Призрачният кораб

43

Думите на главния бяха тежка новина за Пол.

- Спечелихме битката, но изгубихме войната, така ли? - попита Гамей, изричайки на глас мислите на съпруга си.

- Слизам - каза той и подаде радиото на Гамей. - Оба­ди се на „Кондор“. Трябват ни помпи и гмуркачи с ин­струменти. Ако е изкривена плоча, може би ще успеем да сварим кръпка отгоре ѝ.

- Полудя ли? - не вярваше на ушите си Гамей. - Цяло чудо е, че корабът още плава.

- Не мога да го обясня, но се привързах към тази таратайка. Не съм готов да я изоставя. Не и след всичко, през което е минала.

- Кой си ти? - попита учудена Гамей. - И какво си нап­равил с разумния ми нюинглъндски съпруг?

Пол я целуна, взе ѝ фенерчето и се затича към стълби­те. Докато навлизаше в тъмната вътрешност, чу Гамей да разговаря с „Кондор“.

Четири нива по-долу вече се чуваше нахлуващата вода - мощен звук, като от разбит противопожарен кран.

Когато стигна до основата на стълбището, Пол затъна до прасците във вода.

- Главен, къде си? - провикна се той.

- Задната преграда! - отвърна мъжът от другия край на коридора. - Побързай!

Пол се втурна към кърмата, покрай котлите и бункери­те за въглища, към старото котелно. Откъм една стълба сс виждаше светлина - стълбата водеше към задната част на трюма, най-ниския отсек от кораба. Под него се нами­раше само студеният океан.

Пол обходи обшивката с фенерчето си, докато попадна на скъсания шев между двете плочи, откъдето влизаше вода. Носеше се из цялото помещение и се вихреше като оттичаща се в канала струя. Нивото на водата се вдигаше с плашеща скорост.

- Не можем да го спрем - каза Пол, стъписан от реал­ността. - Трябва да се махнем оттук.

- Не мога - каза главният. - Приклещен съм.

Пол не виждаше какво би могло да го е приклешило.

- За какво говориш?

- Краката ми заседнаха в наноса - извика главният. - Ударната вълна раздвижи калта. Когато скочих, за да огледам тук, потънах до коленете. Все едно съм в плаващи пясъци.

Пол застана на стълбата, грабна ръката на главния и задърпа с всичка сила. Мъжът не помръдна. Пол насочи фенер­чето към водата. Главният наистина беше потънал до колене.

Пол слезе на следващото стъпало, а водата бушуваше край него и се плискаше в раменете му. Хванат здраво, в по-стабилна позиция, той сграбчи отново ръката на главния и задърпа. Нямаше смисъл.

- Размърдай стъпала.

- Не мога. Все едно съм в бетон.

Водата вече стигаше до кръста на главния и се нади­гаше все по-бързо.

Пол пристъпи назад. Трябваше му нещо, с което да изкопае наносите около краката на главния. Огледа се и видя метална тръба с накрайник, подобен на гребло. На­вярно с това някогашните огняри бяха разравяли въгле­ните. Щеше да свърши работа.

Пол хвана тръбата, върна се и подаде фенерчето на глав­ния. Заби накрайника в наносите и отначало започна да ко­пае, а после да ровичка край краката на заклещения инженер.

- Действа - каза главният. - Продължавай.

Пол не виждаше почти нищо, но не спираше, докато водата сс издигаше до гърдите на главния, а после до вра­та му. Инженерът надигна лице, за да държи носа и уста­та си над нивото на водата.

Пол продължаваше да копае, а главният лека-полека се откопчи от хватката на калта и се заиздърпва по стълбата.

Първо излезе единият му крак, след това и вторият, ми­нус един ботуш. Инженерът се заизкачва, а след него и Пол. Последните двайсетина сантиметра от трюма сс напълни­ха бързо и скоро водата тръгна към главното котелно.

Изтощени от борбата, двамата мъже се запрепъваха към преградата. Докато стигнат дотам, през прага вече шуртеше миниатюрно подобие на Ниагарския водопад.

- Дали ще издържи? - попита Пол, гледайки стогодишната версия на водоустойчива врата до тях.

- Има само един начин да разберем.

Пол хвана вратата и се опита да я затвори, но цял век ръжда не ѝ позволи да се раздвижи свободно. Той натисна с рамо и успя да я избута наполовина, преди отново да задере и спре.

Направи крачка назад и хвана греблото, с което бе измъкнал главния. Удари няколко пъти по пантите, за да събори ръждата. Едва няколко люспи се отлепиха. Той пусна греблото и двамата с инженера опитаха отново. Вратата сс затвори първо на три четвърти, а после почти докрай, но напорът на водата от другата страна бе твърде мощен и ги избутваше назад.

- Няма смисъл - отпусна ръце инженерът.

- Още веднъж - каза Пол.

С крайчеца на окото си зър­на силует, който тичаше по стълбата надолу към тях. Най-после малко помош.

- Насам!

Водата вече стигаше до кръста им. Пол натисна отново, както и главният, и двамата с всичка сила. В този момент до тях стигна и морякът, тичащ към тях, и довърши тласъка.

Тримата преодоляха силата на прииждащата вода. Вратата се затвори, а Пол завъртя колелото, за да я застопори.

Ефектът не бе идеален, след всички изминали години, и водата пръскаше от процепите на няколко места, но може­ше да се измери с метри в минута - нещо, с което помпите биха се справили, стига пантите на вратата да издържат.

Пол се строполи на пода и се спогледа с главния, който се хилеше до уши.

- Поредният работен ден.

- Мисля, че съм готов за отпуска - отвърна Пол. Обърна се, за да благодари на моряка, притекъл им се на помош, но не видя никого. Огледа се във всички посоки, но имаше само тъмен коридор. Бяха сами.

- Ти доведе ли някого със себе си? - обърна се Пол към главния.

Той поклати глава.

- Всички се качиха на палубата още преди атаката. Защо?

Пол обърна поглел към стълбището. Сега осъзна, че в тъмното не би могъл да види никого - ала отчетливо помнеше широкоплещестия мъж с гъсти мустаци, устре­мен кьм него.

Реши, че паметта му играе номера.

- Без причина - каза накрая. - Просто искам да съм сигурен. Да се качваме, в случай, че вратата поддаде.

Пол взе греблото, стана на крака и помогна на главния. Двамата уморено се затътриха по стълбите към слънчевата светлина. В следващия едни час пристигнаха помпи от „Кон­дор“, а влекачите застанаха на позиция. Вратите на кораба бяха подсилени, а гмуркачите бързо намериха скъсания шев и го завариха. Корабът още пропускаше вода и никой не зна­еше дали корпусът ще издържи, но когато поеха на път, поне бяха в безопасност пад зоркото око на Южноафриканските военновъздушни сили, които изпратиха един изтребител и няколко въоръжение хеликоптери да кръжат над корабите.

По здрачаване ги посрещна и малка флотилия - пър­вата част от сериозен шпалир. След още час се присъ­единиха оше два бойни кораба, последвани от кораб за поправки, готов да помогне при нужда.

Явно южноафриканското правителство, изгубило „Уарата“ веднъж, бе решено да не я губи втори път.

Пол се поотпусна. Намери Гамен на палубата да поставя проби в найлонови пакетчета и да ги надписва, преди да ги запечата.

Беше си прибрала косата в кок, зад едното и ухо стър­чеше молив, а на лицето и беше изписано най-концентрираното ѝ изражение.

Пол седна до нея.

- Привършваш ли?

- Със събирането - отвърна тя, докато поставяше про­бите в една хладилиа чанта. - Ще летя до Дърбан за среща с един биолог. Искаш ли да дойдеш?

- С удоволствие, но трябва да се погрижа корабът да стигне до пристанището.

- Мисля, че направи достатъчно - погледна го с усмивка Гамей, - но и преди съм виждала тази физиономия.

- Работата не е свършена, докато не свърши.

- Ще те чакам иа брега - рече тя и затвори хладилната чанта.

Пол се усмихна и си припомни всички пъти, когато едни от тях чакаше другия да се върне от морето. Винаги се посрещаха с радост.

Гамен се изправи и взе хладилната чанта. Пол взе дру­гата и заедно закрачиха към кърмата, където чакаше ка­тер, който щеше да върне Гамей на „Кондор“. Оттам вое­нен хеликоптер щеше да я отведе до Дърбан.

- Вярваш ли в призраци? - попита той.

- Не. Защо? - засмя се тя.

- Няма значение. Просто питам.

Стигнаха до стълбата и един от моряците им помогна да свалят пробите.

- Докато стигнем до сушата вече ще ми се иска една вечеря на свещи - каза Пол.

- Ще направя резервация - целуна го жена му.

Пол я прегърна и също я целуна, а после се отмести, за да може Гамей да слезе по въжената стълба.

Докато катерът се отдалечаваше, Пол реши, че има какво да очаква с радост през следващите дни - вечеря с Гамей, връщането на „Уарата“ в пристанището след сто и пет години и, ако Гамей бе права, нови разкрития откъде се е взел корабът и къде се е крил толкова години.

В бърлогата на Бревар семейството се прости с Егън с мълчалива церемония. Мъката им бе компенсирана от факта, че предателят Акоста бе вън от играта, а хакерите - върнати, където им е мястото. Себастиан веднага наме­ри работа на всички. Благодарение на уменията си, както и на невероятните възможности на „Фаланга", хакерите скоро проникнаха в американското Министерство на отбраната и европейските система за въздушен контрол и в още няколко институции.

- Нужно ли е всичко това? - попита Калиста брат си.

- Трябва ни димни завеса, за да прикрием същинските си намерения. Малко хаос ще ни свърши работа.

Калиста кимна и отиде в предния край на контролната зала, където през огромните прозорци от пода до тавана се виждаше олимпийския им басейн. Там се бе научила да се гмурка и също там тя и останалите бяха тренирали за мисията срещу „Етернет“.

Спомняйки си за това, тя се сети и за Кърт Остин. След като го срещна за пръв път на „Етернет“, тя влезе в досието му в НАМПД и разбра за някогашната му връзка със Сиена.

Зачуди се какво би накарало един мъж да рискува жи­вота си за жена, която не може да има и която, дори да успее да спаси, ще трябва да предаде в обятията на друг мъж.

Или Сиена бе от жените, конто вдъхновяват подобна любов, или имаше щастието да я обича мъж, за когото дългът струва повече от живота. И в двата случая Калистa им завиждаше. Никога не бе познавала подобен мъж и навярно никога нямаше да срещне такъв.

- Извикай Лорен - прекъсна размислите ѝ Себастиан. - Трябва да се погрижим всичките ни хора да са налице и да са готови за битка. Дори онези, които сме наели за дребни задачи.

- Компания ли очакваме?

- Не веднага - отвърна Себастиан. - но скоро. Когато дойдат, трябва да им разкървавим носовете, трябва с труд да преодолеят съпротивата ни, иначе няма да повярват, че са победили.

Калиста разбра.

Поредната игра.