Призрачният кораб

45

Кърт Остин се носеше безтегловно в мрака и всичките му нерви тръпнеха. Падна във водата и студеното ѝ жило отвори очите му. Внезапно прогледна. Обгръщаше го мътен синкав светлик, над него нещо светеше. Поглед­на към краката си. Странно... стъпалата му ясно се очер­таваха върху размътения диск на светещото нещо... и то­гава Кърт осъзна, че потъва в морето с главата надолу. Обърна се и изплува на повърхността. Озова се насред бурята. Засилен от мощния вятър дъжд плющеше по мо­рето, а вълни с размерите на вагони го издигаха високо, а после го спускаха бясно. „Етернет“ се мярна пред него. На яхтата бяха Сиена и семейството ѝ.

Той заплува натам и се добра до палубата, благодаре­ние на една вълна, която го издигна в правилния момент. Кърт закрачи с мъка към мостика и завика Сиена. Тъкмо мина през главния люк, когато някой го удари по тила и го притисна към вратата.

Ударът почти го прати в безсъзнание - главата му се маеше, а пред очите му всичко беше размазано. В следващия миг някой го блъсна и започна да го души.

- Откъде пък се взе този? - чу се вик от другата страна на мостика.

- Отвън има спасителен хеликоптер - отвърна мъжът, който го бе приклещил.

Кърт успя да махне ръката му от гърлото си, но мъжът го събори на пода и го притисна здраво.

Кърт не бе свикнал да губи, но усещаше слабост в крайниците си, навярно от удара. Ушите му звънтяха и не спираше да му се вие свят. Ударът явно е бил доста силен. Добре, че имаше дебела глава.

Кърт вдигна глава, опитвайки се да прецени в какво се е забъркал. Мъжът в далечния край стискаше здраво някаква жена.

- Сиена? - изрече немощно Кърт.

Тя обърна глава.

- Кърт?!

Той се опита да се отскубне от хватката на нападателя си и да стигне до нея, но мъжът, който я държеше, я дръп­на назад и я предаде на един от помощниците си.

- Отведете я в спасителната капсула. Мъжът и децата ѝ са вече там.

Сиена се задърпа, но не успя да се освободи. Докато я извлачваха от мостика, Кърт я чу да го вика. Опита се да се изправи, но нападателят му бе твърде тежък.

- Ами ние?

- Ще отидем при тях, когато сс отървем от този. Мъжът приклекна до Кърт, отвори нож и започ­на да реже въжето на сбруята, прикрепяща Кърт към хеликоптера.

Хеликоптери обхождаше наоколо с прожектора си. Ако тези мъже отрежеха въжето, Kърт нямаше шансовс да оцелее.

Той се размърда, ритна мъжа с ножа и сс хвърли към вратата - само че няколко души отново се хвърлиха вър­ху него.

- Убий го!

Онзи с ножа извади пистолет и дръпна предпазителя, но Кърт го ритна в коляното. Оръжието гръмна и улучи прозрачната стена и по нея мигновено плъзна паяжина от пукнатини. Преди Кърт ди успее да стори каквото и да било, един ботуш се заби в брадичката му, а притисналия го мъж го натика под водата, опитвайки се да го удави.

- Чакайте!

Беше женски глас. Нападателят на Кърт вдигна главата.

- Можем да го използваме - каза жената.

Кърт си пое дъх и насочи поглед към жената. Позна я. Къ­сата ѝ тъмна коса бе мокра и прилепнала по главата, но тези високи скули... Някак я познаваше. Казваше се... Калиста.

- Ще разкаже на всички за нас - възрази мъжът.

- Някой трябва да го направи - отвърна тайнствено тя. - Вие, идиоти, убихте капитана и екипажа. Мислехме да използваме тях за целта.

- Не очаквахме да се съпротивляват.

Тя се наведе към Кърт и отвори малка кутия. Яхтата се клатушкаше все повече и повече и заплашваше всеки момент да сс обърне. Кърт с мъка стоеше буден. Силите му бяха свършили, а умът му бе замъглен.

Жената извади спринцовка и я заби във врага му. Съз­нанието му се зарея още повече.

Жената приближи лице до неговото и хвана здраво бузите му в шепи.

- Дойде на яхтата - заговори жената, а гласът ѝ бе като далечно ехо. - Видя Сиена зад стената.

Калиста обърна главата му натам. Паяжината се заг­незди в ума му.

- Тя се носеше по лице. Косата ѝ беше мокра и развяна, като водорасли по течението.

Кърт се втренчи в стената. От нея се отрази лъча на фенер и го ослепи. Когато отмина, той отново виждаше през стъклото. Стаята бе полупълна с вода, а в мътилката се носеха възглавници и листове хартия.

Сиена беше там, видя я. Хвърли се към нея, но се уда­ри в стъклото.

- Тя се удави - говореше гласът. - С дъщеря си... Тол­кова хубаво дете... Толкова жалко...

Кърт го виждаше. Момиченце в рокля, сламенорусо дете, малките ѝ пръсти стиснали дланта на майка ѝ. Кърт си спомни името ѝ - Елиз.

- Очите ѝ са отворени...

Кърт потръпна. Опита се отново да стигне до тях, но се строполи на палубата.

- Яхтата потъва... Пълни се с вода... Счупи стъклото! Само това ти остава.

Кърт удари с юмрук по стъклото, но нямаше смисъл. Не можеше да го счупи.

- Опита се да счупиш стъклото и със стол, но не успя. Преградата не падна. Ти падна.

Завъртяха го по гръб.

- Яхтата сс преобръща. Нямаш време.

- Не!

- Изваждат те!

- Не - извика отново Кърт. Някой го дърпаше назад. Маската му падна от лицето. Тилът му отново се удари в нещо.

Вместо обаче да се окаже в морето, през памука в главата си осъзна, че още е на мостика.

Жената и останалите се отдалечаваха. Тя говореше с някого по радиото:

- Отворете клапите! Потопете яхтата! И да се махаме.

- А когато започне да си спомня? - попита някой.

- Няма. Не и преди да му позволим.

Кърт ги изгуби от поглед и се опита да помръдне. Трябваше да се маха оттук, трябваше да избяга. Опита се да се изправи, но ръцете му тежаха като от олово, а краката му бяха напълно безполезни.

Водата около него внезапно зашуртя силно. Корабът се обръщаше. Внезапно сбруята рязко се изпъна по тя­лото му и го повлече към вратата. Извади го навън и се скъса.

Кърт падна в морето.

Зашеметен, почти в безсъзнание, той зарита към по­върхността, но знаеше, че потъва, увлечен от водовърте­жа от потъващата яхта. Фенерчето на китката му сочеше надолу, към мъглявите очертания на яхтата, която чезне­ше в мрака.

Вдигна глава, зърна сребриста светлина над себе си, но мракът обгърна и нея. Всичко почерня. Докато една ръка не го сграбчи и не го издърпа над вълните.