Призрачният кораб

46

Кърт се събуди. За разлика от другите нощи, когато споменът-кошмар го изтръгваше от съня, сега бе някак умиротворен. Нещо бибипкаше тихо, чуваше се и свистене от от­душник. Отвори бавно очи - обля го ослепителна светлина.

Не бе у дома, а в болница, с бял таван, бели стени, бял под. Зениците му, разширени от някакво лекарство, правеха светлината непоносима. Смътно осветеното по­мещение му приличаше на солариум.

Вдигна ръка, за да заслони очи, но системата в ръката му не му позволи. Отпусна ръка и забеляза, че на пръста си има пулсметър, свързан с монитор, от който се носеше бибипкането.

Значи беше жив.

През ослепителния блясък на лампите забеляза фигура в единия ъгъл. Беше Джо, седеше на стол и не приличаше на себе си.

По лицето му имаше тридневна четина, а под очите - тъмни кръгове. В една ръка държеше чаша кафе, а на коляното му се мъдреше комикс.

- Не знаех, че си падаш по манга¹ - едва успя да обър­не езика си Кърт.

Джо вдигна рязко глава и топла усмивка прогони изтерзания вид на лицето му.

- Само разглеждам картинките. Особено когато думите са на корейски. Доколкото разбирам, един робот сирак се спри­ятелява с момче и момиче със свръхсили, които си падат по самурайски мечове и мъфини... Но може и да не съм разбрал.

Докато Джо му показваше комикса, сюрреалистичните рисунки и червените корейски букви плуваха пред очите му.

- Понякога картинките не казват всичко - отвърна той, мислейки за собственото си преживяване. - Какво правя в болница?

- Не помниш ли? Гаджето ти те преметна, накара те сам да си пуснеш ток.

- Да си пусна ток?

- В тунела под Зоната.

Цяла минута бе нужна на Кърт да си припомни извън­класните им занимания под Демилитаризираната зона, но за щастие успя. Дори си спомни как се строполява, след като натисна бутона на дистанционното.

- Предвид качеството на услугите - каза той. - ще предположа, че сме в Юга. Как сме успели да се върнем?

- Бягство към границата, в стил Дзавала - намигна му Джо. - Като цяло, спасих ти кожата... пак. А ти пропусна всичко... пак.

- Ще приема, че си прав - зрението на Кърт бавно се възстановяваше. - От колко време съм така?

- От три дни.

- Три дни!?

Джо кимна.

- Направиха ти някаква дребна мозъчна операция - обясни. - Казах им, че всяка мозъчна операция при теб ще е дребна, но не схванаха шегата. Май се изгуби в превода.

Кърт се позасмя.

- Чакал си да се събудя, само за да ми я кажеш, нали?

- Горе-долу - отвърна Джо.

Остави комикса и се премести до Кърт. Подаде му проз­рачен пластмасов флакон, в него - метална пластинка с големина колкото половин бонбон тик-так. Микрочип.

- Какво точно е това?

- Просто устройство - отвърна Джо. - Излъчва елек­тронен сигнал, който причинява късо съединение в мозъ­ка ти, когато сс изложи на определена честота. Лекарите казаха, че са изпробвали подобни механизми върху па­циенти с паркинсон, за да овладеят тремора им. Или вър­ху хора, преживели емоционална травма, за да променят спомените им и да намалят емоционалния стрес.

Кърт разгледа чипа. Запита се дали паметта му се е прояснила, защото са го премахнали, или шокът от дистанционното на Калиста е бил толкова силен, че някак е изхвърлил фалшивия спомен.

- Според лекарите, това се задейства с предавател - додаде Джо. - Когато Дърк разбра, изпрати екип да пре­търси дома ти. Откриха предавателя в гаража ти.

Кърт се замисли за всички беди, които чипът му бе причинил.

- Затова кошмарите спряха, когато напуснахме Вашингтон. И сигурно затова си спомням какво се случи на яхтата. Дори помня, че ме измъкна от водата.

- Е, само заради връщането на този спомен всичко си е струвало - отвърна Джо.

Кърт кимна и разказа на Джо за спомените си.

- Някои са още неясни, но Калиста определено беше там. Заловиха Сиена, бяха заловили и съпруга и децата ѝ, което ме кара да ее чудя какви ги върши в Щатите госпо­дин съпругът ѝ.

- Имаш предвид...

- Ако я карат да върши кещо насила заради децата си, с какво държат него?

- Не казвай, че съм ти казал - рече Джо, - но разбрах, че ЦРУ се питат същото. Май че Уестгейт ще получи въз­можност лично да даде обяснения.

На Кърт това му прозвуча като добра новина. Изправи се в леглото и махна пулсметъра от пръста си. От монито­ра се понесе възмутено пищене. Почти веднага се появи една сестра и изключи машината, провери показателите на Кърт и отиде да докладва на лекаря.

Когато тя си тръгна, пристигнаха нови гости: Хейл от ЦРУ и неизменният му спътник, полковник Ли.

- Имаш късмет, че си в болница - каза Хейл, - а не в затворнически лагер в Северна Корея.

- Или в някои от нашите затвори - добави полковни­кът. Двамата почти започнахте втора Корейска война.

- Строго погледнато - вметна Джо, - първата никога не е свършвала. Никога не е имало мирен договор, а само споразумение за прекратяване на огъня. Тъй че би било просто продължение на първата.

- Смешно ли ви е? - попита полковник Ли.

- Не - отвърна Джо. - Но двамата с Кърт открихме таен тунел между Севера и Юга. Бих казал, явна опас­ност за сигурността. Това все се брои за нещо, нали?

Хейл хвърли на полковник Ли поглед, който казваше „Човекьт има право”.

- И двамата имате голям късмет - заключи полковник Ли, - че не ви убиха или не ви пратиха в севернокорейски лагер. Късметлии сте, че Ким Чен Ун отрича, че подобен тунел съществува и твърди, че всичко са империалистичес­ки лъжич вместо да признае, че почти трийсетина от хора­та му са били убити в престрелката. Късметлии сте и че разумът надделя. Три дни ни трябваха да успокоим ситуацията. Сега напрежението е в почти нормални граници.

Кърт се радваше да го чуе.

- Може би сме прекалили. Следващия път ще внима­ваме повече.

- Съжалявам, Кърт, няма да има следващ път - рече Хейл. Гласът му бе пълен със съжаление, дори с тъга.

- За какво говориш? Доказахме, че Сиена е жива. Знаем, чс тези хора държат нея, както и другите хакери. Трябва да ги настигнем, преди да направят нещо ужасно.

- Следата се изгуби - обясни Хейл. - Не остана какво да разследваме. Тан Ранг е в затвор с максимална степен на си­гурност, обграден от гардове и адвокати, с никого не разго­варя. Тайнствената ти жена и хакерите са изчезнали яко дим.

- Ами Акоста? - попита Кърт. - Той взе проследява­щото ни устройство. Активирайте го и го открийте.

- Опитахме. Бе резултат.

- Страната е полуостров - отбеляза Кърт. - Предвид блокадите на север, все едно е остров. Не могат просто да си тръгнат със залеза, особсно когато се предполага, че ги наблюдаваме.

Акоста не би сглупил да се качи на пътнически по­лет. Имаше твърде много други варианти да се измък­не. Всеки ден на корейските пристанища пристигаха и отплаваха стотици търговски кораби. Освен тях страната гъмжеше и от частни самолети и плавателни съдове.

- А и да открием нещо - добави Хейл, - няма да е твоя работа.

Кърт присви очи, сякаш за да прогори дупка в Хейл само с поглед.

- Говорих по телефона с шефа ти във Вашингтон - продължи Хейл. - Съгласен е с мен, че ролята на НАМПД _Вече е приключила. Ако се появят още улики, с тях ще се заемат ЦРУ или Специалните сили под напътстви­ето на Националната служба за сигурност.

Кърт имаше чувството, че са го ударили в корема. Хвърли поглед към Джо.

- Говорих и с Дърк - каза приятелят му. - Иска да зна­еш, че е време да се откъснеш от тази история.

Кърт се отпусна в леглото. Усети, че го изпълва праз­нота. Толкова близо бяха. Откриха Сиена. Беше в ръцете му. А сега я няма... отново.

- Лекарите смятат, че си готов за изписване - каза Хейл. - Ще те преместим веднага, тъй като смятаме, че Тан Ранг и Акоста имат хора, които се навъртат наоколо и искат да ви премахнат. По здрач ще ви изпратим с во­енен Ц-17 към Гуам. От там към Хавай и после почивка. Опитайте да ѝ се насладите.

Кърт не отвърна. Хейл поизправи рамене и пое към вратата. На прага рече:

- Едно ще ти призная, Кърт. Голямо представление спретнахте!

Привечер Кърт и Джо бяха откарани до американска военновъздушна база. Готовият за полет сив Ц-17, окъ­пан отдолу в светлините на пистата, ги чакаше.

Минаха по задната рампа, а офицерът, отговаряш за товара, ги пропусна, докато привързваше по-здраво един джип и покрита с плат екипировка. Показаха им две места в предната част на самолета.

Кърт се тръшна на седалката си, унил и изтощен. Джо опи­та да го разведри с няколко шеги, но Кърт нямаше сили дори за това. Седеше умълчан и взрян напред, докато огромната четиридвигателна машина се заиздига в нощното небе.

Докато набираха височина, Джо заспа, но Кърт не можеше да затвори очи. Човъркаше спомените си, търсейки още нещо, което да му помогне да открие Сиена, хакерите и стоящите зад заговора, който несъмнено щеше да се разгръща тепърва

Колкото и да се опитваше, нищо не му хрумваше. Когато бученето на двигателите и хладът в кабината започнаха да го отпускат, той се изправи и се разходи до най-предната част. Погледна през прозорчето във вратата на самолета.

Небето тъмнееше, но на хоризонта се разстилаше светлина. „Зад всеки облак има слънце,“ помисли си Кърт. Каква ирония. При цялото му изтощение, трябваше му минута да осъзнае, че отпред не бива да има светлина. Ако летяха към Гуам, трябваше да потъват в нощта, а не да летят към светлина. Бяха минали няколко часа и въпре­ки промените в часовите зони, нямаше как да се зазорява.

Погледна назад. Небето зад тях бе черно като в рог.

- Летим в погрешната посока - промърмори под носа си Кърт.

Преди да се опита да отгатне защо, вратата на пилот­ската кабина се отвори и се показа познато лице.

- Ирам!?

Да срещнеш Ирам Йейгър вън от сградата на НАМПД беше като да се сблъскаш с директора на училището си в някой бар. А и дрехите му подсилваха впечатлението за абсурдност - вместо неизменните си тениска и дънки, той беше пристегнат в неугледна, маслиненозелена лета­телна униформа, а конската му опашка беше прибрана в шапка с козирка на военновъздушните сили.

- Под прикритие ли си? - попита недоумяващо Кърт, полунашега-полунаистина.

- В някакъв смисъл - отвърна Йейгър. - Дърк искаше да ви инструктирам лично.

- За какво?

- За мисията.

Кърт се сепна.

- Мислех, че няма мисия. Тим Хейл ме остави с ясното впечатление, че ако продължа дори на крачка повече, ще взема да свърша в концентрационен лагер.

Ирам се засмя.

- Всъщност доста си му легнал на сърце, от това, което чувам. Много е впечатлен колко много сте постигнали за толкова кратко време.

- А зашо тогава попари ентусиазма ни?

- За пред полковник Ли - обясни Йейгър. - И за пред все­ки, който би могъл да слухти. Мислим, че корейската воен­на база данни е била хакната. Не сме сигурни дори за своята или за тази на Министерството на отбраната. Тъй че реших­ме да заглавичкаме полковник Ли с някаква история, която да въведе в системата си, и да дойдем с бележки на ръка.

- На ръка? Сигурно ти е било трудно - пошегува се Кърт.

- Не можеш да си представиш. Все едно ми връчиха линийка и сметало.

Кърт се засмя - неочаквано, но с радост срещаше поз­нато лице за втори път през последните две седмици.

- Е, какви са вестите, кралски пратенико?

Йейгър махна към две седалки, разположени една срещу друга. Кърт седна на едната, а Ирам - на другата. После извади жълтеникав плик с папка в него.

- Много неща се случиха, докато си подремваше крот­ко в корейската болница.

- Хубави или лоши?

- По малко и от двете - отвърна Ирам. - Когато Джо разпозна Сиена Уестгейт сред снимки на неколцина души, изведени незаконно от Северна Корея, администрацията лудна. Привикаха Брайън Уестгейт, за да даде обяснения. Насред тирада за това как „Фаланга“ била неунищожима - дори някой да е спипал Сиена, той получи някаква психична криза. Мислехме, че е инсулт. Оказа се, че са го обработили също като теб. Извадиха чип от тилния му дял. Екип на ФБР пък откри, че към лекарствата в дома му са добавени потискащи паметта вещества. Сега се въстановява и е под охрана, за да не стигне никой до него.

- Помни ли нещо? - попита Кърт.

- Не много. Явно са бърникали в мозъка му повече отколкото в твоя.

Кърт се облегна. Още откакто разбра за годежа на Уестгейт и Сиена, недолюбваше интернет милиардера, а от началото на трагедията с „Етернет“ бе сигурен, чс Уестгейт има пръст в случилото се. Сега обаче се оказ­ваше, че и с него бяха злоупотребили, и той бе пешка в някакъв неясен план. Кърт имаше странното чувство, че е бил несправедлив с него. Можеше само да си представя какво ли минава през неговия ум.

- Свалили са го от яхтата - рече Кърт, като си спомни за съня. - А когато бурята е отминала, са го сложили в спасителната лодка, за да го намери някой.

Йейгър кимна.

- Звучи правдоподобно. Проблемът е, че и Брайън, и Сиена Уестгейт са компрометирани. На всички е ясно, че не можем да разчитаме на „Фаланга“.

- Какво правим?

Йейгър въздъхна.

- Каквото можем. Трескаво изтегляме „Фаланга” и я заменяме с други системи. Заедно с това се преоценяват и всички останали мерки за сигурност. Дори изключваме някои системи изцяло от мрежата.

- Стъпка в правилната посока - кимна Кърт. - Но ко­гато хората зад тази каша осъзнаят, че Сиена вече не им е полезна, и тя, и децата ѝ ще са в смърт на опасност.

- Така е - съгласи се Йейгър. - Най-вероятно ше бъдат убити. Хората, които стоят зад всичко това, вероятно ще започнат отново. Каквато и да е крайната им цел, вложи­ли са твърде много време и енергия, за да я осъществят. He вярвам да се откажат.

- Имаш ли представа какво са намислили?

- Забелязва се огромио нарастване на хакерските на­бези, но не и модел. Мислим, че се опитват да прикрият истинската си цел.

- Значи трябва да ги открием - заяви Кърт. - Можем да спрем всичко това, само ако стигнем до източника.

Йейгър кимна.

- Което ме връща към причината да сме тук и да летим на запад, вместо на изток към Гуам. Имаме нова следа. Странното е, че всъщност ти ни я подсказа.

Йейгър извади една снимка от папката - Калиста на яхтата на Акоста.

- Макс направи лицевото съпоставяне на тайнствена­та ти жена.

- Попадения?

- В началото нямаше нищо - отвърна Йейгър. - Ми­нахме през всички цивилизовани страни и техните ав­томобилни бюра, паспортни служби и съдебни архиви. Дори през Интерпол. Нямаше данни за тази жена. По­исках от Макс да сканира всички публично налични изображения.

- В интернет сигурно има милиарди снимки - изнена­да се Кърт.

- Трилиони. Много повече, ако броиш видеоигрите. Дори за Макс задачата беше грандиозна. Отне ѝ три дни. А когато накрая получи отговор, почти я попитах дали не се шегува.

- Не знаех, че компютрите могат да се шегуват.

- Макс ми погажда номера от време на време, но този път не беше.

Ирам извади втора снимка, копие от някакво старо лайфстайл списание: красива двойка около трийсетте, а край нея три деца, две по-големи момчета и момиче. Дрехите подсказваха, че снимката е oт средата на осемдесетте.

- Хубаво семейство рече Кърт. - Кои са?

- Името на жената е Абигейл Банистър - рече Ирам. Била е експерт по телекомуникации.

Кърт я огледа. С изключение на дрехите, жената може­ше да мине за близначка на Калиста.

- Мъжът е съпругът ѝ Стюърт Банистър. Бил е специа­лист по сателитна навигация. Британци. Изчезнали на сафари в Зимбабве преди двайсет и осем години. По онова време имало подозрения, че са избягали в Източния блок. Британ­ското разузнаване ги считало за хора с ниско ниво на риск заради политическите им наклонности и стари приятели от университетските години. Само че, по причини, които ще ти се изяснят след малко, случаят не бил точно такъв.

Кърт вече се досещаше накъде бие Ирам.

- Жената изглежда точно като Калиста. А момичен­цето...

- Според Макс лицевата структура на момиченцето съв­пада осемдесет и девет процента с тази на жената, позната ти като Калиста. Когато състарихме лицето на детето дигитално, стигнахме до деветдесет и шест процента съвпа­дение. Все едно сме сравнили съвпадащи отпечатъци.

- Значи момиченцето е Калиста?

Ирам кимна.

Кърт питаеше огромно уважение към способностите на Ирам и Макс - несъмнено бяха свършили чудеса и пре­ди, но сега заключението им му се струваше изстрел в тъмното.

- Има ли как да докажем предположението ти?

- Вече го направихме.

- Как?

- С ДНК анализ.

- Откъде сте взели ДНК? - изненада се Кърт.

- От теб. По теб имаше от кръвта на Калиста, както и няколко черни косъма по копчетата на якето ти. Когато Джо най-накрая успял да стигне до болницата, където ти блажено си почивал, той го споменал на един от анали­заторите на ЦРУ. Слава богу, имали далновидността да запазят пробите. ДНК-то на Калиста съвпада с това на членове на семейство Банистър.

- Значи момиченцето наистина е Калиста.

- Истинското ѝ име е Оливия.

- Нима искаш да ми кажеш, че тези градски буржоа са избягали от Англия, променили са вида си и са основали международна престъпна фамилия?

- Не - засмя се Ирам. - Истината е много по-тъжна. Както ти казах, семейството е изчезнало по време на по­чивка в Африка. Бащата бил открит шест месеца по-късно, разстрелян в Банкок, с вързани ръце и насинено лице. Явно се е опитвал да избяга отнякъде, преди да го убият. Виновниците не били открити. Година по-късно намери­ли телата на майката и двете момчета.

- Къде?

- В прогнила спасителна лодка край брега на Мозамбик.

Ирам подаде поредната снимка - лодката с трите тела под покривало, а край тях няколко бидона. По лодката тук-там се виждаха кръпки, както и няколко импровизи­рани гребла. В единия ъгъл имаше и прекършена дървена греда и прокъсано парче плат, навярно мачта и платно.

- Умрели са от обезводняване - обясни Ирам.

- Нямало ли е вода в бидоните?

- Може би е имало. Но явно не им е стигнала. Според състоянието на телата патологът преценил, че са прекарали поне две седмици в лодката, може би три. Водата не би стиг­нала за трима, дори ако бидоните са били пълни догоре.

Кърт погледна отново снимката на щастливото семей­ство и се досети какво се е случило.

- Оставили са Калиста. Може би са знаели, че няма вода за четирима и са се надявали трима да успеят.

- Кой знае... Сигурни сме само в едно - момиченцето от снимката е прекарало почти три десетилетия с похи­тителите си.

- Не знае, нали?

- Може би има откъслечни спомени - сви рамене Ирам. Когато са я отвлекли, е била на четири. На пет или шест, когато майка ѝ и братята ѝ са направили отчаян опит да избягат. Но като се има предвид как реагират хо­рата в плен, много е вероятно да е потиснала спомените си. Умът може да приеме и най-странните неща за исти­на, в комбинация със Стокхолмския синдром и простия стремеж към оцеляване. В нейния случай е било просто - превърнали са малкото момиченце в част от семейството.

- Превърнали са я от похитена в похитител - замисли се Кърт.

- Не е първата.

Кърт кимна. Гледайки снимката, не можеше да не съ­жали детето, превърнало се в Калиста. Но основната му грижа бе заплахата, която тя и тайнствените ѝ похитите­ли носеха за света.

- Това е страхотна крачка напред - каза той. - Ако от­крием кой я е отвлякъл, ще разберем и кой дърпа конците.

- И ние така мислим. И поради това, ще ни се наложи да поемем не малък риск. Огледай спасителната лодка. Можеш ли да разчетеш името на най-горната дъска?

Кърт сви очи. Виждаше промяната в цвета, но нищо повече. Поклати глава.

- Ето обработено изображение.

Кърт се взря в снимката. Тук името се четеше по-лесно. По Кърт не вярваше на очите си. Погледна два пъти, за да е сигурен. След това и трети.

- Знам, че не би се шегувал в подобен момент, но... Сигурен ли си?

Ирам кимна.

- „Уарата“? - повтори Кърт. - „Уарата” на компания „Блу енкър", корабът, изчезнал през 1909 година?

- Точно той. Според огромната колекция на Свети Джулиен Пърлмутър от записки по въпроса и cпоpeд един южноафриканец, който години наред е търсил кораба, стана ясно, че корабът е разполагал с точно такива спасителни лодки.

Кърт се втренчи в името. Определено бе това. Но про­дължаваше да му се струва невъзможно,

- Сигурно има някаква грешка.

- Така говори здравият разум - съгласи се Ирам. - само че аз знам нещо, което ти не знаеш. „Уарата” не е потънал.

И Ирам извади още една снимка. На нея Кърт видя изоставен кораб, покрит с пръст и - както му се стру­ваше, растителност. Формата му почти се беше изгубим под това покривало.

- Представям ти „Уарата“ - рече Ирам. - Открит от Пол и Гамей Траут преди три дни, носещ се свободно по едно от теченията в южния Индийски океан.

Кърт знаеше, че Ирам няма как да се шегува, но умът му отказваше да се справи с толкова много и невероятна информация накуп.

- Говориш сериозно, нали?

Йейгър кимна мълчаливо.

- Как е възможно това? - Кърт се хвана за главата.

Ирам обясни, че най-вероятно пластовете наноси, под които с бил погребан кораба, са го запазили. Разказа и за откритието на Гамей и Елена в корабния лазарет.

- Засега смятаме, че въоръжени бандити са превзели кораба - продължи той, - и са го насочили на север.

- Имате ли представа докъде са го откарали?

Ирам кимна.

- Западния бряг на Мадагаскар - и обясни как Гамей е намерила отговора.

После подаде поредната снимка на Кърт: два сателит­ни образа, сложени един до друг показваха бурна, разка­ляна река.

- Преди и след - поясни Йейгър. - Снимката отляво е отпреди два месеца. Тази отдясно е от миналата седмица.

Кърт се вгледа в очертаната с маркер част от реката, къ­дето ръкавът завиваше на деветдесет градуса и се вливаше в морето. На по-старата снимка имаше голяма преграда, подобна на пясъчно островче или хълм. На новата снимка островчето го нямаше, а реката бе променила течението си, ръкавът бе чувствително по-широк и видимо по-прав.

- Проливните дъждове от миналия месец са оформили нов маршрут към морето - рече Ирам. - Помели са всичко по пътя си, включително „Уарата“. Островчето от първата сним­ка съвпада почти напълно с размерите и формата на кораба.

Кърт потърка наболата си брада.

- Значи са отвлекли и изоставили „Уарата“ в реката, а не в океана, както всички са смятали. Минават осемдесет години и Банистър, които са още в плен, го откриват, за­кърпват една от лодките и се опитват да се спасят, изос­тавяйки петгодишната Оливия. Не успяват. Похитители­те приобщават детето и след всичките тези години сме изправени срещу Калиста.

Ирам кимна.

- Добър детектив би излязъл от теб. А ето и още малко информация - и след тези думи той представи на Кърт и последното парче от пъзела: огромно имение тип планта­ция, с жив плет, оформен като сложен лабиринт, терасира­ни градини, голям басейн и разни пристройки. От едната страна на главното здание имаше ред сателитни чинии, а от другата площадка за хеликоптер и средноголям хангар. От хангара стърчаха опашките на два военни хеликоптера.

Имотът бе обширен, а площите отвъд стените прили­чаха на пасбища, по които се виждаше и добитък. В най-горната част на имението имаше нащърбени скалисти възвишення.

- Това имение се намира на седем километра нагоре по течението спрямо разположението на „Уарата“. При­тежава го тайнствен и влиятелен мъж на име Себастиан Бревар. От четири поколения това име се свързва с разнообразни не особено законни дейности: пране на пари, банкови измами, търговия с крадена стока и оръ­жия. Любопитното е, че преди 1910 година няма никакви сведения за семейство Бревар. Появяват се изневиделица точно по това време и купуват цялата тази земя.

- Подозирам, че документите не са били на почит то­гава. Особено в Мадагаскар.

- Ще се изненадаш. Or 1897 година до 1960 година ос­тровът е част от Франция. Според документи в канцелария­та на тогавашния колониален губернатор, семейство Бревар твърдят, че са от френско потекло. Дори били някакви дреб­ни благородници. Само че гербът им е измислен, ако съдим по хералдическите анали на Франция. Няма и нищо за бо­гато френско семейство на име Бревар, напуснало родината.

Кърт разбираше накъде бие Ирам.

- Значи тези мними аристократи се появяват отникъде шест месеца след изчезването на „Уарата“ и купуват зе­мята, където е скрит корабът, за да си остане скрит.

- Не просто тази земя - уточни Ирам. - а и доста по-нататък по брега на реката, чак до края на тези канари.

- Мисля, че мога да се досетя как са платили. Бижута, злато и пари, отмъкнати от пасажерите и от екипажа на „Уарата“.

- И ние стигнахме до този извод - кимна Ирам. - Бла­годарение на купчина фалшиви банкноти, считани по онова време за най-съвършените копия.

Kъpт се облегна и cе замисли какво значи всичко това. Изглежда похитителите на Сиена бяха същата шайка бан­дит, отвлекли и съсипали семейство Банистър трийсет години по-рано. А според доказателствата явно произ­хождаха от бандата, отвлякла „Уарата“ през 1909 голина.

Вместо гняв Kърт се изпълни със студена решител­ност да сложи край на злодеянията им.

- Явно крушата не пада по-далеч от дървото - рече той. - Имаме ли представа кои са наистина? И откъде са се взели?

- Само предположения - рече Йейгър, - но криминална групировка позната като бандата от река Клаар тероризи­рала Дърбан от зимата на 1908 година до лятото на 1909 година. Според данните от онова време бандитите се изпозастреляли един друг, точно когато дърбанската поли­ция най-после ги приклещила. Повечето членове били убити, но неколцина от важните клечки така и не били открити. Макар в началото да смятал, че цялата банда е унищожена, тогавашния главен инспектор на дърбанската полиция по-късно стигнал до извода, че водачите са избягали и са избили останалите, за да покрият следи­те си. Той дори публично заявил, че очаква да се появят отново, но това така и не се случило. До края на живота си инспекторът бил обсебен от идеята, чс бандитите са се качили на „Уарата” и са загинали, когато корабът е потънал.

- А защо е мислил така?

- Заради съвпадение във времето, например. Главата­рите изчезнали два дни, преди „Уарата“ да отплава. Но имало и друга причина. Фалшифицирани десетпаундови банкноти се появили в сейфовете за заплати на „Блу енкър". Предполага се, че с тях били купени няколко от билетите за „Уарата“. Подобни банкноти и изгорени останки от тях били открити и в скривалището на бандата.

Кърт най-после успя да подреди цялата информация в главата си.

- Значи главатарите инсценират смъртта си и се качват на „Уарата“, като плащат билетите си с фалшиви банкно­ти. После изчезват заедно с кораба. Дори тези, които пред­полагат къде са отишли, смятат, че това е краят на сагата и съдбата е застигнала престъпниците и справедливостта е възтържествувала. Никой не може да предположи, че бандитите са отвлекли кораба, стигнали са до Мадагаскар и са го скрили в реката. С откраднатото богатство си ку­пуват нов живот. Но вместо да си харчат парите на воля, те се захващат за единственото, което знаят: престъпле­нията. И всяко поколение оттогава насетне следва модела.

- Горе-долу - кимна Ирам.

- Ако сме дори наполовина прави, време е да сложим край - заяви Кърт. - Има ли вероятност да имаме на раз­положение „Делта форс“ или отряд тюлени?

- Боя се, че не - усмихна се Ирам. - Но имаме ударен отряд. Повярвай ми, никой у дома не се радва на идеята, чс прочут американски богаташ е играчка в ръцете на шайка бандити. Но имаме юридически проблеми.

- Например?

- Например, нямаме доказателства - обае ни Ирам. - А и да предположим, че теорията ни е вярна. Не може да сме сигурни, чс кибератаките идват от имението, нито че Сиена и хакерите са там. Ако прибързаме и поиска­ме помощ от правителството на Мадагаскар, ще изгубим единственото си предимство: елемента на изненадата.

- Трябват ви данни от първа ръка.

Ирам кимна.

- Тук в играта влизате ти и Джо. Ако искате, разбира се. След няколко часа ще минем над Мадагаскар. Ти и Джо сте на четири часа по-близо до целта от втория ни вариант.

- Знаеш, че съм съгласен - прекъсна го Кърт. - И съм сигурен, че Спящата красавица също няма да иска да пропусне веселбата. Но какво ще стане, когато ви осигу­рим доказателствата?

- Съобщавате ни ги и се скатавате някъде. Специални­те сили ще свършат останалото.

На Кърт идеята му допадна, но имаше едно съмнение.

- А ако Бревар знаят, че им готвим Специалните сили? Ако са на крачка пред нас през цялото време?

- Не и този път. Подобно на посещението ми, всички заповеди и цялата организация излизат изпод пишещи ма­шини и се носят на ръка на съответните хора. Бревар може да подслушват колкото искат, но няма да открият нищо, защото няма какво. А ако потърсят, ще открият само фал­шиви сведения. Точно сега базата данни на НАМПД, база­та данни на военновъздушните сили и дори международ­ната система за контрол на въздухоплаването сочат, че са­молетът се движи към Гуам. Вече са задвижени заповеди, които ще те пратят в отпуска по болест, а Джо получава назначение за Венецуела, където ще наблюдава миграци­ята на китовете. Междувременно оценките на заплахата в ЦРУ сочат Акоста като основния заподозрян, заедно с иранския киберотдел и отдел 121 на Северна Корея.

Кърт се ухили.

- Не е зле. Ако този Бревар в момента наднича в системите ни, сигурно е ужасно доволен от себе си. Може би дори ще го спипаме неподготвен.

- Като нищо - съгласи се Ирам.

Кърт се изправи, протегна се и се обърна към Джо.

- Ще отида да го събудя. Мисля, че ще ни трябва кафе.

¹ Специфични японски комикси - Бел. ред.