Призрачният кораб

34

По пътя към най-горния етаж Джо продължаваше с ле­кота разговора с Акоста, като не спираше да споделя фак­ти и анекдоти от „кариерата“ си. Докато стигнат, сякаш бе успял да впечатли Акоста.

Асансьорът се отвори към голямо фоайе. Срещна ги еднорък бял мъж.

- Ковач - представи го Акоста. - А това е Артуро Солано.

Джо кимна, а Ковач му хвърли бърз поглед.

- Тан Ранг чака.

- Чудесно!

Тримата прекосиха фоайето до личния кабинет на Тан Ранг.

Той ги чакаше, облечен във виолетовата си роба, и се взираше в светлините на Сеул през огромните прозорци.

- Пристигнахме - каза Акоста. - Време е за размяната.

- Стига специалистите ти да преминат последния изпит - обърна се Танг Ранг.

Джо се огледа. Кабинетът беше обширен, а зад стена от матирано стъкло се виждаше празна заседателна зала. Където и да бяха хакерите за последния си изпит, не бяха на петдесет и втория етаж.

- Ще преминат всеки изпит, на който ги подложите - заяви Акоста. - Уверявам ви!

- Тогава ще получите отплатата си.

Той посочи към далечната стена. Там двама от гардовете му пазеха малък статив. Картината на него, в позла­тена рамка и окъпана в мека светлина, не бе по-голяма от стандартен лист хартия.

- Първо ще направим своята проверка - каза Акоста.

- Както желаете.

Акоста поведе Джо към статива.

- Убеден съм, че няма да ви отнеме много време.

Джо понечи да разположи инструментите си, но охра­нителите не помръднаха.

- Трябва ми място за работа - погледна ги Джо.

Мъжете отстъпиха на метър-два.

Джо остави куфарчето си на земята и огледа картината на слабата светлина. За щастие я разпозна. Беше „В Тортони“ на Мане.

Джо бързо си припомни какво знае за нея. Маслена картина, Мане я е рисувал няколко години и я завършил около 1880 година. Представляваше портрет на мъж с ци­линдър, на маса в кафене „Тортони", което самият худож­ник посещавал често.

Но има и друго...

- Изненадан ли сте да я видите отново? - попита Акоста, почти през смях.

Разбира се! Джо почти беше забравил, че през 1990 година картината е била открадната от музея „Гарднър” в Бостън, заедно с още десетина други платна, на обша стойност около половин милиард долара. Солано бе работил там по време на кражбата.

Джо запази спокойно.

- Ако е истинска - отвърна той. - През последните десет години съм виждал поне пет фалшификата, някои дос­та добри. Ще се вълнувам, когато се уверя, че е истинска.

- Уверявам ви - рече Тан Ранг зад гърбовете им, - съвсем истинска е.

Джо сви рамене, отвори куфарчето и извади малко приспособление, подобно на камера.

- Какво ще правите с това? - попита Тан Ранг.

- Това е инфрачервен скенер. Настроен на подходяща честота, ще ми позволи да видя какво има под горния живописен слой и дали под него има други образи.

Тан Ранг като че ли трепна и Джо се запита какво ще се случи, ако отдолу сс появи картинка на Мики Маус или Бъгс Бъни. Навярно щеше да избухне престрелка между Тан Ранг, Акоста и бандитите им. Не му се щеше да попадне насред този кръстосан огън.

Включи скенера и разгледа картината. За шастие ня­маше анимационни герои, но личаха няколко допълни­телни линии. Приличаха на скица на малка сграда. Джо записа нещо в един бележник и изключи скенера.

- Е?

- Не съм готов - отвърна Джо. - Изгасете осветлението, моля.

Затъмниха стаята и Джо включи ултравиолетово фенерче, та да разгледа нюансите на бялото в картината.

- Не се забелязват промени. Няма знак от по-нови пигменти. Нивото на флуоресценция е точно каквото трябва. Пигментите биха могли да са от 19-и век.

Лампите светнаха, а Джо забеляза, че физиономията на Тан Ранг вече бе доволна.

- Ами следите под картината?

- Малцина знаят това - рече Джо, измисляйки си история, която се надяваше, че няма да имат време да проверят, - но Мане е нарисувал тази картина върху друга. Сле­дите под нея са очертанията на склад за карети в Тулуза.

- Значи е автентична?

- Или е съвършено копие.

- Какво искате да кажете? - тросна се Тан Ранг.

- Нищо - рече Джо. - Но ми кажете, вие ли сте открад­нал картината?

- Разбира се, че не.

- Тогава сте я купил от крадците. Тези хора са прес­тъпници. Едва ли сте приели на доверие, че ще ви дадат оригинала.

Кореецът се наежи.

- Не бих бил толкова глупав, та да купя фалшива картина.

- Трябва да има начин да разберем със сигурност - каза Акоста.

- Увеличете светлините докрай - каза Джо. - Едно не може да се изфабрикува. Когато картината остарява, масле­ните бои изсъхват и се напукват. В зависимост от това кога е рисувана картината и каква боя е използвана, се оформят раз­лични по вид пукнатини. Нещо като специфичен отпечатък.

Джо огледа отблизо повърхността на картината. Бяха му казали, че пукнатините по френските картини обик­новено са по-заоблени, а тези по италианските оформят правоъгълничета, подобно на „Мона Лиза“.

За голямо разочарование на Джо, нито едно от двете не личеше в картината на Мане. Имаше вертикални пук­натини, както и няколко хоризонтални, но нищо от това не приличаше на шарките, за които му бяха казали. Изва­ди лупа, за да погледне отново и да спечели малко време. Колкото повече гледаше обаче, толкова повече се убеж­даваше, че това е фалшификат.