Призрачният кораб

22

Корабът на НАМПД „Кондор“ сякаш беше замръз­нал насред проблясващото море на триста километра от южноафриканския пристанищен град Дърбан. Слънцето светеше ярко, а на небето нямаше и едно облаче. Морето бе гладко като тепсия.

На мостика бе спокойно - не се очакваха промени във времето, а автоматизираната система за противодействие на течението държеше кораба на зададените координати.

На задната палуба обаче положението бе съвсем различно. Десетима мъже и жени се бяха скупчили около два котвени крана и приготвяха за потапяне два подводни апарата.

Наричаха тези подводници „скарабеи“. Те не бяха тесни и подобни на пури като повечето подводни машини, а плоски и широки, с голяма, изпъкнала предна част, изработена от десетсантиметров прозрачен полимер, както и източена задница, пълна с екипировка, батерии и контейнери с баласт. Мини-двигателите се разполагаха в няколко къси тръби от двете страни на корпуса, подобно на кьси крачка, а точно под носа стърчаха две механични ръце, които приличаха на щипци на бръмбар.

„Скарабей I“, боядисан в сигналнооранжево, беше по-старият модел. „Скарабей 2“ пък бе яркожълт, цветът на експерименталните апарати. Едва преди месец бе изля­зъл от фабриката. Беше по-мощен, имаше нови, по-издръжливи батерии и контролен пулт с тъчскрийн.

От палубата над суетящите се моряци Пол Траут наб­людаваше с интерес приготовленията, макар да не въз­намеряваше да се спуска с която и да е от подводниците.

Пол притежаваше размерите и физиката на професио­нален баскетболист, макар самият той да признаваше, че им отстъпва и по координация, и по атлетизъм. Това, което му липсваше в спортните умения, той наваксваше с блес­тящ ум. Надарен геолог, той и съпругата му Гамей често помагаха в най-важните научни изследвания на НАМПД.

Гамей беше доктор по морска биология и бе направила няколко много важни открития на нови видове.

Пол обаче знаеше, че откритията в тази мисия няма да са толкова приятни.

- Хей. Пол, искаш ли да дойдеш? - провикна се Уилям Дженингс, или просто Дюк, един от най-опитните подводни пилоти на НАМПД.

- Не, благодаря - отвърна Пол. - Предпочитам нещо по-широчко. Може и с подвижен покрив, но това май не е подходящо за триста метра под водата.

- Имаш право - засмя се Дюк. Следващата му мишена бе една от по-пищните дами на палубата. - Ами ти, Елена? има място за двама. Гледката е един път.

С „гледката” Дюк, разбира се, имаше предвид себе си. Приличаше на сърфист: млад и мускулест, със загоряла кожа и руса грива. Дори сега стоеше под жаркото слънце без тениска. Често се шегуваше и се перчеше, но беше доста добър във всичко, тъй че имаше защо да го прави.

- Не, благодаря - отвърна Елена. - По-добре да ме заключиш в телефонна будка с разгонен октопод.

Дюк се престори на жестоко оскърбен.

- Че къде ще намериш телефонна будка в наши дни?

Докато екипажът продължаваше работата си, люкът зад Пол се отвори и отвътре се показа Гамей.

Беше висока към метър и осемдесет, а яркочервена­та ѝ коса подчертаваше бледата ѝ гладка кожа. Тялото ѝ беше стегнато, като на спортист. Явно беше в отлична физическа форма. Използваше остроумието си най-често за шеги, не търпеше глупаците и умееше да ги поставя на място.

- Виждам, че сме почти готови - каза тя.

- Почти - отвърна Пол. - Мислиш ли, че ще открием нещо долу?

- Не знам - сви рамене Гамей. Но виж това - и му даде разпечатка от многолъчевия сонарен скенер.

На разпечатката се виждаше „Етернет“ на триста метра под водата. Имаха късмет. Яхтата бе застанала на края на една шелфова ивица, щръкнала като полуостров насред по-дълбоките води на Мозамбикския проток. Само десетина километра в коя да е посока и яхтата щеше да се намира под повече от километър вода.

Пол обаче забеляза нещо по-важно.

- Цяла е – отбеляза той. - На Кърт му бяха казали, че яхтата се е разчупила при потъването и никой от нас не постави това под съмнение.

- Интересно защо се е подвал - зачуди се Гамей.

- Или кой го е подвел - уточни Пол.

- Говорих c госпожица Ериксън - каза Гамей. - Ако подсъзнанието му още е в плен на самозаблуди, Кърт ще стори всичко възможно, за да поддържа версията си. Ако е знаел, че яхтата не се е разчупила, лесно е можел да потвърди истината, като се гмурне и я претърси.

- Значи му е било по-изгодно да приеме каквото е чул. Не е искал да претърсва яхтата и информацията, че се е разчупила, добре е пасвала на картината, която си е създал.

- Често се случва в подобни обстоятелства, доколкото разбирам.

Стомахът на Пол се сви. Трудно можеше да си пред­стави, че един от хората, на които се възхищаваше най-много, може да изпадне в подобна ситуация. Това още повече засили желанието му да намерят отговор, какъвто и да е той, колкото се може по-бързо.

- Да се хващаме за работа - каза той.

Гамей кимна и се отправи към стълбите към долната палуба.

- Ще съм в „Скарабей 1“.

- Ще те наблюдавам от контролната зала. Внимавай!

Целуна я и я пусна да върви. Докато Гамей слизаше към долната палуба, Пол се огледа. Отвсякъде ги заоби­каляше спокойно море. Дано и така си остане докато се върнат, помисли си той и влезе.

„Скарабей 1“ беше готов за потапяне. Гамей се настани вътре, а до нея седна пилотът, Елена Васкез. Беше дребничка, с къса черна коса и кожа с цвят на кафе. Елена беше един от най-новите членове на екипа на НАМПД, чийто опит на гмуркач във военноморските сили им беше от огромна полза. Докато Елена направляваше умело подводната машина, Гамей щеше да се грижи за комуникацията и да работи с механичните ръце и режещите им приспособления - ацетиленова горелка и банциг с диамантено острие, което с лекота можеше да се справи с петсантиметрова бронирана обшивка. Към другата ръка бе прикрепен хиравличен крик, подобен на онези, с които парамедиците отваряха смачкани коли.

Планът беше прост: отварят дупка в корпуса и пращат камера с дистанционно управление да търси следи от тела.

Гямей си сложи слушалки и прегледа задачите в списъка си. Елена направи същото.

- Пултът ми е зелен - рече Елена.

- И моят - После Гамей се обърна към микрофона: - „Скарабей 1“ е готов за действие. Пускайте ни във водата.

Хидравличният кран се включн и осемтонната подводница се издигна над палубата и увисна отстрани на „Кондор“. След това внимателно я спуснаха в морето.

Нещо изтрополя силно, а после двете жени усетиха как подводницата се стабилизира.

- „Скарабей 1”, освободени сте от крана. Прехвърляме ви към контролната зала.

С това комуникацията бе превключена и се чу гласът на Пол.

- Можете да се спускате.

След няколко секунди се разнесе престорено обидени­ят глас на Дюк.

- Пререждате ме, „Скарабей 1“. Трябваше да се гмурна пръв.

- Който блее, губи! - отвърна Гамей.

Елена се позасмя.

- Момичетата са номер едно - добави тя. - Пускаме комуникационния фар. Ще се видим на дъното.

Елена натисна няколко превключвателя. От баластните контейнери на подводницата заизлиза въздух и скоро ги обгърнаха зеленикавите океански води.

Елена включи двигателите. Невероятно плавно оранжевата машина започна дългото си спускане. Щяха да видят дъното след не по-малко от половин час.

Щом подминаха шейсетия метър, Гамей включи външните прожектори. На почти триста метра се видя и дъното.

- „Скарабей 1“ е на дъното - съобщи Гамей. Радиосигналът стигна до шамандура на повърхността по фиброоптичен кабел, не по-дебел от корда. Оттам антената на шамандурата го прерати към „Кондор“. - Продължаваме към развалините.

Скоро се показа и потъналата яхта. „Етернет“ седе­те на кила си, почти идеално изправена. Около носа се виждаше леко сплескване, вероятно от удара в дъното, но иначе изглеждаше в относително добро състояние.

- Виждаме я - докладва Гамей. - Предният край при­лича на акордеон, но отгоре изглежда добре. Няма я радарната мачта, няма ги и антените. Но иначе е като на изложение.

Докато кръжаха край лявата страна на „Етернет , Гамей зърна светлини отдясно, които се спускаха сред чер­ните води.

- Дюк, ти ли си това? Или е някое HЛO?

- Спокойно - отвърна той. - Дюк е тук и ще се погрижи за всичко.

Гамей завъртя очи.

- Радвам се, че успя да дойдеш. Ние сме отляво, ти - отдясно. Така няма да си преплетем комуникационните кабели.

- Разбрано! - отвърна Дюк.

Елена се обърна към Гамей.

- Откъде ще започнем?

- Да влезем отгоре – предложи Гамей. – Там са се криели Уестгейт, жена му и децата. Там ги е видял и Кърт - или си е въобразил, че ги е видял.

Елена кимна и завъртя машината. Скарабеят се издигна покрой обшивката и бавно се придвижи кьм изпочупените прозорци на мостика.

- Може ла пуснем камерата през прозореца - предложи Елена.

- Не ми харесва как изглежда това стъкло - втренчи се напред Гамей. - Ако пререже кабела, ще изгубим камерата. Да махнем вратата на люка.

Елена кимна и заработи с приборите с уменията на пилот на изтребител.

Насочи елин от прожекторите към люка. Беше открех­нат. Когато Елена доближи скарабея достатъчно, Гамей успя да сграбчи люка с една от ръцете. Дръпна няколко пъти, но безуспешно - беше заял.

- Ще трябва да го разрежем - въздъхна тя.

Подводницата заплава в обратна посока.

- Напречно течение ни влачи обратно - съобщи Елена.

- Можеш ли да компенсираш?

- Разбира се!

Когато се върнаха па първоналачната си позиция, чуха Дюк по радиото:

- От тази страна корабът е в добра форма. Няма сле­ди от щети, освен тези от удара в дъното. Продължавам огледа.

Гамей вече беше готова с горелката. На върха ѝ припламна лека искра и към повърхността се заиздигаха мехурчета. Прерязаха пантите и сграбчиха вратата с механичните ръце. Гамей н отмести и я пусна на палубата.

- Приготви камерата - каза Гамей.

След миг малката камера на скарабея вече плаваше из потъналата яхта. Камерата имаше собствен прожектор и източник на енергия, но беше свързана за скарабея тънка фиброоптична нишка, през която предаваше и картина.

- Мостикът е пълен с останки - отбеляза Гамей и настрои камерата на 360-градусова снимка. Стъклената стена – тази от спомените на Кърт, още беше на мястото си, макар и замрежена от пукнатини.

- Прилича на пътната карта на Пенсилвания - отбеляза Гамей.

Не можеха да видят нищо през стената заради пукна­тините и тънкия слой тиня.

- Трябва да заобиколим - каза Гамей.

Един отворен люк им предложи възможен път и Гамей насочи камерата натам.

- Странно, че всички люкове са отворени - каза Пол, който виждаше същото, което виждаха и те. - Яхтата е била в състояние на тревога, потъвала е, би трябвало всички люкове да са затворени.

Докато Гамей насочваше камерата към люка, Дюк също се намеси.

- Тук намерих нещо, „Кондор“! Кингстоновите клапи са отворени.

- Ако корабът се е наводнявал, би трябвало да са зат­ворени - изненада се Гамей.

- И аз това си помислих. Насочвам се към кърмата.

Гамей продължи с камерата към главния салон. Не искаше да открие удавената жена и децата ѝ, дори това да означаваше край на загадките.

- Сега оглеждам главния салон.

Подобно на мостика, и салонът бе задръстен с останки. По-тежките предмети бяха на пода, а по-леките - възглавници, спасителни жилетки, пластмасови бутилки и кошчета, се носеха под тавана. Камерата мина под тях, сякаш летеше под плътен слой.

За щастие, яхтата беше потънала твърде дълбоко, да да израстат водорасли, но във водата имаше доста от тях, благодарение на подводните течения. И макар двигателите на камерата да бяха извънредно малки, вдигаха облачета пясък при всяка маневра.

Дюк отново се включи.

- Намерих дупка на кърмата.

- Удар или експлозия? - попита Пол от повърхността.

- Нито едно от двете - отвърна Дюк. - Краищата са твърде гладки. Сякаш цяла плоча от обшивката липсва. Ще пусна камерата и ще пратя няколко красиви снимчици.

Гамей слушаше с едно ухо, изцяло съсредоточена вър­ху своята задача. Стигна до далечния край на салона и обърна камерата за втори обход.

- Ще изключа двигателите за минутка - каза тя. - Твърде много пясък се вдигна из главната кабина. Трябва да го оставим да се слегне.

Докато чакаше да се избистри водата, отново чу Дюк по радиото.

- Тук има нещо странно. Пуснах камерата през дупката на втора палуба. Би трябвало тук да са личните каюти, но вместо това виждам някакъв отсек за екипировка.

- По-добре да проверим схемата на яхтата - каза Еле­на. - Доколкото познавам Дюк, нищо чудно да е пробил грешната палуба.

Гамей натисна екрана пред себе си и отвори чертежите на кораба, които НАМПД бе взела от производителя. На кила се виждаше склад, след това каютите на втора палуба и салонът най-отгоре.

- Тук има гнездо - каза Дюк. - Закрепено е добре, правено е, за да държи нещо тежко. В далечния край виждам водоустойчива врата. Нещо е написано на нея. Ще се приближа, за да го разчета.

Докато чакаше наносите в главния салон да се утаят, Гамей смени образа с този от камерата на Дюк. Обективът гледаше встрани, докато Дюк използваше двигателите, за да разчисти тинята от вратата.

Когато той върна камерата напред и я насочи към вратата, Гамей различи една сива стоманена преграда. Мерна жълти ивици боя, нещо като предупредителен знак, а под тях две думи.

- „Спасителна камера“ - прочете Гамен на глас. - Корабът е бил променян след построяването.

- Чувала съм за такива помещения - намеси се Елена. - Точно както някои знаменитости си имат паник стаи, където да се крият от психопати или от апокалипсиса, някои големци си имат спасителни камери. Влизат, запе­чатват вратата и се изстрелват.

- Това обяснява гладките очертания на дупката - чу се гласът на Дюк. - Явно един от панелите е бил избит от пиротехнически винтове, натъпкани с експлозив.

Гамей кимна.

- Когато се освободи, камерата би могла да изплава или да се потопи до трийсет метра. Достатъчно, за да се спасят хората в нея от пирати и терористи или за да из­държат и най-силната буря. В зависимост от това колко души са вътре, биха могли да имат припаси за до седми­ца и кислород за поне ден-два. Пращат сигнал за помощ със същата шамандура-предавател, която използваме и ние. Прибира ги или бреговата охрана, или частните им охранители.

Пол се намеси.

- Ако яхтата е разполагала с такава камера, защо Уестгейт и семейството му не са я използвали?

- Може би не са могли да стигнат - предположи Дюк. - Може би долните палуби са били наводнени.

- Някой е стигнал до нея обаче - отбеляза Гамей.

- Някой друг от екипажа, може би?

- Е, къде са тогава? - попита Елена.

Гамей почувства как косата ѝ настръхва.

- Може би наистина има нещо подозрително.

- Съжалявам, че ви развалям удоволствието – намеси се Пол, - но има не едно и две обяснения за липсващата камера, включително повреда или автоматично освобождаване. Например, когато яхтата се е повредила, докато е потъвала. Да не търсим сензационни обяснения, моля.

- Моят съпруг! - отбеляза Гамей. - Гласът на разума. Ще повторя думите ти следващия път, когато „Ред сокс” изпускат точка след точка в края на деветия ининг.

- Стига да не е срещу Янките.

Гамей се усмихна и превключи на образа от собстве­ната си камера. Наносите се бяха уталожили. Камерата обиколи главния салон за последно, бавно, за да не про­пуснат нищо.

Тъкмо Гамей щеше да въздъхне облекчено, когато зър­на ръка зад няколко струпани мебели.

- По дяволите!

- Какво има? - попита Пол.

- Мисля, че намерих някого.

- Не виждам нищо на екрана - отвърна той.

- Чакай малко! Явно всичко, което не е било закрепе­но или завързано, се е плъзнало в единия край на яхтатa, когато е потъвала. Трябва да заобиколя една купчина боклуци.

Сърцето на Гамей биеше по-силно, отколкото ѝ се щеше да признае, докато направляваше камерата покрай мебелите и фокусираше обектива ѝ така, че образът да се проясни. Ясно се виждаше тяло, подпухнало и заклещено сред мебелите.

- Не ми се ще да го кажа - прошепна Елена, - но този мъж не се е удавил.

- Не е – съгласи се Гамей. – Не е имал време.

Въпреки подпухването от водата, в тялото ясно се виждаха три дупки от куршуми.