Призрачният кораб

49

Кърт и Джо се носеха в мрака по черния път. Бяха из­ключили маскировката на костюмите си и бяха навлекли отгоре им по един захабен гащеризон. Почти не вижда­ха какво има наоколо, но тази част на Мадагаскар беше покрита с тревисти равнини, разнообразявани от редки групи дървета.

Досега не бяха срещнали нито жива душа, нито къща, нито автомобил. Джо отпусна педала на газта, за да направи завой и джипът поднесе по разкаляния път. С мръсна газ той го върна по трасето.

- Винаги ли караш така? - скастри го Кърт, който с едната ръка здраво стискаше дръжката на вратата, а дру­гата държеше така, че да следи джипиеса на костюма.

- Трябва да ме видиш в час пик! - не му остана длъжен Джо.

- Нещо ми подсказва, че не искам да те виждам.

- За прьв път закъснявам за среща, без да съм в зад­ръстваме - намръщи се Джо.

- Тази част от Мадагаскар е рядко населена - отбеляза Кърт. Според картата най-големият град в радиус от осемдесет километра е Масоариво, с население от осем хиляди души.

- Имаме късмет значи. Едва ли ще срещнем друга кола.

Кърт беше съгласен с думите на Джо, но само доня­къде. Автомобил можеше и да не срещнат, но въпросът с животните беше различен. На няколко пъти бяха подми­навали стада овце и едър рогат добитък, струпани край места, където се бе събрала дъждовна вода.

- Внимавай обаче с кравите - рече той. - Ако си спом­ням добре, блъсна една на Азорските острови и ти се наложи да се биеш на ринга като част от присъдата за общественополезен труд.

- Обаче ме оправдаха накрая - изхили се Джо. - Съдът постанови, че кравата е виновна и я глобиха, че пасе без разрешително.

- Този път нямаме време да се явяваме пред съда - отвърна Кърт, усмихвайки се при спомена за случилото се, - нито пък имаме резервна предна решетка за джипа, така че внимавай.

Джо обеща да се държи прилично и натисна педала па газта.

На два километра от имота на Бревар Джо намали ско­ростта. Изключиха фаровете и сложиха очилата за нощно виждане.

- Виждам оградата отпред - посочи Кърт. - Спри тук. Ще скрием колата зад онези дървета.

Джо отпусна газта, после рязко завъртя волана и от­клони джипа към високите до кръста треви отстрани.

Спряха край няколко ниски храста и странно на вид дърво, което се издигаше право нагоре, като бетонен стълб. Клоните му стърчаха на двайсет и пет метра над тях, точно около самия връх. Приличаше повече на огро­мен стрък броколи, отколкото на дърво. Наблизо растяха още няколко негови събратя.

- Все едно съм в детска книжка - каза Джо.

- Баобаби.

- Подобни дървета няма да ни скрият добре.

- Не би трябвало да имаме нужда от дървета с тези костюми - отвърна Кърт и свали гащеризона.

Джо стори същото, а Кърт махна очилата за нощно виждане и прикрепи мундщука за дишане. На кръста му бе малкият компресор със студен въздух.

После внимателно огледа оградата. Беше ръждива те­лена мрежа, на места пробита. Не забеляза някакви сред­ства за наблюдение, но реши да не рискуват.

- Според джипиеса сме на около километър от име­нието. То трябва да се намира оттатък открития терен и после нагоре по висок склон - посочи Кърт. - Трябва да сме там за не повече от десет минути. Така ще имаме петнайсет минути термална невидимост, когато стигнем до стените.

Джо кимна и прибра сателитния си телефон в един от джобовете на инфилтрационния костюм. В другия сложи допълнителния пълнител на електромагнитната пушка.

- Мисля да тръгнем с възможно най-малко багаж и да оставим другото тук.

- Напълно съгласен. Да вървим!

Включиха костюмите, навлякоха качулките и настро­иха очилата за нощно виждане. Кърт тръгна напред, прекоси пътя и се упъти към високите треви от другата страна. Крачеше енергично, за да премине по-бързо през оградата.

Джо го следваше по петите.

- Едно им признавам, тия костюми работят според описанието. На десет метра съм зад теб и едва те виждам. Даже с очилата за нощното виждане не си нищо повече от сянка.

- Тръгвам право към върха на онази могила - каза Кърт. - Стой близо до мен. Ако се изгубиш, изкряскай като птица или нещо подобно.

- Единствените птици, които мога да имитирам, са Уди Кълвача и патока Дафи.

- Това е отвратително! - изфъфли Кърт като Дафи. - Хайде, да вървим!

Джо го последва. С изненада откри, че му е по-лес­но да се ориентира по звука от стъпките на Кърт през тревите и храстите, отколкото да се опитва да го види. Превалиха могилата и стигнаха до стръмен склон, който стигаше чак до гранитните образувания на границата на имота. До тях ясно се виждаха светлините на имението.

Кърт погледна часовника си.

- Имаме трийсет минути да потвърдим, че заложни­ците са вътре и да съобщим. Ако закъснеем, морските пехотинци ще се оттеглят.

Джо кимна и Кърт отново тръгна напред. Не можеха ла тичат, но и енергичният ход щеше да свърши рабо­та. На половината път се сблъскаха с малко стадо рогати зебу. Говедата стреснато изправиха глави - подушваха, че приближава нещо, което обаче не можеха да видят.

Наостриха уши, започнаха да сумтят и да издават странни приглушени звуци. Няколко от тях се отдале­чиха, уплашени от натрапниците, но Кърт и Джо вече ги подминаваха.

Докато се изкачваше, Кърт усещаше болка в раненото си рамо и тежестта на пушката. Пренебрегна ги и про­дължи.

Скоро видяха стените. Кърт подсвирна тихо на Джо и той се приближи.

- Какво мислиш? - попита Кърт.

- Стената изглежда грубовата и недовършена.

- Едва ли лесно си намират зидари.

- Камери на предния вход - рече Джо, докато оглеждаше обстановката. - Не виждам други.

Кърт обърна очи към черния път, водещ до портата.

- Ако оттук мине някой доставчик на пица, би било страхотно. Но едва ли ще стане, тъй че предлагам да прескочим стената.

- До стената расте дърво - посочи Джо.

- Твърде подканящо е - отвърна Кърт. - По-добре да се осланяме на ръцете и краката си.

Джо кимна и Кърт продължи нагоре по склона. Стиг­наха в основата на каменната стена и за секунди я прес­кочиха. Озоваха се насред лабиринт от жив плет.

За разлика от лекия наклон пред стените, тук теренът бе подравнен. Цялото имение представляваше поредица от тераси - най-ниската при предната порта, после две междинни нива, където беше лабиринтът и някакви по-малки постройки, а най-отгоре в цялото си великолепие се издигаше главната къща, която заемаше последните четири тераси.

Сградата бе добре осветена, макар останалата част от имението да тънеше в мрак. Кърт се огледа. Край глав­ната порта се разхождаха двама пазачи. Поне още един имаше в далечния край на стената.

- Не изглеждат готови за битка - отбеляза Кърт.

- Казваш го, все едно е лошо.

- Просто не съм свикнал нещата да стават, както ни се иска.

Кърт се приведе зад плета и погледна джипиеса на дясната си ръка. В мътносивкави и черни краски той показваше обкръжението им. На най-ниската тераса има­те три сгради, които се считаха за възможни цели. Спо­ред Ирам Йейгър въоръжени мъже влизали и изличали оттам.

- Трябва да стигнем до другата страна на лабиринта - каза Кърт.

- Ще рискуваме ли да минем през него? Плетовете са високи поне два метра. Ще ни пазят.

Кърт тъкмо се канеше да сс съгласи, защото виждаше целия лабиринт на джипиеса на ръката си, но докато го разглеждаше забеляза нещо важно: имаше само един път навън и той беше пътят навътре.

- По-добре да го заобиколим - рече Кърт. - Лабирин­тът няма изход. Голям кръг, който се връща откъдето си тръгнал. Мисля, че ни стига толкова въртене в кръг.

Джо се засмя.

- Имаме още осем минути хамелеонско време.

Кърт посочи надясно.

- Оттам! Стой близо до плета. Би трябвало да излезем при едно голямо бунгало.

Този път Джо водеше и сега Кърт се изуми колко бързо се изгуби от поглед приятелят му. Кърт ускори крачка, за да не изостава.

Стигнаха до бунгалото. Кърт направи крачка напред и в този момент вратата сс отвори и плисна светлина. Кърт застина. Излязоха двама мъже и затвориха вратата зад себе си.

Единият се облегна на сградата и запали цигара. Чер­веното огънче засвети в мрака. След като издиша облаче дим, мъжът заговори.

- Казвам ти, Лорен е полудял. Не го ядосвай и не го разпитвай. Попитах го за Акоста и ме прати да си гледам работата.

- Акоста е безгръбначен предател - отвърна другият. - Изпя ни на една от сделките на Себастиан. Помни ми думата, скоро ше воюваме с него. Следващия път, когато правиш доставка, внимавай.

- Не е само това - рече пушачът. - Себастиан е на тръ­ни. Мисля, че започва да мръдва. Твърде много време прекарва с Калиста.

И двамата се засмяха.

- На кого му пука? - попита другият. - Току-що ни платиха. Хайде, допушвай цигарата и да ходим да игра­ем, че да ти взема и останалите пари.

- Да, бе! - засмя се мъжът с цигарата. - Добре, влез да ми налееш едно, идвам след малко.

Първият се върна в бунгалото, а вторият си допуши цигарата, хвърли я на земята и я смачка. После вдигна глава и застина, втренчен право в Кърт. Приличаше на ловно куче, което е чуло звук, който господарят му не може да чуе.

Кърт замря съвършено неподвижно. Бе в сенките на не повече от петнайсет метра от пазача, нямаше как онзи да го вижда. Въпреки това стисна дръжката на пушката и сложи пръст на спусъка.

Пушачът остана така още секунда, след което се обър­на и влезе в бунгалото.

- Прикривай ме - прошепна Кърт. Бързо се приближи до вратата и допря ухо. Отвътре се чуваше радио и гласо­ве. Твърде много гласове - шумни, веселяшки и, докол­кото Кърт можеше да прецени, мъжки до един. Прилича­ше на съблекалня във фитнес.

Със сигурност затворниците не бяха тук. Кърт се вър­на обратно в сенките.

- На правилния адрес ли сме? - попита Джо.

- Да, ако търсим купон на колежанчета. Мисля, че е някакво казармено помещение. Изпускат парата.

Джо се огледа.

- Добре, какво следна?

Кърт сведе поглед към екрана на ръката си. Следваща­та сграда бе на сто метра. По-близо до стената на третата тераса.

- Право нагоре по пътя - рече Кърт. - Следвай ме, ако можеш.

- Трябва да побързаме - рече Джо. - След по-малко от пет минути ще се превърнем обратно в тикви.

Подминаха казармата и намериха друга пътечка. След­ващата сграда приличаше на първата, ниска и неугледна, без прозорци, но отпред имаше охрана. Двама мъже стояха пред вратата, единият седеше на стол, подпрял крака на една кофа, а другият беше нарамил пушка.

Основният проблем бяха двете голи крушки, увисна­ли от дебел черен кабел над входа. Костюмите им не мо­жеха да ги скрият на подобна светлина.

- Това ще да е - каза Кърт. - Ще намеря електропрово­да. Ти застани на позиция. Когато прекъсна тока, свали най-близкият с тейзъра. Докато вторият разбере какво става, ще сме отгоре му.

- Звучи добре.

Докато Джо заемаше удобна позиция, Кърт заобико­ли бунгалото. Заоглежда се за кабела на електропрово­да. Откри мястото, където кабелът излизаше от земята и тръгваше по стената на сградата, прикрепен с ръждиви скоби и набързо го сряза.

Щом светлината пред сградата премигна и угасна, Кърт се затича към предната врата. Стигна, точно когато Джо улучваше правия пазач с тейзъра. Мъжът се изпъна като дъска, ала не издаде звук. Кърт чуваше само прищракването и припукването на тейзъра, докато пуска ток по тялото на мъжа и сковава мускулите му.

Другият пазач, онзи на стола, осъзна, че нещо не е на­ред и посегна към пушката си, но Кърт се хвърли отгоре му, преди да успее да я вземе. Притисна длан към устата му и го издърпа назад, като допря острието на ножа до гърлото на пазача.

- Гъкнеш ли, ще ти е за последно!

Пазачът застина и кимна. Шокът му се засили, като видя Джо да се появява изпод козирката на бунгалото като призрак от друго измерение. Джо приклекна, за да завърже другия пазач, а движенията му се превърнаха в хаос за сетивата, защото костюмът му сменяше постоянно цвета си. Кърт забеляза, чс заловеният от него мъж върти очи като ужасено животно.

- Държите някои от приятелите ни - прошепна той на пленника. - Тук ли са? В тази сграда?

Пазачът кимна.

Кърт погледна към Джо.

- Провери вратата.

Джо вече го правеше.

- Здраво заключена е.

- Ключовете!

Пазачът сс пресегна с разтреперана ръка към вътреш­ния си джоб и извади връзка с два ключа.

Джо взе връзката и отключи. След това открехна вра­тата.

- Тъмно е, не виждам никого.

- Сигурно съм отрязал тока към цялата сграда - рече Кърт, докато вдигаше пазача на крака.

Джо отвори вратата, а Кърт бутна пленника пред себе си, в случай, че някой ги атакува. За щастие, нищо подобно не се случи.

Кърт видя около десетина души в далечния край на стаята. Преброи трима мъже, три жени и седем деца на различни възрасти. Изглеждаха толкова уплашени от него, колкото и от пазачите. След всичко преживяно, Кърт не ги винеше.

- Всичко е наред - успокои ги той. - Тук сме, за да ви помогнем. Ще ви измъкнем.

Изглеждаха твърде уплашени, за да отвърнат, тъй че Кърт вдигна очилата си и извади фенерче. На не особено силната светлина отначало нито едно от лицата не му се стори познато, но две от децата приличаха на сина и дъ­щерята на Сиена.

- Ти си Танър, нали?

Момчето кимна.

- А ти си Елиз?

Момиченцето бе твърде уплашено, за да говори. Прос­то стоеше и мачкаше краищата на дрехата си.

- Всичко е наред - рече Кърт и отметна косата ѝ от лицето. - Ще ви заведем у дома. Къде е майка ви?

Елиз само се взираше в него, но Танър посочи пазачи­те.

- Те я отведоха.

Кърт обърна глава към пленника.

- Къде е Сиена Уестгейт?

- Не знам - рече той. - Отведоха я в имението, но не знам къде точно.

Един от затворниците пристъпи напред. Изглеждаше му познат.

- Видях те в тунела в Корея - каза той на Кърт.

Английският му беше с европейски акцент. Родният му език бе може би испански, португалски или дори ита­лиански.

- Ти си Монтресор - рече Кърт.

Мъжът кимна.

- Казвам се Диего. Знам къде я отведоха. Онзи начело, Себастиан, има контролна зала на най-горния етаж. От­там гледа всичко, мисля. Под него има мрежа от компю­три. Когато ме водят в къщата, за да работя, обикновено мe водят там.

- И какво те карат да правиш? - попита Кърт.

- Влизам в системата и преправям програми. Създа­вам тайни входове и „гюмета".

- Това е ловджийски термин - рече Кърт. - Какво зна­чат в софтуерния свят?

Мъжът се замисли, сякаш търсеше начин да го обясни.

- Като черни дупки, където можем да скрием вирус. Дори най-напредналият антивирусен софтуер не може да ги открие. А след това, в удобен момент активираме кода.

- А какво прави кодът? - попита Кърт.

- Аз само създавам гюмето - рече Монтресор. - Други правят вируса.

- А какво прави вирусът обикновено?

- Превзема системата. Кара я да върши нещо, което не трябва.

Монтресор - съвършен прякор за човек, който крие нещо на места, където да не бъде открито.

- Какви системи си хаквал? Пентагона? ЦРУ?

Монтресор поклати глава.

- Най-вече банкови. Счетоводни програми. Протоколи за прехвърляне на средства.

Кърт трескаво започна да мисли. Банки. Банда от нас­ледници на банкови обирджии и фалшификатори. Запита се дали има връзка, а после реши, че не е моментът да решава тази загадка. Трябваше само да ги спре, каквото и да правеха.

Обърна се към Джо.

- Съобщи на морските пехотинци. Отивам да намеря Сиена.

- Ще дойда с теб - рече Джо.

- Не! - отсече Кърт. - Остани е тях. Ще им трябваш да ги изведеш, когато тюлените прескочат стената.