Реших, че е по-добре да те предупредя, че Дезмънд няма да се върне в Далраднор - нито сега, нито когато и да е в бъдеще.

Намерих Джеси и Дезмънд в Аделаида, добре устроени. Семейство Бойд им предлага чудесна среда. Бракът на Джеси е бил катастрофален, както толкова много други подобни връзки, и заради безопасността на сина ми тя се е преместила при Бойд, с чийто син са се запознали по време на пътуването им до Австралия. Те са взели сина ми под своя закрила. Дезмънд сега се нарича Луи и много харесва приятеля на Джеси. Следва го навсякъде като питомно агънце. Направих му няколко снимки. Ще ти ги изпратя скоро.

- Трябва ли да го чета нататък, мис Фей? Много лично е...

- Чети - нареди й Фей.

Беше решено (не от мен, разбира се) да позволя на сина си да избере сам бъдещето си. Както всички ме предупреждаваха, той е бил толкова дълго време разделен от мен, че предпочете да остане там, където си е, с Джеси. Отначало изобщо не ме разпозна и ме държеше на разстояние. След толкова много промени в краткия му живот кой може да го вини?

Излишно е да казвам, че не можех да остана там. Увериха ме, че ще ме информират за развитието му и ще мога да поддържам връзка с него. Можем да го посещаваме, когато поискаме, и цялата кореспонденция от Бойд ще идва в Далраднор Лодж.

Ето, това е положението. Всичко, което планирах, стана на прах и отлетя между пръстите ми. Вече не ме интересува какво крие бъдещето за мен. Можех да остана и да вдигна скандал или да приема всичко за свършен факт и да изчезна. Качих се на кораб за Порт Саид. За какво да се връщам в Англия, където ме очакват единствено мрачното сиво време и купонната система? Ето защо отседнах за известно време при старата си приятелка Моника Батърсби в Кайро. Посещаваме някогашните свърталища и си припомняме щастливите времена - две вече не толкова весели вдовици. Кой знае, някоя вечер може да се натъкна на моя блуден съпруг в мизерен бар и да изпитам удоволствието да му разбия физиономията, както му се полага. А може би не.

Нямам намерение да се връщам в Далраднор без сина си, така че не очаквай посещение в скоро време. А може би и никога.

Каролайн

- О, мили боже! - Мима подаде картичката обратно на Фийби, която я притисна до сърцето си.

- Моето клето, клето дете - проплака тя. - Какво ще стане с теб?

Фийби усети как горчивите думи я изгарят, всички тези неизречени обвинения. Чу тъгата и отчаянието зад тях, докато се сриваше на леглото, осъзнала, че никога вече няма да види дъщеря си.

- Мис Фей, добре ли сте?

Фийби не помръдна, едва си поемаше дъх, докато леденият студ на осъзнаването я пронизваше като кама в гърдите.

- Каролайн... Съжалявам.

Това бяха последните думи, които успя да изрече, преди тъмнината да я погълне.