Призрачният кораб

3

Септември 1987 г.

Залива Мапуто, Мозамбик

Слънцето приближаваше хоризонта, когато oт откритите води на Мозамбикския проток в залива навлезе двайсетметров риболовен траулер. Куото Зумбана беше доволен от изминалия работен ден. Трюмът беше пълен с риба, всички мрежи бяха здрави и налице, а старият двигател беше оцелял по време на още едно пътуване, въпреки че продължаваше да бълва сивкав дим.

Доволен от живота, Зумбана притвори очи и се обърна към слънцето, а то погали обруленото му лице с меките си лъчи. Почти нищо не обичаше толкова, колкото това величествено усещане. То му носеше такъв покой, че дори развълнуваните викове на екипажа не успяха ла го изтръгнат от него.

- Машуа¹ - викаше един от моряците.

Зумбана отвори очи и примижа срещу ярките отблясъци на слънчевите лъчи по повърхността на океана - вълните приличаха на течен огън. Той заслони очи с ръка и видя малка дървена лодчица, която се люшкаше насам-натам и се носеше свободно. На пръв поглед в нея като ли нямаше никой.

- Приближи ни до лодката - нареди той на кормчията.

Денят се очертаваше да стане още по-хубав - лодка, която може да продаде. Дори щеше да сподели част от парите с екипажа.

Траулерът смени курса и старият двигател запърпори задъхано.

Зумбана направи гримаса. Лодчицата бе доста очукана и явно беше поправяна с подръчни средства. Дори от двайсет метра личеше, че тук таме е прогнила.

- Някой сигурно я е изхвърлил - обади се един от хората му.

- Може да има нещо вътре - каза Зумбана. - Приближи ни още до нея.

Кормчията изпълни заповедта и траулерът се люшна към разпадащата се лодка. Чукнаха я леко и един от моряците скочи вътре. Зумбана му хвърли въже, с което да привърже лодката към траулера и двата съда се изравниха един до друг.

От мястото си Зумбана виждаше само празна посуда и купчини парцали, нищо ценно, но щом морякът отметна едно проядено одеало, всякакви мисли за изгода се изпариха от главата на капитана.

Под одеалото откриха млада жена и две момчета - мъртви. Телата им бяха вкочанени, лицата - покрити с рани от слънцето. Дрехите им бяха в същия вид като останалите парцали на борда, а на рамото на жената се виждаше окървавена превръзка. Когато огледаха по- внимателно труповете, забелязаха рани по китките и глезените - явно приживе са били връзвани.

Зумбана се прекръсти.

- Трябва да оставим тази лодка в морето - каза един моряк.

- Лош знак е това промърмори друг.

- Не, няма да ги оставим. Трябва да почитаме мъртвите - заяви Зумбана. - Особено когато са толкова млади.

Мъжете го изгледаха недоволно, но изпълниха заповедта. Пристегнаха въжето, за да могат да извлачат лодката, и кормчията обърна траулера към брега.

Зумбана застана на кърмата, за да наглежда малкия плавателен съд. Наблюдаваше ту хоризонта, ту лодката. Чудеше се кои ли са мъртъвците вътре. Откъде ли бяха дошли? От каква опасност бяха избягали, само за да загинат в океана? Толкова млади! Толкова крехки!

Лодката също беше загадка. Близо до ръба ѝ като че ли някога е пишело име, но вече не се разчиташе. Зумбана се тревожеше дали лодката няма да потъне, преди ла стигнат до пристанището. За разлика от младите си мъртви пътници, тя изглеждаше древна. Всъщност, беше като дошла от друга епоха.

¹ Лодка (суахили) - Бел. пр.