Призрачният кораб

6

Юни, 2014 г.

Западен Мадагаскар

От обедната мараня като привидение се появи жена на кон. Млада и силна, непрехвърлила още трийсетте, тя спокойно и уверено държеше юздите на петнистия си кон, порода апалуза, и го водеше по пясъка край брега на калната река. Жената беше облечена в черно от главата до петите. Носеше скъпи ботуши за езда и широкопола шапка, която пазеше бялата кожа на лицето ѝ от безмилостните лъчи на слънцето.

Жената поведе коня без усилие през едно стеснение, като се оглеждаше внимателно за крокодили. Щом отмина стеснението, тя се натъкна на стадо зебута – говеда с остри рога и причудлива гърбица, заради която ги наричаха и гърбати говеда.

Стадото беше част от огромното богатство на семейството ѝ, символ едновременно на власт и охолство, макар в последно време да не обръщаха особено внимание на зебутата. Бяха ти оставили свободно да кръстосват по полето и да пасат тревата, избуяла през дъждовния мадагаскарски сезон.

Жената подмина стадото и възви покрай реката Пред очите ѝ се разкри истинско опустошение.

Седмици наред бе валяло и пороите предизвикаха най-тежките наводнения в историята на тази част от острова Мощните води на реката откъсваха от бреговете парчета земя с размерите на гаражи, поваляха и помитаха като клечки за зъби дърветата по брега.

Жената стигна до малко полустровче, вдадено в реката. Всъщност, бивше полуостровче, сега бе напълно откъснато от сушата и се бе превърнало в остров.

Жената дръпна леко юздите и конят спря. Пред нея се разкри Мозамбикския проток, чиито води блестяха под лъчите на слънцето чак до хоризонта. Около петстотин километра зад тях пък се намираше източният бряг на Африка.

Често идваше тук. Обичаше това място, макар на мнозина изборът ѝ да би се сторил странен. Насаме на това безлюдно място можеше да се отдаде на едно особено чувство: някаква неясна тъга, която не искаше да покаже на света. Тази тъга си беше само нейна, част от същността ѝ, усещане, което не искаше да изгуби за нищо на свега. Сякаш това беше единственото ѝ истинско притежание.

За съжаление около нея всичко се променяше, събитията бяха извън контрола ѝ и тъгата ѝ се разпадаше парче по парче, също като островчето, което изчезваше пред очите ѝ сред бушуващия проток.

Парче чернена глинест почна с размерите на къща се свлече във водата. Плъзна се като айсберг, отчупващ се от глетчер, и започна да се разпада под напора на бурната вода.

Там, откъдето се откъсна парчето, се показа нещо странно. Някакъв черен, или по-скоро почернял метал, гладък и плосък, като желязна стена. Водата шуртеше по него, отмиваше пръстта и разкриваше все по-голяма част от предмета. Показа се шев, а след него втори. Стената се оказа направена от няколко огромни стоманени плочи, занитени една за друга.

Жената усети как по гърба ѝ премина тръпка, а коремът ѝ се сви едновременно от любопитство и страх Чувстваше сс неудържимо привлечена от този странен предмет и едновременно с това се боеше да го приближи.

Имаше усещането, че нещо или някой я вика да прекоси реката, да иде отсреща и да разбере какво е това. Сякаш призраци от другата страна на металната стена я зовяха за помощ.

Тя поведе коня към реката, но животното се задърпа.

Течението бе твърде силно, а стабилните места за стъпване - малко. Една грешна крачка и щяха да последват съдбата на изкоренените дървета.

Конят вдигна глава и изцвили. Това сякаш върна жената в реалността. Тя се отдръпна от брега, но не откъсна очи от малкия остров.

Не знаеше какво се крие под глината, но вече ш не ѝ се щеше да узнае. Единственото, което искаше, е да се махне.

Тя рязко обърна коня и го пришпори.

- Хайде, дий!

Животното с радост изпълни командата и пое в галоп към плантацията и имението-палат, към добре познатия и на двама им живот. В далечината над хълмовете отново се кълбяха черни облаци. Чакаше ги поредният порой. Жената беше сигурна, че каквото и да е било онова нешо, което видя, то ще изчезне още преди зазоряване, отнесено от водите.

Себастиан Бревар чакаше в главното помещение на paзкошното си имение. Висок почти един и деветдесет, с мускулесто и добре поддържано тяло, с гладка смугла кожа и тъмна коса, разкриващи южнофренския му произход, Бревар беше красив мъж в разцвета на силите си. На четиредест и две години косата му все още беше гъста и махагоново тъмна и подчертаваше светлите му почти лешникови очи. Лицето му бе обрамчено от тънка, изрядно поддържана брадичка, която личният му бръснар подстригваше ежедневно. Излъчваше уверененост, която някои биха нарекли надменност, плод на привилигирования му живот като господар на дома.

Обичаше луксът, но единственото бижу, което носеше, беше златния пръстен на баща си.

Имението му бе същински дворец в стил френски барок от осемнайсети век. В земите край имението, терасирани по склона на огромен хълм, бяха разположени конюшни, грижливо оформени градини, фонтани и дори лабиринт от жив плет, разположен на няколко десетки декара на втората тераса, точно под сградата на имението.

Самата къща се отличаваше с изискан разкош. Подът на залата, която в момента прекосяваше Бревар, бе покрит с полиран италиански мрамор. Дорийски гранитни колони поддържаха високия таван, а между статуите и изкусно бродираните гоблени се виждаха великолепни картини.

Подобно на дома си и Себастиан изглеждаше безупречно. Беше облечен в елегантен костюм, който струваше колкото малък мерцедсс, а краката му бяха обути с копринени чорапи и обувки от крокодилска кожа зa поне две хиляди долара. Под скъпото сако се виждаше петстотиндоларова официална риза с френски ръкавели и диамантени копчета на тях.

Вярно е, че имаше важна среща следобед, но той беше убеден, чс притежава привилегия да се облича като крал. А и така улесняваше хората бързо да разберат къде им е мястото. За онези пък, които работеха за него, не оставаше съмнение, че шефът им върви по пътя на славата.

В дъното на залата го чакаха двама души - братята му Еган и Лорен. Те също знаеха колко важна е днешната среша.

- Наистина ли смяташ да развличаш пратеника на Акоста? - попита Лорен. - Вместо да го забавляваме, трябваше да го убием, задето ни предаде.

Лорен, няколко години по-млад от Себастиан, винаги бе готов да налети на бой, защото не знаеше друг начин да се справя с проблемите. Въпреки опитите на Себасти­ан да го научи на нещо, Лорен така и не успя да схване, че манипулацията е по-доходоносен и по-ефективен метод от пряката конфронтация.

- Остави тревогите на мен - погледна го снизходител­но Себастиан. - Само провери дали отбраната ни е готова в случай, че не можем да избегнем схватката.

Лорен кимна и се отдалечи. Преди години двамата имаха сериозни сблъсъци, но накрая Лорен прие водачес­твото на по-големия си брат.

- Ами експлозивите в оръжейната? - попита Етан. - Някои от мунициите, които Акоста остави, са доста нес­табилни.

- Ще ни влязат в работа - успокои го Себастиан.

Еган беше най-младият от тримата и все гледаше да угоди на всички. Себастиан смяташе последното за слабост, но когато баща им почина, Еган беше едва на четиринайсет и нямаше възможност да се научи на мъжка твърдост от първа ръка.

- Ще ти приготвя списък - каза Еган и излезе от за­лата.

Себастиан остана сам, но миг по-късно тишината беше нарушена от тропането на токчета по мраморния под. Бревар се обърна. Приближаваше слабичката фигура на най-младия член на семейството.

Калиста беше петнайсет години по-малка от него и беше толкова различна от братята си, колкото деня от нощта. За разлика от тях, тя се обличаше като човек от простолюдието. Макар и с повече стил, помисли си той. Днес Калиста беше облечена в черно от главата до пети­те. Тя небрежно махна каубойската си шапка и я сложи на главата на една безценна статуя.

Късата ѝ коса бе боядисана във въгленовочерно, точно както и маникюрът ѝ, и се беше намацала с толкова мно­го сенки, че приличаше на миеща мечка в очите.

- Здравей, Калиста - поздрави я Себастиан. - Къде се губиш?

- Пояздих - отвърна тя.

- И си се облякла като за погребение, както виждам.

Тя свойски преметна ръка през раменете му и накриви изрядната му вратовръзка.

- Хм, това ли си планирал за днес, погребение?

Себастиан я изгледа строго и тя отстъпи назад. Той си оправи вратовръзката и отвърна, без да увърта:

- Да, ако Акоста не ни върне отнетото.

- Значи Рене ще дойде насам? - наостри уши Калиста.

- Личният ти интерес към него ме тревожи - стрелна я строго Себастиан. - Той е под твоето ниво.

- Понякога котките си играят с мишки - усмихна се тя. Понякога ги убиват. Теб какво те засяга?

Калиста беше едно изгубено дете. Трудно намираше път към хората. Не че ги избягваше - напротив, все с някого се обвързваше или пък скъсваше. Но още от смъртта на баща ѝ насам, всичките ѝ връзки бяха смесица от любов и омраза, а смазващата ѝ отдаленост на неща, които не може да има, вечно беше подплатена с яростен гняв.

Но в мига, в който се сдобиеше с нещо, всичко се променяше. Обикновено я обладаваше внезапно и жестоко безразличие, дори желание да причини болка и да изтезава това, което вече се е озовало в ръцете ѝ.

Понякога Себастиан си мислеше, че никак не е лошо да има за сестра прекрасен малък социопат. Беше му много полезна с това.

- Неподчинението на Рене е моя грижа - рече ѝ той. - Той ни предаде.

Калиста изглежда беше готова да закриля някогашния си любовник.

- Той отведе жената в Иран, както ти поиска - от­беляза хладно сестра му. - А тя направи това, което ние поискахме от нея. Троянският кон е на мястото си. Линкът врата е активен. Сама проверих.

Бревар се поусмихна. Наред с другите си чаровни умения, Калиста беше завиден компютърен специалист. Поне едно нещо, което ги свързваше - самият Себастиан бе отличен компютърен програмист. Но за разлика от него, тя не виждаше цялата картина.

- Иранците са само част от плана - напомни ѝ той - Това, че сме им дали достъп, не ни поставя в по-добро положение, освен ако жената не се върне тук и не е на наше разположение в подходящото време. Светът няма да реагира подобаващо, ако не го е страх от това, което бихме могли да сторим.

Калиста го изгледа с безразличие и сви рамене, после седна върху един пстстотингодишен скрин и заклати крака все едно седеше върху шкафче в магазин втора употреба.

- Това нещо някога е било в лятната вила на Наполеон - процеди през зъби Себастиан.

Сестра му хвърли бърз поглед към перфектите извивки и сложната украса на оцелелия стотици години скрин.

- Със сигурност вече не му трябва.

У Себастиан се надигна гняв. но той успя да го удържи.

- Не биваше да я поверяваме на Рене - и с тези думи тя отново се превърна в своето студено, мрачно аз. - Трябваше сами да се договорим с иранците.

Бревар поклати глава.

- Рене е нашият параван. Той ни крие и затова му дадохме част от сделката. Това не бива да се променя. Просто се налага да го държим на къса каишка.

- Значи трябва да намерим начин да го мотивираме - заключи тя. - Предлагам насилие. Много насилие.

- Така ли? - иронията започна да измества гнева му. - Защо не съм изненадан?

- Той само от това разбира.

- Само че ние не сме тъпи изпълнители като Рене - заобяснява търпеливо Себастиян. - Трябва да се справим стилно, с изящество. Нещо повече, ние сме артисти. Когато вземем това, което ни трябва...

- Знам, знам - прекъсна го Калиста с досада, - „никой не бива да разбере, че сме го направили ние.“

- Не - поправи я брат ѝ. - Никой не бива да разбере, че е взето.

Мислеше, че поне това е успял да набие в главата ѝ.

Калиста въздъхна. Беше ѝ писнало от поученията му.

- Рене никога няма да ти върне жената, ако не го накараш да се страхува. Може да е животно, но ти казвам, само страхът от теб го кара да върши глупости. Ако искаш онази жена, трябва да се възползваш от този страх.

Себастиан помълча няколко секунди.

- Може и да си права - каза накрая той. - Ела с мен в кабинета. Пратеникът на Рене ще дойде всеки момент.

След двайсетина минути един от прислужници отвори вратата на кабинета.

- Мосю Бревар, имате посетител. Твърди, че е тук от името на мосю Акоста.

- Сам ли е?

- С още трима мъже. Въоръжени.

- Покани го да влезе.

- А другите, мосю?

- Предложи им питие от личните ни запаси.

- Както наредите, мосю.

Прислужникът се поклони леко и изчезна, като остави двойната врата отворена.

След няколко мига се показа набит мъж в светлокафя­ви докерски панталони и широка блуза с яка.

- Казвам се Ковач - представи се той. Говореше ан­глийски с източноевропейски акцент. Кръстоса смутено очи със Себастиан, а после нервно мръдна поглед към Калиста, която се подпираше на стената и с нищо не по­казваше, че е забелязала присъствието му.

Себастиан се усмихна. Странната му сестричка може­ше да притесни и най-закоравелите му посетители.

- Къде е Рене?

- Къде ли не - небрежно отвърна Ковач. - Той е много зает човек.

- А защо наруши уговорката ни? Трябваше да ни дове­де обратно американката след иранската задача.

Ковач се настани на един от столовете срещу богато резбованото бюро на Себастиан и обясни:

- Появиха се други купувачи за услугите ѝ.

- Кои? - попита Себастиан.

- Нямам право да ви кажа.

Себастиан предположи, че са намесени китайци, вероятно и руснаци. И едните, и другите сс интересуваха от киберсредства за водене на война, както и от хакерство. Сигурно имаше и други. При други обстоятелства самият Себастиан би устроил наддаване, за да продаде жена­та, както очевидно Рене се опитваше да стори. Но тя му трябвате. Само тя можеше да му свърши работа.

Несъмнено Ковач бе наясно с това и нервно се поразмърда на стола си. От позата му лъхаше превъзходство и наглост, беше готов да диктува условия в собствения дом на Бревар. Погледът на госта се спря върху кутията кубински пури на бюрото.

- Много са вкусни.

- Не са за ядене - презрително отбеляза Себастиан. - Но ако имаш предвид, че ароматът е прекрасен, да, прав си. - Спокойно и преднамерено Бревар взе кутията и предложи на наглия си посетител: - Искаш ли да опиташ?

Ковач се пресегна към една от пурите. В същия миг Калиста седна на стола до него. Толкова бързо го стори, че Ковач се сепна и застина с протегната ръка. Тя бе кац­нала на една от страничните облегалки и бе стъпила с крака на седалката.

В ръцете си въртеше гилотинката за пури от бюрото.

- Нека аз - измърка тя и светкавично отряза крайчето на пурата на Ковач.

Себастиан почти се засмя. Калиста много обичаше ги­лотинката.

Себастиан подаде на госта плосък, остър като бръснач къс от дъгоцветно стъкло. В едната му страна беше вгра­дена запалка.

- Обсидиан - рече Себастиан. - От връх Етна.

Пурата припламна. Из кабинета се разнесе богатото ухание на кубински тютюн. Себастиан остави госта си да се наслади за минутка и след това продължи:

- Да се върнем към деловите въпроси. Какво точно иска Рене от мен?

- Иска да наддавате. С истински пари.

Последното беше изречено саркастично.

- Истински пари значи? - и Себастиан повдигна вежди.

Ковач кимна.

- Той организира нов търг. Някои страни вече отпаднаха, защото предложиха твърде малко. Ако искате жената обратно, ще трябва да предложите повече от останалите - иначе господин Акоста няма да има избор и ще изпрати стоката там, където платят най-много за нея.

Въпреки егото и гордостта си, Себастиан отвърна ведро:

- Дадено!

Глупаво би било да се заяжда, когато залозите са в милиарди.

- Мисля, че не разбирате - дръпна от пурата Ковач. - Мнозина наддават. Едва ли бихте могъл да си позволите да се изправите срещу тях.

Ковач издиша голям облак във формата на кръг.

Себастиан усети, че гневът му расте. Най-вече защото Ковач беше прав. Нямаше как да се съревновава с китай­ците и руснаците, нито дори с корейците, за които също се говореше, че искат познанията на жената. Акоста го знаеше и го размахваше пред лицето му като червен плащ.

Акоста очевидно бе решил напълно да скъса връзки помежду им. Не знаеше какъв е планът на Бревар, така че не можеше да го издаде на никого, нито пък сам да го довърши. Само че заради едната си алчност и глупост рискуваше тригодишните им усилия, схемата-шедьовър, най-дългата и сложната в живота на Себастиан Бревар и най-доходната, ако успее.

С преговорите - дотук. Бревар нямаше повече да тър­пи тази наглост. Щеше да наложи волята си. Усмивката бе като озъбване на вълк.

- Доста си научил за капитализма от Рене - обърна се той към госта си. - Поздравявам те.

Напрежението малко се разсея. Ковач кимна леко.

- Пурата ти сякаш угасна - добави Себастиан. - Нека да ти я запаля.

Ковач се приведе напред и се подпря с ръка на бюрото, докато Себастиан се пресягаше за запалката.

Вместо обаче да запали пурата, Себастиан сграбчи със свободната си ръка китката на Ковач, дръпна го силно към себе си, а Калиста скочи от мястото си, застана зад Ковач и с все сила бутна стола му напред.

Ковач се заби в бюрото, едната му ръка остана приклещена, а другата беше в жилязната хватка на Себастиан. Имаше чувство, че всеки момент ръката му ще се отдели от рамото му. Пурата отдавна бе паднала на пода, но въп­реки това Себастиан сви пръсти около тежката запалка.

Ковач опита да премести тежестта си така, че да се изправи, но Калиста опря елегантен нож за отваряне на писма в гърлото му и му пусна няколко капчици кръв. Ковач незабавно спря да се дърпа.

- Ядосай го още - просъска тя и опря меките си устни в ухото на Ковач. - Искам да видя какво ще направи.

Ковач не можеше да прецени дали говори на него, или на Себастиан и разбира се, не стори нищо.

- Не я слушай - отвърна спокойно Ссбастиан. - Ще те поведе по лош път. Няма да си първият.

- Ама какво става тук? - успя да попита Ковач, паникьосан от наглед безумната игра между двамата край него. - Нали за работа си говорим?!

- Това е моят начин да изпратя послание - обясни Себастиан. - Което ясно ще бъде разбрано.

- Повикай хората си на помощ - пошушна Калиста в ухото на Ковач. - Може питието още да не ги е замаяло. Може отровата да не е била толкова силна този път.

- Отрова?! - очите на Ковач се изцъклиха и зашариха паникьосано напосоки. Накрая той се насили да застане неподвижно и да се съсредоточи върху Бревар. Жената беше луда.

- Какво послание да предам? - изпелтечи Ковач. - Всичко ще му кажа, каквото поискате. Лично! Вярвайте ми, аз съм дясната му ръка.

Себастиан трепна, а по лицето му се прокрадна леко смущение.

- Лош избор на думи - каза тихичко той, после вдигна обсидиановата запалка и я стовари върху китката на Ковач.

Из имението се разнесе смразяващ кръвта вик, а Ковач падна по гръб, стиснал чукана на дясната си ръка, докато кръвта пръскаше наоколо.

Двойната врата се отвори и трима от прислужниците на Себастиан се втурнаха вътре.

- Погрижете се за него – нареди им той и подхвърли отрязаната рька на един от мъжете.

Те бързо приклекнаха до Ковач, превързаха раната и я пристегнаха с турникет, след което го извлачиха от стаята.

Себастиан огледа кръвта по бюрото и по костюма си.

- Ама че бъркотия - рече, все едно беше разлял коняка си

Появиха се още прислужници и се заеха да почистват. Себастиан свали сакото и излезе на балкона през една стъклена двукрила врата. Калиста го последва.

В далечината избоботи гръмотевица - поредната буря се готвеше да връхлети Западен Мадагаскар. На Бревар му се струваше, че е сгрешил от гняв.

- Рене няма да ти вярва след това - рече той на сестра си.

- Рене никога вече няма да ми вярва - поправи го тя. – Но ме желае и мисли, че играя двойна игра.

- Тогава ще отидеш на търга.

- За да наддавам за жената?

- За да я върнеш - поправи я Себастиан. - Рене нико­га не би приел офертата ни, дори да не се беше случило това, което направихме току-що. Той вече играе за себе си. Знае, че ако я доведе тук, ще я запазим за себе си - наша собственост е все пак. И тогава той пък би изпуснал твърде много изгоди. А както харчи нашироко, постоянно му трябват пари и колкото повече, толкова по-добре за нас.

Докато брат ѝ говореше, Калиста кимаше разсеяно, вглъбена върху кръвта на Ковач по опакото на дланта си. Тя топна пръст в нея и изрисува ръката си като с къна.

- Слушаш ли ме?

- Знаеш, че те слушам.

- Тогава ми кажи, че си готова да го направиш.

- Разбира се, че съм готова - вдигна глава Калиста. - Но Рене не е глупак. Ще ни наблюдава. И ако открадна това, за което наддават китайци и руснаци, те също ще ни създадат проблеми.

Бревар не се тревожеше за враговете си. Когато най-накрая осъществеше плана си, щеше да изчезне като призрак. Сякаш никога не е съществувал.

- Е, това си е твой проблем - рече безкомпромисно Себастиан. - По-умна си от него. По-умна си от всички тях. Задействай сплетническото си мозъче и я върни, преди целият ни план да замине по дяволите.