Призрачният кораб

47

Себастиан Бревар, брат му Лорен и сестра им Калиста се намираха в контролната зала, обградени от компютри. Обсъждаха ситуацията.

- Събрах всички - казваше Лорен. - Имаме общо пет­десет души. Седят и въртят палци. Кога очакваш да за­почне атаката?

- Рано или късно - отвърна Себастиан. - Наблюдавам най-ключовите им канали. Няма за какво да се тревожим в момента.

- Междувременно харчим луди пари за тези наемници - изнедоволства Лорен. - Сигурен съм, че нашите хора биха се справили също толкова добре.

Себастиан пренебрегна хапливата забележка на брат си.

- Няма значение. Жълти стотинки са в сравнение с това, с което ще разполагаме.

- Не разбирам защо трябва да им привличаме внима­нието - обади се Калиста.

Себастиан обърна поглед към нея, докато се настаня­ваше пред компютъра си.

- Колко пъти да ти казвам, скъпа сестрице, че ударът не разчита на това ние да убедим целта да стори каквото и да било. Целта трябва сама да се убеди, да е непоклатима във вярата си, че през цялото време идеята е била нейна.

- Това го разбирам. Но защо трябва да ги привличаме към себе си.

- За да заработи планът ни, трябва да ни атакуват с мъст и омраза в очите. Клането и унищожението, кое­то това ще предизвика, ще убеди света, че сме мъртви. Ще ги убеди, че тази нелицеприятна глава от жалките им животи е приключила, а опасността - неутрализирана. Едва тогава ще успеем да се скрием наистина и да дейст­ваме безнаказано. Казах ти, че ще ни осигуря нов живот, в който никой няма да ни търси. Така и ще направя.

За пръв път, откакто Калиста се помнеше, той се приб­лижи към нея. Вместо строгия голям брат, сега в очите му се четеше друго. Смущаваше я, както тя бе свикнала да смущава другите.

- Ами заложниците? - попита тя и отстъпи назад.

Той я изгледа с разочарование.

- За втори път в последните две седмици изглеждаш загрижена за нещо друго, освен за семейството си. Добре ли се чувстваш?

- Просто искам да знам - сопна му се тя.

- Могат да ни разпознаят - обясни Себастиан. - За да предотвратим това, ще бъдат погълнати от пожара. Бун­галата им са опасани с напалм, подобно на експлозивите, които опасват дома ни. Когато ни атакуват и започнат престрелките, ще детонирам зарядите и всичко ще се вдигне във въздуха. Не пропускай да се качиш на хеликоптера с мен.

Тя се усмихна - тънката садистична усмивка, с която той бе свикнал.

- Разбира се, скъпи братко. Къде иначе да съм?

- Добре. Сега ми доведи Сиена Уестгейт. Имам една последна работа за нея.

Калиста кимна и излезе. Когато вратата се затвори, Лорен каза:

- Отпуска се.

- Е, очаквано е. Не е съвсем една от нас, нали?

Лорен се усмихна. И той, и Себастиан я бяха дразнили с това като деца - беше им нещо като игра. И двамата знае­ха коя е. Изненадаха се в какво се превръща, докато расте, колко настойчиво иска да укрепи връзката със семейство­то. В много отношения сякаш непрестанно искаше да се до­каже, като че дълбоко в себе си знаеше, че не е една от тях.

- Знаеш каква е ролята ѝ - продължи Себастиан. - Ще открият тялото ѝ и още два трупа в поразения хеликоптер. Може би обгорели, но тъй като на борда ще открият бижута и съкровища, ще заключат, че сме били ние тримата. С теб ще избягаме през тунела и ще го срутим зад себе си. Настро­ил съм експлозивите да избухват поред. Първо външните пристройки, после крилата на имението. Накрая контролната стая и тунела. Ще имаме достатъчно време, за да избягаме.

Сиена Уестгейт седеше в дългото бунгало без прозор­ци, общия затвор на заложниците и семействата им.

За да предпази децата си от още болка, пътуването на Сиена до Иран и Корея бе описано като ваканция. Обеща им да се върне бързо, макар че, разбира сеу нямаше как да знае кога и дали изобщо ще се върне. А споменът за съл­зите на децата и тежеше през цялото време.

Когато се върна при тях в бунгалото, имаше много усмивки и целувки, а тя ги прегърна толкова силно, че почти им изкара въздуха. Но след краткия миг на радост, Сиена отново пропадна в бездната на отчаянието. Вижда­ше, че непрестанният страх и стрес се отразява и на тях.

Елиз се бе затворила в себе си, смълчана и тъжна, на­пълно противоположна на детето, което беше. Изглеждаше бледа и изпита, сякаш не я хранеха или самата тя отказваше да се храни. Танър бе още по-зле. Имаше треска, предизви­кана от ухапвания от насекоми по краката. Малко след като Сиена се върна, Танър изпадна в криза и поиска да види баща си. Поиска да се приберат у дома. Мразеше това място.

И Сиена го мразеше, но не можеше да стори нищо. Беше дала на похитителите всичко, бе сторила всичко, което бяха поискали от нея, само за да запази децата си и да им спечели малко време. Но вече губеше сили и же­лание за борба.

Беше гледала запис от една пресконференция, в която съпругът ѝ говореше как са се удавили, което я обезкуражи. Той бе там. Беше видял всичко с очите си. Сиена се надя­ваше да е номер за отклоняване на вниманието и в крайна сметка да дойдат спасители, но вече се съмняваше. Особено след като допусна Кърт и приятеля му да останат в Корея.

Когато ги видя да се появяват, имаше чувството, че съну­ва. Но когато Калиста за пореден път пое контрола над си­туацията, Сиена нямаше друг избор, освен да ѝ се подчини.

Единствената ѝ утеха беше, че ако трябва да избира наново, би избрала същото. Не можеше да понесе мисълта да си спечели свободата и да изостави децата си. Ако щяха да загиват, щяха да загинат и тримата.

Вратата се отвори и всички вдигнаха глави. Двамата от хора на Бревар се показаха на прага. Зад тях беше Ка­листа.

- Сиена!

Сиена се изправи, но децата ѝ отказаха да я пуснат, стискаха я за ръцете.

- Не отивай! - разплака се Елиз.

- Ще се върна!

- Мамо! - завика Танър.

Сиена приклекна пред тях и ги прегърна. Танър се раз­плака. Елиз пък спря, сякаш изпадна в ступор.

- Връщам се след минута. Грижете се един за друг.

Когато Сиена се изправи, друга жена, съпругата на ха­кера Монтресор, ѝ се притече на помощ.

- Аз гледа тях - каза тя.

Ако имаше нещо хубаво в общия затвор, то беше това, че не бяха сами.

- Благодаря ти!

Сиена последва охранителите към главното здание.

- Сигурно имаш сърце от камък! - изгледа тя свирепо Калиста.

- Ако изобщо имам сърце - отвърна Калиста с леден глас.

Сиена изкачи стъпалата към имението, а след това я поведоха през блиндирани врати към контролната зала. У нея се надигна отвращение. Себастиан Бревар сигурно я чака, за да ѝ заповяда да използва уменията си и напа­дателната мощ на „Фаланга“ срещу поредната цел, както правеше всяка нощ, откакто се бе върнала.

Беше сигурна, че един ден ще я принуди да направи нещо наистина зловещо и тогава ще трябва да избира меж­ду живота на децата си и на безбройни други хора. Почти се молеше да я застреля, преди да ѝ се наложи да го направи.

- Днешните цели са електроцентралите в Калифорния - погледна я Себастиан. - Ще започнем с обикновени­те Искам само голямо затъмнение. Помисли колко много въглища и природен газ ще спестят.

Сиена седна пред компютъра и се хвана за работа. От­давна обмисляше дали не би могла да скрие съобщение в кода. Някой достатъчно досетлив от другата страна мо­жеше да го дешифрира, ако успее да мине незабелязано под носовете на Себастиан и Калиста. Ала единственото съобщение, което би имало смисъл, би било местополо­жението ѝ. А тя не го знаеше.

Предвид климата и странните птичи крясъци нощем, както и странните дървета в далечината, тя смяташе, чс са някъде в Африка. Това обаче не беше кой знае колко точно.

Сиена седна и изпълни нарежданията на Бревар. Само това можеше да стори засега.

В този момент на осемстотин километра от Мадагас­кар щурмовият кораб „Батаан“, пригоден и за вода, и за суша, понякога наричан хеликоптероносач, се носеше бързо на юг. Беше готов за битка, с угасени светлини и под стриктно радиомълчание. Не можеше да предава, но можеше да приема.

По време на втората вахта един от свързочниците дочу няколко объркващи съобщения и веднага докладва на де­журния офицер.

Той ги погледна, а после вдигна очи към свързочника.

- Какъв е проблемът, Чарли?

- Съобщенията, сър. Някой използва нашите позивни. Предават и приемат некодирани съобщения и дават за ориентир старата ни локация.

Началникът му отново погледна към листовете.

- Да. Така изглежда.

Без да каже нищо повече, той върна листовете на свър­зочника и насочи вниманието си към други неща. Младе­жът се втренчи в него.

- Имаш да обслужваш пост, моряко!

- Да, сър! - каза свързочникът и се върна на работното си място.

Нешо ставаше, но като видя погледа на офицера си, Чарли предпочете да не пита.

Междувременно на хангарната палуба малка армия от механици и техници подготвяше група хеликоптери „Блек хоук". Машините трябваше да са във върхова форма за мисията.

А в едно от помещенията на кораба четиресет и шес­тима морски пехотинци, разпределени в два отряда, пол­учаваха инструкции за нападението и подробности за островното имение, което щяха да атакуват.

- Ще влезем на тъмно - говореше на хората си лейте­нант Брукс. - Ще овладеем периметъра и ще претърсим терена и сградите със следните приоритети: първо, да спасим госпожа Уестгейт и децата ѝ. Второ, да спасим другите цивилни. Трето, да заловим отговорните лица. Четвърто, да съберем информация за делата и сподвижниците им. - После допълни: - Не сме поканени и няма да гостуваме по-дълго от необходимото. От първите стъпки на терена до отпътуването имаме не повече от четиресет минути. Не се губете в живия плет.

Думите му бяха споходени от вълна от смях.

- Какъв отпор очакваме?

- Според двете бунгала и размерите на главното здание, може да са от трийсет до петдесет души. Не всички обаче ще са въоръжени. Всъщност, би трябвало да е лесна рабо­та. Просто се подгответе, в случай, че се окаже, че не е.

Трийсет минути по-късно морските пехотинци се кач­ваха на хеликоптерите. Очакваше ги дълго и мъчително четиричасово пътуване, включително презареждане на хеликоптерите във въздуха от самолет-танкер на около двеста километра от целта.

Ако успееха да свършат работата за четиресет минути, цялото пътуване щеше да трае осем часа. Поне връщане­то на кораба щеше да по-кратко, тъй като той щеше да се е приближил на триста километра.

Докато пилотите правеха проверките си преди полета, а морските пехотинци се настаняваха и наместваха оръжията си, командирът на отряда отиде при лейтенант Брукс.

- Имаме зелена светлина за старт, но няма да получите позволение за атака, докато не потвърдим, че госпожа Уестгейт и децата ѝ са там.

- Разбрано! А как ще разберем това?

Командирът погледна часовника си.

- Двучленен екип ще слезе на терен с НПС¹ на няколко километра от имението. Би трябвало всеки момент да са там. Ще мине малко време, преди да стигнат до мястото, но очаквам да получим потвърждение или отмяна малко след като презаредите.

Брукс кимна.

- МПС? Кого са излъгали да се хване с тази задача?

- Двама от НАМПД.

Брукс се втренчи неразбиращо в командира си.

- НАМПД? Те не бяха ли банда морски биолози или нещо такова?

- Нещо такова, да... - отвърна командирът със странно изражение. - Така или иначе, разбрах, че тези са добри.

- Ясно, сър! - рече Брукс с презрение в гласа. - Очак­вам да разкрият цялата операция и вероятно ще открием нови заложници или трупове, когато се приземим.

Командирът не отвърна, но сякаш споделяше оценката.

- Отворете оперативната папка, когато излетите. Има снимки на двамата от НАМПД. Запомнете ги - не искам да ги застреляме, ако вземат, че оцелеят. Успех!

Брукс козирува, а командирът му отвърна. После лей­тенантът се качи на хеликоптера водач.

Докато роторите набираха скорост, той се запита що за океанограф или морски биолог би се навил на подобна дивотия и как така подобен човек притежава нужните умения. Брукс сви рамене и реши, че са наполовина отка­чени. Но пък имаха смелост, признаваше им го.

¹ Ниско парашутно спускане - Бел. пр.