Пощенската картичка

26

В полумрака на разсъмване подкараха жените като добитък през портите между ръмжащи кучета и въоръжена охрана. Кали виждаше пред себе си само редици с казармени бараки. Набутаха ги в една от тях за обработка, там ги съблякоха чисто голи и ги напръскаха с някакъв прах. Обръснаха целите им тела пред очите на мъжете, които ги оглеждаха. Дадоха й избеляла униформа със синя риза и пола, която някога може и да е била червена, както и кърпа, за да покрие голата си глава. Никой не протестираше срещу това унижение. Всички бяха прекалено зашеметени и уморени от дългия път. Взеха всичките й вещи от външния свят, но тя успя да си запази обувките. Регистрираха я като Шарлот Бланкен, белгийска политическа затворничка, като този статут личеше по червения триъгълник, закачен на ръкава й. Дадоха й и номер. Изкараха ги навън на студа и ги отведоха в други дървени бараки, където жени надзирателки с черни ленти на ръкавите се разхождаха нагоре-надолу с камшици, за да пазят реда. Казаха им да си намерят някъде място.

Бараката имаше една централна пътека и легла на три нива едно над друго, претъпкани с хора, като животни в клетки. От миризмата й се доповръща - мирис на урина, на болест, на пот и страх, но тя бе твърде шокирана, за да направи нещо. Единствената й мисъл беше как ще оцелее тук.

След почти една година в строг тъмничен затвор гледката на тази гъмжаща маса хора я потресе: слаби жени, облечени в дрипи, я гледаха с безнадеждни очи, всичките бяха с изпити лица и бледа кожа. Беше чувала слухове за такива лагери, но откритието, че е изпратена на подобно място, я накара да се разтрепери от ужас. Паниката се надигна у нея, докато се оглеждаше и търсеше поне едно лице, което да изглежда живо, с капчица останала надежда. Никой не казваше нищо, никой не показваше никакъв интерес към пристигането им. Тя бе само още едно тяло, което щяха да използват за работа, докато се предаде или я убият.

Месеците, в които бе развивала инстинкта си за оцеляване, я накараха да прикрие истинската си самоличност. Тук, както и в „Сен Жил“, тя бе Лоте Бланкен, белгийска бавачка, френскоезична. Това не беше място за Каролайн, нейното истинско аз, майка на момче, живееща в Далраднор, обучена в специалните части. Тези важни факти бяха като скъпоценни камъни, нейната валута за оцеляване. Можеха да изтощят тялото й, но истинската й същност щеше да остане скрита за мъчителите й. Те не трябваше да се докосват до тази част от душата й, защото, ако стигнеха до нея, тя щеше да бъде загубена завинаги.

Чу някой да говори на френски и след това други отговориха. Дали това беше барака с чужденци? Потърси гласовете, застана пред жените и се представи:

- Lotte, et vous?⁶¹

Имаше късмет. Те бяха наскоро пристигнали, жадни за някакви новини от външния свят. Тя им каза това, което знаеше за освобождението на Франция. Възрастна жена с бяла коса стисна ръката й.

- Значи не остава много време. Света Богородице, чула си молитвата ми - прекръсти се тя. - Аз съм Селин. Бях арестувана, защото помагах на войниците да избягат от принудителния труд. Съпругът ми бе застрелян. Това е Мадлен, а това - Мари. Ти защо си тук?

Кали им разказа историята от прикритието си. Била бавачка в добро семейство, живеещо близо до Брюж, и пътувала с тях в чужбина; говореше английски. Помогнала на авиатори да избягат по тайни канали, но я предали. Жените приеха историята й, без да задават въпроси. Как й се искаше да е вярна. Истината бе много по-жалка. Тя не бе направила нищо, за да помогне на Съпротивата, освен да оцелее, но сега бе свидетел на всичко това.

- Чухме, че ще изпратят новите интернирани да работят в други лагери - земеделска работа, работа на закрито или в пътно строителство, но трябва да изглеждаш млад и силен. Изцеждат те напълно и след това те пращат в крематориума - каза Мадлен и протегна ръка към Кали. Тя беше ниска, с тъмни очи и стърчаща черна коса. - По-добре да знаеш как стоят нещата в този ад на земята. Хиляди жени живеят тук, наблъскани като сардели в консерва. Има едно място, което наричат „младежки лагер“, изпращат те там, ако се разболееш. Никой не се е върнал.

Кали слушаше със свито сърце.

- И още нещо - добави момичето шепнешком. - Гледай надзирателките, особено онази с камшика и дебелите плитки. Тя ще ти се усмихва и ще ти помага в началото, ще ти даде допълнително хляб, но си има цена. Има си любимки, води ги на място, където трябва да задоволят нейните желания, а когато се умори от тях... по-добре да внимаваш. И още... има някои, които насъскват кучетата си по теб, дори само ако се загледаш в тях, просто за забавление. Съжалявам, но трябва да знаеш тези неща. За тях ние всички сме животни, просто цифри, които нямат имена, и животът, който някога сме живели, не струва нищо.

Селин се усмихна.

- Няма страшно. Дръж ръцете си чисти и си пази храната. Обърнеш ли й гръб, ще ти я откраднат. Стой близо до нас, Лоте. Остава малко време, докато руснаците дойдат. Пазачите се страхуват от тях и все пак се държат с рускините най-зле, особено след поражението при Сталинград. Новините преминават през портите дори в това забравено от бога място. Ще чуеш ужасни неща на работните места.

Нищо, което й казаха, не би могло да подготви съзнанието й за гледките, които бе принудена да наблюдава всеки ден, или за болката, която изпитваше по време на работа. Тела висяха от скелето след публични екзекуции. Дълги редици със замръзнали момичета и деца, наредени за общата проверка преди зазоряване, ред по ред, вкочанени, но несмеещи да помръднат, докато пазачите ги брояха и избираха някои от тях на случаен принцип, за да ги съборят на земята и да пуснат кучетата да ги довършат.

- Трябва да стоиш на място, да не поглеждаш, да не издаваш страха и отвращението си, опитай се да не изглеждаш ядосана, прикрий достойнството си. Не им доставяй удоволствието да те превърнат в по-малко от това, което си - каза й Селин. - Заедно ще оцелеем. Погледни през жицата към дърветата, виж, там все още птиците летят. Един ден ще бъдем свободни като тях.

Кали се вкопчи в разума си, докато тялото й привикваше към студа и тънките дрехи, към писъците и трагедията. Миризмата от тоалетните я зашеметяваше. Беше само въпрос на време, преди да се разболее. Бореше се с нощните грабители, които се опитваха да откраднат купата й и скритите корички хляб. Криеше се в сенките, когато надзирателката садистка тръгнеше на лов. Четирите жени се притискаха една в друга на горното легло, за да се топлят взаимно и да се защитават.

Снеговете през декември 1944 година засипаха лагера и поприкриха ужасите и грозотата му. Затворничките замръзваха и припадаха от студ в ледената барака, в която бяха принудени да стоят часове наред, но човек не трябваше да се движи или да се разколебава. За щастие, изпратиха Кали заедно с френската работна група в място отвъд оградата, където храната и местата за живеене бяха малко по-добри. Накараха ги да изкопават зеленчуци от замръзналата земя. После ги пратиха в друг, по-далечен лагер, за да дялат камъни и да местят павета за направата на нови пътища. Пръстите на ръцете и краката й изтръпваха от студа. Гащеризонът, който й бяха дали, изобщо не топлеше, но поне все още беше с ботуши на краката и всяка вечер ги завързваше здраво за себе си.

- Трябва да избягаме. - Мадлен винаги беше пълна с планове, оглеждаше входовете и търсеше начини за подкупване на другите работници.

- Но не и в това време - казваше Селин, която кашляше все по-силно, когато излизаха навън. Вече не можеше да върви и да работи с тяхното темпо. Те се опитваха да я прикрият, стараеха се пазачите да не я забележат. Бяха нужни дванадесет души, за да дърпат тежкия валяк по твърдата настилка, и те дърпаха, потта се лееше по лицата им и ръцете им бяха изтръпнали, но не трябваше да спират. Една жена припадна и се просна на замръзналия камънак, не успя да се изправи. Пазачът застана над нея и я заудря с палката, а тя се сви, за да се прикрие.

- Захващайте се за работа! - нареди той на останалите, после повлече жената настрани и я застреля.

- Не прави нищо - промърмори Селин, видяла изражението на лицето на Кали. - И неговото време ще дойде.

- Как може да си сигурна? - прошепна Каролайн.

- Знам го със сърцето си, само въпрос на време е и ще бъдем спасени. Не мисли за това, иначе ще те съсипе.

Върнаха се в лагера, бяха гневни и гладни, телата ги боляха. Трупът на жената лежеше там, където бе паднал, замръзнал на земята. Кали вече бе видяла толкова много смърт, че едва поглеждаше към жертвите, но сърцето й беше смаяно от тази жестокост. В това ужасно място нямаше никаква милост, никаква жал. Всяка една от тях бе просто впрегатен кон и имаше един-единствен избор - да работи или да умре.

Имаше много подобни случаи, но яростта изгаряше Кали чак до мозъка на костите. „Аз ще оцелея и ще разкажа на всички какво става тук“, обеща си тя. Другите не казваха нищо. Единственото, което имаше значение, бе да се заредят, да намерят храна и да оцелеят до сутрешната проверка.

- Има само един сигурен начин да се излезе оттук - въздъхна Мари, най-младата от приятелките на Кали - и това е през огнената пещ на крематориума. Те мислят, че ние нямаме души, че сме ходещи мъртъвци, но ние ще се измъкнем оттук по друг начин.

- Нека да не мислим за тези неща - каза Селин. - Знам една игра, на която можем да поиграем. Да легнем и всяка да каже какво е любимото й меню. Да се престорим, че сме в бирария и можем да си поръчаме каквото си искаме.

- От това само ще огладнея повече - простена Мадлен. - Но бих искала pot au feu⁶², с гъст тъмен сос, зелена салата с винегрет, малко сирене Vignotte и специалния десерт на маман, tarte aux pommes⁶³.

- Как би аранжирала масата, с какъв цвят покривка и с какви цветя във вазата? - насърчи я Селин да продължи историята си.

Всички описаха менюто си и Кали откри, че може да си представи ястията и да усети мириса на чесъна и билките. Тя избра овчарския пай на Мима с маслена коричка, последван от ягоди и най-добрия сладолед на „Капалди“ Устата й се навлажни само от картината в ума й. За няколко минути те се бяха измъкнали от този ад и се бяха пренесли на друго място. Благодари на бога, че е открила толкова добри приятелки. Те бяха спасили разсъдъка и живота й за още няколко дни напред.

Друг път решиха, че всички ще имат рожден ден и трябва да се подготвят и взаимно да си направят изненадващи подаръци - лесно бе да се каже, но трудно да се направи. На входа на лагера имаше редичка пролетни цветя, поникнали сред тревата. Бяха достатъчно, за да може Кали да ги сплете и да направи цветна огърлица за Селин. Приятелката й слабееше от ден на ден, вече едва дишаше, а в края на дванадесетчасовата смяна се изправяше с мъка. Трябваше да я придържат на път за бараката, но носеше огърлицата с огромно удоволствие.

Седмица по-късно дойде медицинската инспекция, от която всички се страхуваха. Подредиха ги пред охраната и надзирателите им казаха да повдигнат полите си високо над кръста, така че хълбоците им да се покажат. Накараха ги да тичат пред охраната на СС и лагерния лекар, който оглеждаше за подути крака и колене. Кали беше толкова заета да доказва, че е здрава, че отначало не забеляза колко трудно й е на Селин.

- Тичай! - извика й пазачът.

Селин се постара, но не можеше да поддържа темпото. Беше твърде слаба и коленете й бяха подути. Падна на земята и се закашля от изтощение.

- В бараката за възстановяване - каза докторът.

Охранителите хвърлиха Селин върху чакащата количка, а след това заедно с куп изтощени жени я подкараха към „младежкия лагер“. Другите стояха зашеметени при внезапното й заминаване. Не бяха успели дори да се сбогуват. После ги пуснаха да се приберат по леглата си. Никой не проговори. Какво ли можеха да си кажат? Всички знаеха, че никога вече няма да видят своята приятелка. Поредното жестоко унижение, което се налагаше да понесат.

- Трябва да продължим. Селин би искала да оцелеем - прошепна Мари. Тази нощ се молиха и плакаха.

Кали не чувстваше нищо, не можеше дори да се моли. Беше обхваната от апатия, не можеше да изпита ярост, за да я превърне в решителност. За пръв път от месеци й се искаше да се свие на кълбо и да умре. Не можеше да понесе мисълта за това какво се случва в момента с нейната приятелка, оставена сама, гърчеща се от болка. Нямаше свещеник, който да я утеши в последния й миг. Сърцето й плачеше: „Защо?“ Докато приятелките й се молеха, тя се сви на леглото, изгубила всякаква надежда.

- Не трябва да се предаваш или ще умреш - опита се да я насърчи Мари. - Селин скоро ще се освободи от болката, но тя никога няма да види отново децата си. Кой те очаква да се прибереш у дома? Трябва да се вкопчиш в надеждата си, Лоте! Бори се с тях по всякакъв начин, не губи волята си за живот.

Това бяха най-тъмните часове, когато Кали усети, че душата й се изплъзва от нея. Вече не се разпознаваше като Каролайн, не можеше да види Дезмънд в мислите си. Тя беше Лоте Бланкен. Кокалесто гладно тяло, покрито с рани. Същество, което е видяло твърде много ужаси. Мади забеляза, че тя потъва в самосъжаление.

- Не забравяй, все някой ден ще успеем, съхрани гнева си - разтърси тя Кали, като се опита да я върне към живота със своите планове за бягство. - Ще се държим заедно и ще живеем. Ако останеш сама, си мъртва. Не трябва да се връщаме в „Равенсбрюк“. Това място е по-добро от онзи лагер на смъртта. Отпусни се и ще те върнат там за наказание. Не давай на садистите шанс да те пребият до смърт.

Няколко дни по-късно ги изпратиха в следващия лагер, разположен в Маркклеберг, за да работят по пътищата в зверското пролетно време, облечени само с гащеризони и шалове, които Мади уши за тях от одеялото на Селин. Влачеха страховития валяк и това изцеждаше всяка частица от силите им. Всички бяха започнали да отслабват, но до тях достигаха новини, че Съюзниците най-накрая са си проправили път на изток през Германия, и това стимулираше замръзналите им крайници.

И тогава, месец по-късно, една нощ ги изкараха без предупреждение на двора и им казаха да съберат вещите си - трябваше да тръгнат на запад. Беше късно и снегът все още покриваше плътно земята. Облякоха гащеризоните си, наметнаха се с шаловете, за да добавят малко топлина, и се надяваха, че изпокъсаните им ботуши, закърпени и подлепени с каквото бяха намерили, ще предпазят краката им. Мади бе ушила за тях и допълнителни чорапи от парчета дрехи, които вече не ставаха за нищо друго. Работила бе тайно, когато намери време. Донесоха и скритите вещи на Селин, едно жалко малко вързопче, но Мари го притисна до гърдите си така, сякаш държеше самата Селин в прегръдката си.

Вървяха цяла нощ, километър подир километър, вкочанени в безмълвна колона. Пазачите минаваха с факли край тях на определени интервали, но не ги брояха.

- Това е нашият шанс - прошепна Мади, видяла път, който се извиваше през тъмна гора от високи дървета. - Измъкнете се от колоната една по една и се скрийте.

Докато Кали наблюдаваше как Мади се стрелва зад едно дърво, нямаше време да мисли. Никой не я забеляза и никой от затворниците не смееше да погледне към нея. После Мари се наведе, за да оправи ботуша си, и също изчезна. Кали разбра, че моментът е сега или никога, и се гмурна в тъмнината. От страха сякаш й поникнаха криле. Не отекнаха изстрели, не се чу кучешки вой, само тишината на снега и пукането на клонките по земята. Изчака, не смееше да диша, докато колоната се отдалечаваше. Колко ли други се бяха възползвали от тази възможност за бягство?

Гората излъчваше странна тайнственост, светлина липсваше, а от пронизващия студ дъхът й замръзваше. Заобиколена от мрака, беззащитна и уплашена, че вече е сама в непознатата снежна пустиня, Кали се промъкна навътре сред дърветата. Ако останеше на място, можеше никога да не помръдне, да замръзне до смърт, след като е видяла толкова много клети жертви в лагера. „Продължавай да се движиш, продължавай да живееш“, призова тя цялата си воля.

Сега, най-накрая, имаше надежда. Когато зората се появи, тя продължи да върви все по-навътре в гората с надеждата, че ще намери приятелките си. Без храна и подслон, те също нямаха представа къде отиват. Трябваше да ги намери, и то скоро.

- Насам, насам... - прошепна добре познат глас. Те се криеха зад стволовете на дърветата и я чакаха.

Кали ги прегърна, обезумяла от облекчение.

- Успяхме! Свободни сме! - разтанцува се Мари в снега. - Но какво ще правим сега, Мади? Сега беше ред на Кали да ги поведе.

- Ще намерим храна и подслон и ще си напалим огън.

Мади я погледна с изненада.

- И точно как да го направим, без да ни хванат?

- Ще ви покажа - чу се да казва. Още помнеше някогашните тренировки за оцеляване и те щяха да им бъдат полезни. Белезите й го доказваха. - Нужни са ни сухи пръчки и прахан, както и да уловим нещо за храна.

Изведнъж се усети будна, жива. Бяха в ужасна опасност без документи и пари, но засега поне знаеше как да ги опази, точно както те я бяха спасили в лагера. Сега тя щеше да им се отплати за доверието, като напали огън, улови нещо, за да го изпекат, и намери вода. Едва тогава можеха да правят други планове.

⁶¹ Аз съм Лоте, а вие? (фр.) - б. пр.

⁶² Телешко варено, ястие с месо и зеленчуци (фр.). - б. пр.

⁶³ Ябълков сладкиш (фр.). - б. пр.