Призрачният кораб

41

Индийския океан,

12:30 часа местно време

На десет хиляди километра и на шест часови зони от Корея, малка флотилия от кораби тъкмо се овързваше с тежки стоманени кабели.

През деня от Южна Африка бяха пристигнали два океански влекача. Първият, „Дракенсберг“ бе стигнал до „Кондор“ и го беше извлачил до „Уарата”, а вторият вле­кач, „Седжуик”, беше пристигнал шест часа по-късно и готвеше да пусне въжета през задръстения от пръст и растителност корпус на стария кораб.

Но преди това трябваше да го огледат. По указания на Пол цял екип се бе качил на борда. Щом се озова на пус­тия кораб, екипът се раздели на три групи.

Основната група се зае да разчиства наслояванията по корпуса, за да олекоти съда. Докато разкопаваха отгоре, главният инженер на „Кондор“ слезе във вътрешността на кораба, за да провери целостта на корпуса и вътрешните прегради. През това време Дюк и още един гмуркач пък приключваха огледа на корпуса отвън, под ватерлинията.

Радиото на Пол се разписука.

- Пол, главният е!

Пол долепи радиото до устата си.

- Кажи!

- Инженерните отсеци са задръстени с боклуци. Поне половин метър кал, на някои места до метър вода.

Това не звучеше добре.

- Можеш ли да намериш откъде тече?

- Отникъде - доволно съобщи главният. - Сладка вода е. Дъждовна, ако ме питаш. Явно се процежда отгоре. Но корпусът ми се струва непокътнат.

- Това са добри новини. Ами корозия?

- Всичко е наред - каза главният. - Честно казано, ко­рабът е в много добри форма като за столетник.

- А имаш ли представа защо? - попита Пол. - Трябва­ше да е ръждясал и да се е разпаднал преди години.

- Мисля, че е от наносите - отвърна главният. - Мно­го са плътни, като глина са. Толкова здраво са облепили корпуса отвътре, че са спрели достъпът на кислород, а това значи по-малко ръжда.

- Добро обяснение - каза Пол. Чудеше сс как е обшив­ката отвън. - Дюк, ти приключи ли?

След леко забавяне се чу и Дюк.

- Да.

- Как изглежда под ватерлинията?

- Обшивката е в отлични форма. Ако главният е прав, бих казал, че и отвън е бил запечатан в кал, почти от мига. когато се е озовал на сушата.

- Добри иоиини отвсякъде.

- Става ли да се върнем на „Кондор" заобяд и сухи дрехи?

Дюк беше вече три часа във водата.

- Заслужи си го.

- Разбрано! Прекъсвам връзката.

Пол отново насочи вниманието си към вътрешността на кораба.

- Какво мислиш, главен? Ще успеем ли?

НАМПД възнамеряваше след два дни да изтегли „Уарата“ до Дърбан. Корабът нямаше да може да стигне до Кейптаун - закъдето бе тръгнал преди сто години, но можеше победоносно да се завърне у дома.

- Шансовете са добри - отвърна главният. - Единствената реална опасност идва от факта, че очевидно дълго време е бил на суша. Корабите не бива да носят собствената си тежест върху дъното си толкова дълго. Виждат се деформации в плочите под нас.

- Това проблем ли ще е?

- Не бих искал да съм тук при буря. Но ако времето е хубаво, мисля, че ще се справим.

- Добра работа - каза Пол. - Ела при мен, когато се качиш.

- Разбрано! - отвърна главният. - Ще проверя отново кърмата, за да съм сигурен, че не пропуска вода през вала на витлата.

Пол закачи радиостанцията на колана си и отиде при екипа, който разчистваше палубата.

Междувременно Гамей и Елена изследваха вътреш­ността на кораба, надявайки се да разбудят тайната му. Внимателното претърсване на мостика не доведе до нищо, нито пък огледа на капитанската каюта и остана­лите общи помещения. Дневниците ги нямаше, както и почти всички лични принадлежности.

- Да проверим пътническите каюти - предложи Гамей.

Елена кимна и последва Гамей. Слязоха по главното стълбище, покрито с черна плесен и слоеве лепкави остан­ки от гнили растения. Стигнаха до каютите на пътниците и се озоваха в коридор, тъмен като минна шахта. Включиха фенерчетата си и продължиха напред много внимателно.

Миризмата на гнило и мухъл бе изключително силна - подът, таванът и стените бяха покрити със същата плесен като стълбището. От тавана капеше вода и засилваше усещането, че са попаднали в пещера.

- Доста е зловещо тук - прошепна Елена.

- Напълно съм съгласна - отвърна Гамей.

Над тях се чуваше дрънчене и гласове - екипа по раз­чистване на палубата, но звуците бяха далечни и приглу­шени, като че идваха от друга епоха.

- Вярваш ли в призраци? - попита Елена.

- Не! - отвърна Гамей. - Нито пък ти.

Елена се подсмихна.

- Е, ако вярвах, бих очаквала тук да срещна някой. Всич­ки тези хора, изгубени завинаги. Гневни духове, останали тук, където за последно са имали плът и кръв. Сигурно бро­дят около нас и чакат някой да ги открие и да ги освободи

Гамей усети как я полазват тръпки.

- Предпочитам призраци пред крокодили - каза тя.

Отне им известно време да проверят всички каюти в първа класа.

- Забелязваш ли нещо? - попита Гамей.

- Няма дрехи, няма багаж...

- ...и нима бижута - довърши Гамей. Досега предпола­гаха, че корабът е стигнал до ненаселена суша и екипа­жът и пътниците са загинали, преди някой да ги спаси. Но след като откриха само една от спасителните лодки на кораба, започнаха да се замислят и за друга възможност.

- Ако са напуснали кораба - рече Гамей, - е логично да са изоставили пътническите си сандъци, но перлите и гривните са лесни за носене.

- Аз бих взела своите - кимна Елена - но защо ще на­пускат кораб, който не потъва?

- Нямам представа - призна Гамей, докато се връщаха към стълбището.

- Да слезем ли на долното ниво? - попита Елена.

Гамей кимна.

- С риск да прозвуча като съпруга си, но да продължа­ваме, докато стигнем до дъното.

Така и сториха и провериха по-малките каюти на долната палуба.

- Помещения за екипажа - отбеляза Елена.

- Или трета класа - каза Гамей. - „Уарата“ е бил стро­ен, за да превозва имигранти. За щастие не е бил пълен, когато е отплавал от Дърбан.

Продължиха да търсят внимателно. Но освен ежедневни пособия, които биха удивили и зарадвали някой историк, нямаше нищо, което да им подскаже какво се е случило на борда, докато Гамей не отвори силом следващата врата.

Помещението беше по-голямо, но беше пълно с мебе­ли и вещи. По леглата и шкафовете Гамей отгатна къде бяха попаднали.

- Лазарет - каза тя и влезе.

Елена я последва. След няколко крачки тя възкликна изненадано.

Гамей се обърна. Лъчът на фенерчето на Елена осве­тяваше череп с мумифицирана кожа върху него, сивкави кичури коса и останки от някога гъсти мустаци. До него имаше още едно тяло.

Гамей приклекна до телата. Мъжът беше с униформа.

- От екипажа е - рече тя. - Или поне е бил...

Значката на униформата му показваше, че е бил на­чалник в котелното, навярно е наглеждал огнярите. На жакета му имаше дупка. Коремът на Гамей се сви, също както когато откри тялото на „Етернет“.

Огледа и другото тяло. Нямаше риза и кожата му бе изгнила повече. Не можеше да разбере какво се е случи­ло с този, но докато правеше крачка назад от него, ритна стоманена манерка, в която нещо издрънча.

Гамей вдигна манерката и изсипа съдържанието ѝ в дланта си. Две парченца метал, първото сплескано, във формата на гъба, второто в по-добро състояние.

- Куршуми!

Гамей кимна.

- Извадени от тези двамата, подозирам. Или докато са се опитвали да ги спасят, или след като са загинали.

Без да продумат повече, двете довършиха огледа и от­криха още три тела в дъното, едно от тях бе привързано към легло, в чийто край имаше подвързана папка с няколко пожълтели листове. На първия Гамей не можа да разчете нищо. Вторият бе по-добре запазен. Когато насочи фенер­чето си под точния ъгъл, успя да разчете едно изречение.

- Време на смъртта... - Зачете тя. Часът не личеше, но датата - да. - Първи август, 1909 г.

Значението не убягна на Елена.

- Пет дни след изчезването на „Уарата“.

Гамей кимна. Бяха открили първата си улика.

- Трябва да кажем на Пол.

Завариха Пол с лопата да разчиства палубата.

- Открихме нещо - задъхана рече Гамей.

Пол остави лопатата и заслуша с внимание разказа на Гамей. Накрая тя му подаде и куршумите.

- Без пасажери, без спасителни лодки, без дневници - шепнешком изброи фактите Пол, - неколцина от екипа­жа мъртви в лазарета и поне един се е възстановявал от куршум няколко дни след изчезването на кораба.

- Дали не е било бунт? - попита Елена.

- Това не е робовладелски кораб - рече Гамей, - а път­нически. Никой не е бил тук против волята си. Моряците са били професионалисти. Работата на този кораб всъщ­ност е била добро назначение.

Оставаше само един вариант.

- Пиратство - заключи Пол.

- Това би обяснило много неща - отвърна Гамей, - включително местоположението ни.

Пол кимна. Намираха се на почти петстотин километ­ра на североизток от последното отбелязано местополо­жение на „Уарата“. Предвид спецификата на Мозамбикския проток, не можеше корабът да се озове тук, освен ако не се е намирал още по-нагоре по брега.

- Честно казано - рече Пол, - от известно време подо­зирах, че са били пирати. Не се сещам защо иначе би бил толкова далеч от предполагаемата си последна локация.

Гамей кимна.

- Ако си пират и си заловил голям кораб, първото, кое­то би сторил е да се насочиш в обратната посока, по-да­леч от плавателните маршрути и от местата, където ня­кой би потърсил кораба.

- Затова и от Кралския флот, и от „Блу енкър“ не са го открили - рече Пол. - Търсели са на погрешното място.

Елена обобщи:

- Значи шайка пирати са нападнали кораба, овладели са го и са го обърнали на север, знаейки, че ще минат дни, преди търсенето да започне. Дотогава биха могли да са на стотици километри от рисковата зона.

- Сигурно е било лесно да изчезнеш по онова време - отбеляза Гамей. - По корабите още не е имало радио­станции. А самолетът е бил току-що изобретен. Нито са се намирали често самолети, нито са можели да летят на такива разстояния и да търсят изгубени кораби.

- Била е друга епоха - съгласи се Пол.

Загадката изпълваше Пол с любопитство все повече и повече.

- Добре, къде тогава е седял този кораб? - запита се той на глас.

- Предвид теченията в тази част на света, може да е бил навсякъде от тук до Сомалия - каза Елена.

- Вярно е - рече Гамен. - Но ми хрумна идея как да стесним търсенето. Странно, но първата стъпка е да пог­леднем по-внимателно онези паяци.

- Да не би отвращението от тях да ти е преминало - повдигна вежди Пол.

- Само временно. Като се върнем вкъщи, пак ще те карам да ги убиваш вместо мен.

- Всъщност ги пускам през задния вход - призна си Пол. – Е, какъв е планът? - попита той.

- Преди да изхвърлим растенията, насекомите и от­ломките през борда, ще вземем проби от всички - от се­мената, буболечките, паяците. Някои трябва да погледне дори приятеля ни крокодил, преди Елена да го превърне в дамска чанта. Ако можем да разберем с какви растения и буболечки си имаме работа, ще използваме информа­цията, за да стесним географския диапазон на търсене.

На Пол идеята му хареса.

- Ти си градинарят в семейството - рече той.

- Аз ше ти помогна, Гамей - каза Елена. - Особено ако това ще ме спаси от ново слизане долу.

Пол се засмя.

- Ще кажа на екипа да спре с копаенето, докато не си съберете пробите. Ще се зарадват на почивката.

Пол съобщи добрата новина на копачите. Готвеше се да извести „Кондор” по радиото какво са открили, когато дочу шум от приближаване на хеликоптер.

Пол погледна на запад, очаквайки да зърне хеликопте­ра на „Кондор“ който най-накрая се връщаше от Дърбан, но вместо това видя две черни точки - спускаха се от­високо, право към тях. Единият от хеликоптерите бе на около два километра пред втория.

Обезпокоен, Пол извади бинокъл и разгледа по-близката от двете машини. Беше тъмносиня, военна, и от двете си страни носеше снаряди.

Нещо проблесна пред очите на Пол, като слънчева свет­лина по метала на хеликоптера, ала не бе от слънцето. От водната повърхност се вдигнаха експлозии от пръски, които продължиха в права линия към носа на кораба. Теж­ките 50-калиброви снаряди разкъсаха металната обшивка.

- Всички да залегнат на палубата - извика Пол, дръп­на се от перилата и сс хвърли зад купчините пръст, все едно бяха торби с пясък.

Останалите съшо се хвърлиха по корем, а Гамей и Еле­на се затичаха към Пол.

- Какво става? - извика Гамей.

Първият хеликоптер мина над тях в посока юг, а след това изви надясно.

- Не съм сигурен - каза Пол. - Започвам да си мисля, че някой не ни харесва особсно.

Вдигна глава и погледна през бинокъла към втория хеликоптер, който се снишаваше и летеше все по-бавно. Намираше се на около километър, на по-малко от трий­сет метра над водата, когато изстреля снарядите си.

Пол бе нащрек още от инцидентите при „Етернет“, но въпреки това му трябваха няколко мига да осмисли случ­ващото се. Снарядите бяха издължени и тънки. Паднаха във водата почти без следа, а след себе си оставяха само тънки пенести дири, докато се устремяваха към кораба.

- Торпеда! - не вярваше на очите си Пол.

- Торпеда ли? - Гамей то погледна учудено.

- Право към нас! - добави Пол и се обърна към остана­лите. - Всички да бягат! Махаме се от кораба!