Призрачният кораб

9

Дърк Пит оглавяваше НАМПД от няколко години, откакто неговият наставник и приятел адмирал Джеймс Сандекър стана вицепрезидент на САЩ.

Висок почти един и деветдесет, Пит беше слаб мъж с леко изпито лице. Светлите му очи еднакво лесно светваха от смях или заблестяваха със стоманена твърдост. С гъстата си тъмна коса, с широките си рамене и квадратна си челюст, той излъчваше сила и авторитет. Особено тази вечер – облечен с фрак, гладко избръснат и обилно полят с одеколон с аромат на мускус.

Благотворителният бал беше организиран в чест на ветераните и Пит с радост щеше да подкрепи каузата. Щеше да произнесе реч, да връчи награда и да направи дарение. През останалата част от вечерта щеше да си говори с интересни хора. Но знаеше, че истинската звезда на бала ще е съпругата му Лорен Смит.

Тя беше моторът на събитието, следеше работата на организаторите, беше огледала всяка подробност, дори беше подбрала оркестъра. Със забележителната си красота и чар съпругата му без съмнение щеше да плени всеки, който я види. Беше сигурен, че тя ще изглежда великолепно, каквото и да облече, а повечето гости на бала шяха да запомнят него само като хубавия господин, който я придружава. Всъщност това го устройваше.

Имаше обаче един малък проблем. Лорен все още не беше готова и ако скоро не приключеше с контенето и обличането, със сигурност щяха да закъснеят.

Вместо да ѝ го натяква - което само щеше да я изнерви и забави, Пит слезе на приземния етаж и се заразхожда сред няколко съвършено реставрирани стари автомоби­ла, част от колекцията му и негова гордост.

Като директор на НАМПД и бивш ръководител на от­дела за специални проекти, Пит бе кръстосвал света във връзка с различни мисии и експедиции. Част от автомо­билите в хангара беше докарал сам, а други му бяха из­пратени от благодарни колеги или правителства.

В крайна сметка на победителя се пада и плячката.

Преди да е взел окончателно решение коя от велико­лепните коли да кара тази вечер, интеркомът изжужа. Пит погледна към монитора на стената и зърна лицето на стар приятел с добре поддържана брада катинарче. Зад него се извисяваха още двама мъже, без съмнение от тай­ните служби.

Пит натисна копчето и стоманената врата се отвори. В хангара влезе вицепрезидентът на Съединените щати. Охранителите понечиха да го последват, но Сандекър им каза да останат на място.

- Свободно, господа!

- Господин вицепрезидент! - посрещна го Пит. - Очаквах да ви видя по-късно на бала. На какво дължа удоволствисто?

- Реших, че може да имаш време да поговорим преди това.

Пит хвърли поглед към спираловидного стълбище към апартамента на горния етаж. Никаква следа от Лорен.

- Мисля, че сме на третия тоалет - подсмихна се той. - Вероятно има поне още един преди да се яви в целия си блясък.

Сандекър се усмихна широко.

- Значи съм улучил точния момент. В тази хралупа намира ли се нещо, с което да накваси гърлото си един уморен пътник?

Пит отведе Сандекър при бара и сипа уиски в две чаши.

- Защо ми се струва, че не наминаваш само за едно здрасти? - подаде той едната на своя приятел.

- Защото наминавам по работа - отвърна Сандекър. - По-точно, онази работа, която Кърт свърши сутринта при Брайън Уестгейт.

- Вълните от бурята стигнаха и до мен - кимна Пит.

- Случката не представя НАМПД в добра светлина.

Ако нещо можеше да извади Сандекър от равновесие, то беше някой да уронва престижа на НАМПД - органиацията, която бе създал и която продължаваше да зак­риля.

- Така е - съгласи се Пит. - Но ми се струва, че Кърт заслужава доверие.

Сандекър присви очи.

- Това ли си казал на Дейвид Форестър? Чух, че ти е звънял.

Пит се ухили дяволите и отпи от уискито.

- Това, което казах на Форестър, не бих повторил пред джентълмени. Но основното послание беше следното: ако реши да погне Кърт, първо трябна да мине през мен.

- Трябваше да предположа. Кърт е щастливец – ухили се и Сандекър.

- Кърт се издъни - призна Пит, - но няма да го хвърля на кучетата. Ако с онзи ще се мерим, мога да се покатеря върху постиженията на Кърт и това ми стига.

Сандекър кимна. В очите му се четеше гордост.

- Това и очаквах. Кърт никога не ни е предавал, когато сме имали нужда от помощта му. Така че имаш и моя­та подкрепа. Но има и един по-важен въпрос. Как ти се струва Кърт в емоционален план?

Пит не знаеше какво да каже, а и не беше и свикнал Сандекър да увърта така.

- Накъде биеш?

- Кърт се е свързвал със странни елементи. Правил е парични преводи на хора, които работят в... да го кажем, сенчестата част на квартала.

Пит се изненада.

- С каква цел?

- Търси следи, че Сиена Уесггейт е оцеляла.

Пит повдигна вежди.

- Сигурен ли си?

Сандекър кимна.

Пит зарея поглед из хангара. Не звучеше особено разумно. Нито пък звучеше като нещо, което може да напра­ви Кърт. Познаваше го добре. Остин беше прагматичен и фантазьорството не влизаше в начина му на действие.

- Всеки човек си има граници - замислено отвърна накрая на първия въпрос на Сандекър. - Дори и ти и аз сме били на косъм от нашите. Възможно е Кърт да е достигнал своята граница.

- Възможно е - рече Сандекър. - Но в този случаи не мисля, че става дума за това. Трент Макдоналд от ЦРУ ми изпрати днес една папка. Разгледали са същите снимки, които е получил и Кърт, и не изключват възможността, че той може и да е надушил нещо.

- Не изключват? Какво искаш да ми кажеш?

- Мисля, че го смятат за дон Кихот, но не могат да го докажат.

От джоба си Сандекър извади една снимка - жена, която приличаше на Сиена Уестгейт, се качваше в кола заедно с някаква горила, навярно бодигард.

- Това е снимано в Бандар Абас.

Дърк се взря в изображението - беше поразмазано от увеличението.

- И смятат, че това е тя?

- Едно към пет, така ми казаха. Шансовете не са голе­ми. Но възможността изчезнала американка да кръстосва улиците на Иран под охрана, не се нрави на правител­ството. Особено ако тя е основният разработчик на про­екта „Фаланга“.

- Разбирам защо са на тръни - отвърна Пит. - Какво мислят да правят?

- Там е работата - въздъхна Сандекър. - Въпреки уси­лията ми, ЦРУ не са склонни да правят каквото и да било, освен да наблюдават. Смятат, че са попаднали в параграф 22. Ако това настина е Сиена и иранците са я отвлекли, това е равносилно на обявяване на война. Повярвай ми, никой не иска да разравя това. От друга страна, ако тази жена не е тя и ако се намесят, рискуват да разкрият пред иранците свои ценни ресурси.

Дърк разбираше сложността и коварността на ситуацията. Погледна отново снимката. Жената беше с грим, прибрана коса и делови костюм. Носеше големи слънчеви очила, които криеха очите и лицето ѝ, така че нямаше как да пуснат снимката през софтуер за разпознаване.

- Не прилича на пленник.

- Това е другото смущаващо обстоятелство.

- Кой е дебеловратият тип до нея?

- Той е загадка - отвърна Сандекър. Името му е Акоста, дребен играч в Близкия Изток и Африка. Зани­мава се най-вече с оръжия. От време на време се заема с контрабанда и на други стоки, но не е голямо име.

Дърк върна снимката.

- Какво общо има Кърт с гова?

- Подсказаха ми, че ако Кърт Остин се поинтересува по-задълбочено от случая, никой от властимащите няма да има нищо против. Стига да го прави като частно лице.

Пит отново вдигна вежда.

- Разбирам - проточи той.

- Остин вече е бръкнал с пръчка в хралупата - про­дължи Сандекър. - Ако се поразтършува, кой знае какво ще излезе.

Пит не беше сигурен, че тази идея му харесва.

- Значи искат Кърт да проучи тъмните кътчета. Ако открие нещо, хубаво, а ако се опари, не губят нишо от стратегическо значение.

- Такъв е животът при големите риби - въздъхна Сан­декър.

- Нямам проблем с това - отвърна Дърк. - Но някой мисли ли за състоянието на Кърт? Не желая да пращам ранен мъж в бърлогата на лъвовете.

- Нито пък аз - отвърна вицепрезидентът. - Което ме връща към първия въпрос. По твое мнение Кърт Остин годен ли е за работа?

Разговорът бе направил пълен кръг и Пит се замисли върху въпроса на приятеля си.

Сандекър извади тънка флашка от джоба си. В края ѝ смътно проблясваше зеленикава светлина.

- Криптираии файлове - обясни той. - Ще помогнат на Кърт да започне. Дай му я, ако мислиш, че е в състояние да работи.

Пит взе мълчаливо флашката. В този момент вратата към апартамента се отвори и на върха на стълбището застана Лорен Смит. Беше облечена в златистобяла рокля „Ралф Лорън”, която опасваше съвършено тялото ѝ. Медночервеникавата и коса се спускаше над едното рамо.

- Конгресмен – рече вицепрезидентът, - вие просто сияете. - Достатъчно красива сте, за да компенсирате невзрачността на пъна, когото ще влачите със себе си цяла вечер.

- Благодаря, господин вицепрезидент - отвърна тя. - Но мисля, че ще ми трябва дебела сопа, за да отпъдя жените, които ще се скупчат край Дърк след малко.

Очите на Сандекър проблеснаха.

- Подгонете няколко и към мен.

Приведе се и целуна Лорен по бузата, а после се обър­на към изхода.

- Ще се видим на бала.

Щом той си тръгна, Лорен хвана мъжа си под ръка, но се сепна, инстинктивно доловила напрежението му.

- Какво има?

- Трябва да взема едно трудно решение - отвърна той.

- Никога не си имал трудности с трудните решения.

- Сега е по-различно от обикновено. Дано не си твърде гладна. Ще ни се наложи да се поотклоним пътьом, преди да отидем на бала.